— Отвори прозореца, ако обичаш.
— Разбрано, Коуп.
— Ей! Как ме нарекохте?
— Прозорецът е отворен. Не се колебайте да се метнете през него. — Обръщам се отново към Шамик. — Ако оттеглиш обвиненията си в настоящия момент, това ще означава, че показанията ти от вчера и днес са лъжливи. Ще означава, че си престъпила закона чрез изричане на лъжи под клетва. Ще означава, че моята служба е изхарчила милиони долари на данъкоплатците заради твоите лъжи. Това е престъпление и ще отидеш в затвора.
Фоли се намесва:
— Говорете на мен, господин Коупланд, не на клиентката ми.
— Да говоря с вас? Та аз дори не съм в състояние да дишам край вас.
— Няма да позволя подобно…
— Шшт — шъткам аз и свивам длан край ухото си. — Чувате ли това шумолене?
— Какво шумолене?
— Мисля, че от вашия одеколон ми се отлепят тапетите. Ако се вслушате внимателно, ще чуете шума от това. Шшт, слушайте.
Даже Шамик се усмихва леко.
— Не оттегляй обвинението — казвам й аз.
— Налага се.
— Тогава ще повдигна обвинение срещу теб самата.
Адвокатът й се готви да се намеси отново, но Шамик го хваща с две ръце за лакътя.
— Няма да направите това, нали, господин Коупланд?
— Напротив, ще го направя.
Но тя не захапва въдицата. Аз блъфирам. Тя е бедна и уплашена жертва на изнасилване, която вижда възможност да получи известна сума — каквато вероятно няма да види през целия си по-нататъшен живот. С какво право й чета лекции върху нравствените стойности и справедливостта?
Двамата с адвоката се изправят и Хорас Фоли заявява:
— Утре подписваме спогодбата.
Аз не казвам нищо. До известна степен изпитвам облекчение и се засрамвам от това. Фондът на Джейн е спасен. Паметта на баща ми е вън от опасност, политическата ми кариера няма да бъде изложена на излишни удари. И най-сладкото в цялата работа: не е моя вината. На Шамик е.
Тя ми подава ръка и аз я стискам.
— Благодаря ви — мълви тя.
— Не прави това — настоявам аз, но в опита ми няма живец. Тя го разбира. Усмихва се. И те излизат от кабинета ми. Шамик първа, адвокатът — след нея. Одеколонът му обаче остава.
Мюз свива рамене и казва:
— Какво би могъл да направиш?
Това се питам и аз.
Прибирам се у дома и вечерям с Кара. Тя има „домашно“, което се състои в откриване на червени предмети в списания и изрязване на съответните илюстрации. На пръв поглед задачата изглежда лека, но, разбира се, нищо от съвместно намереното не й върши работа. Не харесва червеното комби или модната червена рокля, нито дори червения локомотив. Проблемът се крие в това, че проявявам прекалено голям ентусиазъм по повод намереното от нея. Казвам например: „Тази рокля е наистина червена, миличка. Браво! Ще бъде идеално!“ И тя не й обръща повече внимание.
След двайсетина минути установявам грешката си. Тя попада на някаква грозна бутилка с доматено пюре. Аз свивам рамене и заявявам с безизразен глас, че не го харесвам.
Тя моментално грабва ножицата и се залавя за работа.
Деца.
Кара започва да си тананика, докато изрязва. Песничката е от рисуваното филмче „Пътешественичката Дора“ и представлява безкрайно повтаряне на думата „раница“, докато главата на седналия наблизо родител стане на тъпан. Преди известно време имах глупостта да й купя говореща раница „Пътешественичката Дора“ (която повтаря до несвяст „раница, раница…“) и в комплект с нея говореща карта (нейната реплика е „аз съм карта…“). Когато братовчедката Мадисън идва на гости, двете играят с тях до припадък. Едната взема ролята на Дора. Другата е маймунка с твърде интригуващия прякор „Ботушко“. Маймуни с обувни имена не се срещат под път и над път.
Тъкмо разсъждавам по този въпрос — за Кара и нейните разправии с братовчедката относно това коя да бъде Дора и коя Ботушко, — когато една мисъл пронизва съзнанието ми като мълния.
Замръзвам. Просто застивам като паметник. Даже Кара го забелязва.
— Какво има, тате?
— Секунда само, котенце.
Тичам нагоре по стълбата, а стъпките ми тресат цялата къща. Къде съм заврял проклетите сметки на братството? Обръщам кабинета наопаки. След две-три минути ги намирам — възнамерявах да ги изхвърля всичките след разговора от тази сутрин.
И ето ги сега пред очите ми.
Ровя из купчината квитанции. Откривам плащанията за интернет услуги — месечните сметки, — а сетне грабвам телефона и звъня на Мюз.
— Какво има?
— Когато беше в колежа — започвам аз, — колко често ти се случваше да четеш по цяла нощ?
— Поне два пъти седмично.
— И как оставаше будна?
— С помощта на шоколадови дражета М&М. Купища. Портокалчетата съдържат амфетамини. Бога ми.
— И можеш да си купиш, колкото щеш. Можеш дори да ги отпишеш като разход в данъчна декларация.
— Харесва ми тона ти, Коуп.
— Хрумна ми нещо, ама не знам дали времето е подходящо.
— Хич да не ти пука за времето. Какво ти хрумна?
— Става дума — казвам аз — за старите ни приятелчета Кал и Джим.
СЕДЕМНАДЕСЕТА ГЛАВА
Откривам домашния телефон на одеколоновия адвокат Фоли и го събуждам.
— Не подписвай онези документи преди следобеда — казвам аз.
— Защо?
— Защото ако го направиш, ще имам грижата цялата ми служба да се нахвърли отгоре ти, както и върху твоите клиенти, като разярена вълчица. Ще пусна слух, че не сключваме никакви спогодби с теб, а за клиентите ти винаги гледаме да осигурим максимална присъда.
— Не можеш да го сториш.
Замълчавам си.
— Имам задължения към клиентката.
— Кажи й, че аз съм помолил за още малко време. Кажи й, че става дума за нейните собствени интереси.
— А на другата страна какво да кажа?
— Нямам представа, Фоли. Намери някаква непълнота в документацията. Каквото искаш им кажи. Само задръж нещата до следобеда.
— А защо твърдиш, че е в интерес на клиентката ми?
— Ако имам късмет и ги закова, можеш да договориш нови условия. За много повече мангизи.
Той мълчи известно време, сетне казва:
