Мълчание.
— Кой…
— Силвия Потър.
Гласът е задавен от сълзи. Люси става и се препъва към кухнята. Излива остатъка от водката в мивката и прибира шишето на мястото му в шкафа. Водката не мирише, поне не силно, така че в това отношение няма грижа. Хвърля око към огледалото. Оттам я гледа образ невъзможен, но надали може да стори нещо по въпроса.
— Идвам.
Отваря вратата и Силвия се сурва вътре, сякаш я е натискала с цялата тежест на тялото си. Момичето е прогизнало. Климатичната инсталация работи на максимум. Люси понечва да каже нещо в смисъл, че сама си търси белята, но това би прозвучало прекалено майчински. Тя затваря вратата.
Силвия проговаря:
— Съжалявам, задето се изтърсвам толкова късно.
— Не се притеснявай, не съм лягала.
Застава насред стаята.
— Съжалявам за станалото.
— Няма нищо.
— Не, просто… — Силвия се оглежда. Обгръща тяло с ръце.
— Искаш ли да ти дам хавлия или нещо друго?
— Не.
— Нещо за пиене?
— Не.
Люси й прави знак да седне. Силвия се свлича върху дивана от ИКЕА6. Люси ненавижда този магазин с идиотските му, лишени от думи упътвания, чертани сякаш от инженери в НАСА. Сяда до гостенката и чака.
— Как разбрахте, че аз съм писала онова нещо? — пита Силвия.
— Това не е важно.
— Аз го изпратих анонимно.
— Знам.
— А вие казахте, че ще бъде поверително.
— И това знам. Съжалявам.
Силвия бърше нос и поглежда встрани. От косите й още капе вода.
— Аз ви излъгах — казва тя.
— За какво?
— За написаното от мен. Когато дойдох в кабинета ви онзи ден. Помните ли?
— Да.
— Сещате ли се какво ви казах тогава?
Люси се замисля за миг.
— Че се отнася до първия ти път.
Силвия се усмихва безизразно.
— То си е така, но доста извратено.
Люси обмисля чутото. После казва:
— Не съм убедена, че разбирам какво ми говориш, Силвия.
Момичето остава дълго време смълчано. Люси си спомня думите на Лони. Че щял да я накара да проговори. Само че той трябваше да изчака до утре.
— Търсил ли те е Лони тази вечер?
— Лони Бъргър ли? Помощника?
— Именно.
— Не. Защо му е да ме търси?
— Няма значение. Значи идваш при мен по собствена инициатива, така ли?
Силвия преглъща с усилие. Видът й е неуверен.
— Не биваше ли?
— Нищо подобно. Много се радвам да те видя.
— Наистина ме е страх — казва момичето.
Люси кимва, като се мъчи да й внуши чувство за сигурност, да я окуражи. Ако започне да разпитва, само ще загуби. Затова изчаква. Чака цели две минути, преди да наруши тишината:
— Няма от какво да се страхуваш — казва тя.
— Какво трябва да направя, според вас?
— Да ми разкажеш всичко.
— Нали го направих. По-голямата част…
Люси се пита какво да прави по-нататък.
— Кой е „П“?
Силвия бърчи вежди.
— Какво?
— От дневника. Разказваш за момче на име „П“. Кой е „П“?
— За какво говорите?
Люси спира за миг. Започва другояче:
— Кажи ми защо всъщност си тук, Силвия?
Но сега е ред на гостенката да бъде предпазлива.
— Защо ме търсихте вчера?
— Защото исках да поговорим във връзка с твоя дневник.
— Защо тогава ме питате за някой си „П“? Никого не съм назовавала по този начин. Направо си написах, че става дума за… — Думите залепват за устата й. Тя затваря очи и шепне: — …Моя баща.
И пороят се отприщва. Сълзите потичат на талази.
Люси затваря очи. Кръвосмесителната история. Същата, която ги накара двамата с Лони да настръхнат от погнуса. По дяволите! Лони е оплескал работата. Силвия не е писала онова за гората.
— Твоят баща те е закачал, когато си била на дванайсет години.
Силвия е скрила лице в длани. Риданията сякаш се откъртват едно подир друго от гърлото й. Цялото тяло се тресе, докато тя кима с глава. Люси наблюдава това тъй силно желаещо да се хареса момиче и си представя баща му. Протяга ръка и хваща китката й. Сетне я приближава и обгръща с ръце. Силвия се отпуска в обятията й. Люси я утешава, люлее в преградките си, притиска я здраво.
ОСЕМНАДЕСЕТА ГЛАВА
Не съм мигвал. Мюз — също. Бръсна се набързо с електрическата самобръсначка. Така воня, че обмислям възможността да поискам от одеколона на Хорас Фоли.
— Донесе ли си домашното? — питам аз Мюз.
— Всеки момент ще пристигне.
Когато съдията дава ход на делото, аз призовавам — залата ахва — неочакван свидетел.
— Народът призовава Джери Флин.
Флин е „милото“ момче, което кани Шамик Джонсън на онова парти. Има вид на такъв с тази прекалено гладка кожа, грижливо разделени на път руси къдри и раздалечени сини очи, които гледат на света с неописуема наивност. Тъй като се очаква всеки момент да приключа моята част от съдебното дирене, защитата се е погрижила Флин да чака пред вратата. В крайна сметка, той е техният основен свидетел.
Дотук Флин оказва твърда подкрепа на приятелчетата си от братството. Но да се лъже пред полицията или даже в писмени показания е едно. Съвсем друго е в хода на „шоуто“. Поглеждам към Мюз. Тя седи на последния ред и се старае да запази безразличен вид. Резултатът от тези усилия е съмнителен. Не бих взел Мюз за партньор на покер.
Карам го да каже името си за протокола.
