— Знаеш ли какво, Коуп?
— Какво?
— Тя е странна хлапачка. Шамик имам предвид.
— Защо?
— Всяка друга на нейно място би взела парите и чупка. Аз бях принуден да я притисна, защото, честно казано, да прибере по най-бързия възможен начин сухото си е най-добрият вариант за нея. Тя обаче не искаше да чуе за това, преди ония да я засипят вчера с цялата неразбория около Кал и Джим. Разбираш ли, до този момент, независимо от онова, което каза пред съда, тя се интересуваше много повече от присъдата, отколкото от паричното обезщетение. Справедливостта я вълнуваше на първо място.
— И какво те изненадва?
— Още си зелен в тази област. Аз го правя вече двайсет и седем години. Човек се превръща в циник. Така че дяволски много ме изненадва.
— С някаква цел ли ми казваш това?
— Кажи-речи. Ти ме знаеш, искам си едната трета и друго не ме интересува. При Шамик не е така. Тези пари ще променят коренно живота й. Така че, господин Прокурор, каквото и да си намислил, гледай да не оплескаш работата.
Люси пие в самота.
Вече е нощ. Тя живее в градчето. В общежитие на нейния факултет. Мястото е меко казано потискащо. Повечето преподаватели работят усърдно и пестят с надеждата да се измъкнат някой ден от него. Люси е тук вече година. Предшественичката й, преподавателка по английска литература на име Аманда Саймън, е прекарала четири десетилетия самотно моминство в същото жилище. На петдесет и осем години била покосена от рак на белите дробове. В помещението още се усеща миризмата на нейните цигари. Независимо от подмяната на всички тапети и прясната боя, Люси има усещането, че живее в пепелник.
Тя е любителка на водката. Поглежда през прозореца. В далечината се разнася музика. Това си е студентски град все пак. Музика се чува постоянно. Поглежда часовника си. Полунощ.
Включва колонките на собствения си компютър и спира показалеца върху списък с мелодии, озаглавен „Нежни“. Всяка от тях е не само протяжна, но направо ти къса сърцето. Сега ще си пие водката, ще си седи в потискащата атмосфера на този малък апартамент, наситена с дим от цигарите на покойницата и ще си слуша мъчителни песни за нега, загуба и опустошение. Тъжно, но понякога важното е да чувстваш нещо. Няма значение дали боли или не. Важното е да чувстваш.
В момента Джоузеф Артър изпълнява „Мед и луна“. Обяснява на своята любима, че ако я нямаше в действителност, щеше да я измисли. Господи. Люси се мъчи да си представи някой мъж, мъж който си струва, да й казва нещо подобно. Тази мисъл я кара да поклати глава.
Затваря очи и се мъчи да подреди нещата в ума си. Нищо не пасва. Миналото отново я застига. Люси прекарва целия си живот на възрастна в постоянно бягство от проклетата гора край бащиния лагер. Стигала е чак до Калифорния и след това отново назад. Сменила е името и цвета на косата си. А миналото е все по петите й. Понякога я оставя за малко в покой подлъгва я, че е съумяла да остави известна празнота между онази нощ и днешния ден, но мъртвите всеки път я преодоляват.
И в края на краищата ужасната нощ я застига.
Но този път… какво става? Тези записки… как е възможно да се появят на бял свят? Силвия Потър е била току-що родена, когато Летния касапин напада лагера МЛРЛ (Мир Любов и Разбирателство през Лятото). Какво би могла да знае за тогава? Може, разбира се, също като Лони да се зарови в Мрежата и да открие, че Люси има скрито минало. Или пък някой й е казал нещо, някой по-възрастен и по-мъдър.
Но все пак. Как би могла да знае? Как е възможно който и да било да знае? Един-единствен човек е наясно с обстоятелството, че тя излъга за случилото се тогава.
А Пол няма да каже ни дума, разбира се.
