Тя поглежда наляво, замълчава за малко. После казва:
— Имам приятели в отдел „Убийства“ на Манхатън.
Сещам се накъде отиват нещата. Отхапвам деликатно от сандвича с пилешко.
— Сухо — отбелязвам аз.
— Кое?
— Пилешката салата. Много е суха. — Оставям сандвича и бърша пръсти със салфетката. — Познавам едно от три: някой от твоите убийствени приятели ти е казал за случая с Маноло Сантяго.
— Точно.
— Съобщиха ли ти за моята версия?
— За това, че той е една от жертвите на Летния касапин край оня летен лагер, макар собствените му родители да отричат?
— Тази ще да е моята версия.
— Да, казаха ми.
— И?
— И те мислят, че си луд за връзване.
Усмихвам се чаровно.
— Ами ти?
— И аз бих помислила същото. Сега обаче — тя сочи факса — виждам на какво си способен. Така че искам да вляза в играта.
— В коя?
— Знаеш в коя. Ти вече разследваш, нали? Имаш намерение да откриеш истината за случилото се в онази гора.
— Така си е — признавам аз.
Тя разперва ръце.
— Искам и аз.
— Не мога да допусна служител на Областната прокуратура да се занимава с мои лични въпроси.
— Първо на първо — започва тя, — след като всичко живо е убедено в това, че Уейн Стъйбънс е убил и четиримата, формално погледнато случаят не е приключен. Четворното убийство си остава неразкрито докрай.
— Случаят не е в нашия район на действие.
— Това не можем да знаем. Знаем единствено къде са намерени телата. А една от жертвите, твоята собствена сестра, е живяла в нашия град, нали така?
— Малко е пресилено.
— Второ: назначена съм, за да работя по четирийсет часа седмично. Аз правя по-скоро осемдесет. Това ти е добре известно. Точно заради това ме повиши. Така че какво върша извън ония четирийсет часа си е лично моя работа. Може да ги направя и сто, хич не ми пука. И преди да си отворил уста, това не е просто услуга за моя шеф. Дай да разсъждаваме трезво. Аз съм следовател. Разнищването на този случай ще се превърне в огромна червена точка за моята професионална репутация. Та какво ще кажеш?
Свивам рамене.
— Ами, майната му.
— В кюпа ли съм?
— В кюпа си.
Видът й е изключително доволен.
— Каква е първата стъпка?
Обмислям отговора си. Има едно нещо, което трябва непременно да направя. Все го избягвах. Повече не мога.
— Уейн Стъйбънс — казвам аз.
— Летния касапин.
— Искам свиждане с него.
— Познаваш го, нали?
Кимвам.
— И двамата бяхме възпитатели в този лагер.
— Чела съм някъде, че не допуска посетители.
— Ще трябва да го убедиш да промени становището си.
— Той се намира в заведение с усилено строг режим във Вирджиния. Ще завъртя един-два телефона.
Мюз вече знае къде е затворен Стъйбънс. Да не повярва човек.
— Ами завърти.
На вратата се почуква и секретарката ми, Джосълин Дюрълз, провира глава през процепа.
— Има съобщения. Да ви ги оставя ли на бюрото?
Шавам с пръсти насреща й в израз на желанието ми да ги получа лично.
— Нещо съществено? — интересувам се аз.
— Няма. Повечето са от журналисти. Би трябвало да знаят, че сте в заседание, но пак се обаждат.
Вземам съобщенията и започвам да ги преглеждам. Вдигам поглед към Мюз. Тя зяпа наоколо. В този кабинет почти липсват лични елементи. Когато се нанесох в него, поставих снимка на Кара върху кантонерката край бюрото. Два дена след това задържахме педофил, който бе извършил нечувани неща с момиченце горе-долу на нейната възраст. Разпитвах го подробно в същия кабинет, като поглеждах от време на време към снимката на дъщеря ми, и накрая се видях принуден да я обърна с лице към стената. Същата вечер си я прибрах у дома. Това не е място за Кара. Не е място дори за снимката й.
Продължавам да ровя из съобщенията, когато нещо внезапно привлича вниманието ми.
Моята секретарка използва излезли от мода бележници с розови страници, върху които пише на ръка, а при нея остава жълто копие. Почеркът й е безупречен.
Обадилият се, съгласно розовото съобщение, се казва Люси??
Пуля се известно време в написаното. Люси. Това не може да бъде.
Има служебен номер, домашен и мобилен. Кодовете и на трите показват, че Люси с две въпросителни работи, живее и се движи в района на Ню Джърси. Грабвам слушалката и натискам бутона на интеркома:
— Джосълин?
— Да?
— Гледам тук повикване от някоя си Люси.
— Да, обади се преди около час.
— Не си записала фамилно име.
— Не пожела да го съобщи. Затова съм сложила въпросителни.
— Не разбирам: ти искаш да ти го съобщи, а тя не ще, така ли?
— Точно така.
— Каза ли нещо друго?
— Записано е долу на същото листче.
— Какво?
— Прочетохте ли написаното от мен най-долу?
— Не съм.
Тя замълчава, за да не облече с думи очевидното. Аз поглеждам към края на бележката и чета:
КАЗВА, ЧЕ Е СТАРА ПРИЯТЕЛКА. ОТПРЕДИ ДВАДЕСЕТ ГОДИНИ.
Чета отново написаното. И пак.
— Център за управление вика майор Коуп7.
На Мюз историите. Пее по отколешната мелодия на Боуи. Стряска ме.
— Пееш нежно като гатер.
— Много смешно. — Тя сочи с поглед бележката. — Та коя е тая Люси, мъжки? Стара любов?
