Флин продължава да разказва своята версия. Започнал веселбата с приятелите си. Забелязал Шамик да се качва по стълбите ръка в ръка с Дженрът. Разбира се, няма представа какво е станало по-нататък. После, по-късно същата вечер, отново се натъкнал на Шамик и я изпратил до автобусната спирка.
— Изглеждаше ли разстроена? — питам аз.
Флин отговаря отрицателно. Дори напротив, Шамик се „усмихвала“, изглеждала „щастлива“, сякаш е литнала към седмото небе. Тази идилия е малко пресолена.
— Значи когато Шамик Джонсън разказва за излизане с вас при апарата за бира, за качване по стълбите и нападение над нея в коридора — нареждам аз, — тя лъже, така ли?
Флин е достатъчно интелигентен и не захапва въдицата.
— Казвам онова, което съм видял.
— Познавате ли някого на име Кал или Джим?
Той мисли по въпроса.
— Познавам неколцина с името Джим, а за Кал не се сещам.
— Известно ли ви е, че според госпожица Джонсън нападналите я мъже се наричат — не ми се слушат семантичните забележки на Флеър, но леко завъртам очи нагоре, когато произнасям думата „наричат“ — Кал и Джим?
Той не знае как да постъпи в този случай, но решава да се придържа към истината.
— Чух това.
— Имаше ли онази вечер в сградата някой с такова име?
— Поне аз не знам.
— Разбирам. Известна ли ви е някаква причина, поради която господата Дженрът и Маранц биха се нарекли по този начин?
— Не.
— Да сте чували тези имена в някаква връзка? Имам предвид преди евентуалното изнасилване.
— Не мога да си спомня подобно нещо.
— С други думи не сте в състояние да хвърлите каквато и да било светлина върху въпроса защо госпожица Джонсън би нарекла насилниците си с тези имена?
Пъбън крещи своето възражение:
— Откъде би могъл да знае защо тази побъркана и пияна жена ще реши да излъже?
Аз не отлепям поглед от свидетеля.
— Нищо ли не ви идва наум, господин Флин?
— Не — отговаря лаконично той.
Поглеждам назад към Лорън Мюз. Главата й е наведена, бърника пейджъра си. Вдига поглед и кимва един път.
— Ваша чест — обръщам се към съдията аз, — имам още доста въпроси към този свидетел и може би сега е моментът да прекъснем за обяд.
Съдията Пиърс е съгласен.
Правя усилие да не припна в галоп към Лорън Мюз.
— Открих — казва тя с усмивка — факсът е в кабинета ти.
ДЕВЕТНАДЕСЕТА ГЛАВА
За късмет на Люси, днес няма часове преди обед. Притисната към постелята от изпитата водка и среднощните вълнения със Силвия Потър, тя остава там до пладне. Когато най-подир се надига, звъни на Катрин Лукас, една от най-добрите психиатърки в колежа. Обяснява й положението със Силвия. Лукас най- добре знае как да постъпи.
Мисли за дневника, от който тръгна всичко. За гората. За писъците. За кръвта. Силвия Потър не го е изпратила. Кой тогава? Нито намек за някаква следа.
Снощи бе решила да се обади на Пол. Сметнала бе, че той трябва да знае. Но дали това решение не е мотивирано от алкохола? Сега, посред бял ден и на трезва глава, дали мисли пак така?
Час по-късно вече е открила служебния номер на Пол. Той е прокурор на Есекс и, за съжаление, вдовец. Джейн е починала от рак. Пол е учредил благотворителен фонд на нейно име. Люси се пита какво ли изпитва наистина по повод всичко това, но точно сега не е в състояние да се ориентира в собствените си чувства.
Набира номера с треперещи пръсти. Обажда се телефонистка и тя иска да я свърже с Пол Коупланд. Чак я заболява, когато произнася на глас това име. Не го е правила двайсет години.
Пол Коупланд.
Женски глас казва:
— Областен прокурор.
— Бих искала да говоря с Пол Коупланд, моля.
— За кого да съобщя?
— Аз съм стара приятелка — отвръща Люси.
Никаква реакция.
— Името ми е Люси. Кажете му, че се обажда Люси. Отпреди двайсет години.
— Имате ли си фамилно име, Люси?
— Кажете му само това.
— Прокурор Коупланд е извън службата в момента. Ще оставите ли телефон за връзка, за да ви потърсим, когато се прибере?
Люси дава номерата на служебния, домашния и мобилния телефон.
— Мога ли да му съобщя по какъв повод го търсите?
— Кажете само, че го е търсила Люси. И че е важно.
Двамата с Мюз сме в моя кабинет. Вратата е затворена. За обяд сме поръчали сандвичи от деликатесния магазин. За мен пилешка салата върху пшеничен хляб. Мюз нагъва фалшиво кюфте колкото дъска за сърф. Факсът е в ръката ми.
— Къде ти е частният детектив Сингъл как й беше името?
— Шейкър. Сингъл Шейкър. Скоро ще бъде тук.
Сядам и започвам да преглеждам записките си.
— Искаш ли да го обсъдим? — пита тя.
— Не.
Лицето й е заето от необятна усмивка.
— Какво има? — питам аз.
— Не ми се ще да го призная, Коуп, щото нали си ми началство и така нататък, но ти си гениално копеле.
— ЪХЪ — казвам аз. — Така си е. Отново се заемам с бележките. Мюз се обажда пак:
— Да изляза ли?
— Не. Може да ми хрумне някаква задача за теб.
Тя се залавя за сандвича. Изненадва ме обстоятелството, че е в състояние да го стори без помощта на монтажен кран.
— Твоят предшественик — започва Мюз през впити в сандвича зъби — имаше навика да се затваря тук при тежки процеси, вторачен в пространството. Разправяше, че заемал позиция. Същински Майкъл Джордън. Ти правиш ли такива неща?
— Не.
— Тогава — още малко дъвчене, после трудно преглъщане — няма да те разсея особено, ако повдигна един друг въпрос, надявам се?
— Имаш предвид нещо, което няма отношение към делото ли?
— Точно такова нещо имам предвид.
Поглеждам я.
— Всъщност малко разнообразие може да ми е от полза. Какво ти тежи на сърцето?