Втренчва поглед в прозрачната течност. Пол. Пол Коупланд. Още е пред очите й с длъгнестите си ръце и крака, стройно тяло, пуснати коси и сразяваща момичетата усмивка. Неговият старец, акушер-гинеколог в своята родина, избягва преследванията в Съветския съюз само за да го подложат на нови в САЩ. Айра, винаги отзивчивият баща на Люси, не е в състояние да устои на подобна участ. И така, той назначава Владимир Коупланд като лагерен лекар, с което дава възможност на семейството му да избяга през лятото от Нюарк.
Люси вижда картината като да се случва сега — колата им, потрошен олдсмобил, подскача по черния път, застива на място, четирите врати се отварят едновременно и четиричленното семейство се измъква като едно цяло навън. В момента, когато погледите на Люси и Пол се срещат, настава чудо. Гръм и мълния. Тя усеща, че и за него е същото. Има такива редки моменти в живота, когато те поразява подобен удар и душата литва към седмото небе, изпълнена с радост и болка, но ти усещаш, цял си изпълнен от чувство, а цветовете внезапно стават по-ярки, звуците по-чисти, храната по-вкусна, а ти не спираш нито за една секунда да мислиш за него и знаеш със сигурност, че и той мисли за теб.
— Това е то — казва Люси на глас и дръпва поредна глътка от водката с тоник. Също като при тези сърцераздирателни песни, дето ги върти непрекъснато. Чувство. Потоп от емоции. Възвишени или не, няма значение. Но вече не е така. Какво пее Елтън Джон за водката с тоник? Беше нещо като пийни една-две и се изправи отново на крака.
При Люси това не помага, но трябва ли да се предава точно в този момент? Вътрешно гласче се обажда: спри да пиеш.
Но много по-мощен — и също вътрешен глас — му заповядва мигом да се разкара.
Люси вдига високо свита в юмрук ръка. А така, мой човек!
Тя се разсмива и звукът от този самотен смях в смълчаното помещение я плаши. По списъка „Нежни“ идва ред на Роб Томас, който я пита дали би могъл да я прегърне, когато й стане тъжно, дали може да я поеме в обятията си, когато и двамата рухнат. Тя кимва утвърдително. Може. Роб й напомня, че й е студено, че е уплашена и съсипана, че иска да слуша тази песен в компанията на Пол, по дяволите.
Пол.
Той сигурно би искал да научи за тези дневници.
Вече двайсет години, откакто се разделиха, но преди шест Люси попадна на него в Интернет. Без да иска. Даваше си сметка, че е най-добре тази страница от живота й да остане затворена завинаги. Но се напи — чудо голямо — и както някои пияни започват да набират телефонни номера, Люси пусна Пол в търсачката.
Наученото бе едновременно отрезвяващо и напълно лишено от елемент на изненада. Пол е женен. Работи като адвокат. Има дъщеричка. Люси успя дори да открие снимка на прелестната му съпруга от богаташки род, заета в някаква благотворителна организация. Джейн — така се казваше съпругата на Пол — бе висока, стройна и носеше перли. Много й отиваха. Родена да ги носи.
Поредна яка глътка.
Нещата може да са променени след шест години, но тогава Пол живееше в Риджуд, Ню Джърси, едва на трийсетина километра от сегашното й местожителство. Тя поглежда към компютъра. Пол трябва да узнае, нали?
Няма да е особено трудно да използва отново търсачката. Колкото да научи телефонния му номер — домашен или по-добре служебен. Може да се свърже с него. Да го предупреди. Просто така. Без конкретен план, без задни мисли, просто така.
Тя оставя водката. Зад прозореца завалява. Компютърът й е включен. Защитната картина на екрана й е стандартна. От Хутсюте. Никакви семейни снимки, детски портрети или типичните за стари моми кучешки муцуни. Само стандартните графики на програмата шарят нагоре-надолу, сякаш мониторът й се плези.
Повече от сърцераздирателна картинка.
Извиква нужната страница и тъкмо се готви да въведе името, когато на вратата се чука. Люси спира и чака.
Отново се почуква. Тя поглежда малкия часовник в десния долен ъгъл на екрана.
0:17.
Прекалено късно за гости.
— Кой е?
