Държа копие от факса, получен току-що от Мюз. Подавам го с театрален жест на противната страна. Според представената преди малко сметка, копие от това ОУП е било на разположение на братството в течение на последните шест месеца. И пак от този източник става ясно, че същото копие им е върнато в деня след оплакването на госпожица Джонсън пред полицията.
Тишина.
Пъбън има вид като да си е глътнал езика, Флеър е твърде добър, за да допусне каквото и да било изражение на лицето си. Разглежда факса така, сякаш е страница от популярен комикс.
Пристъпвам към Флин.
— Това опреснява ли спомените ви?
— Не знам.
— Не знаете ли? Тогава нека опитаме другояче.
Поглеждам към дъното на залата. Лорън Мюз е застанала край вратата. Усмихва се. Леко накланям глава. Тя отваря вратата и една жена с величествената осанка на амазонка от нискобюджетен филм се появява в съдебната зала.
Частният детектив на Мюз, Сингъл Шейкър, пристъпя важно в помещението, сякаш е любимата й квартална кръчма. Публиката ахва. И чува моя глас:
— Познавате ли жената, която влезе току-що?
Няма отговор.
— Флин? — подканва го съдията.
— Да. — Флин се прокашля, за да спечели време. — Познавам я.
— Откъде я познавате?
— Срещнах я снощи в един бар.
— Така. А разговаряхте ли двамата за филм със заглавие „Мечтания за Коравия“?
Сингъл се представила като бивша порнозвезда. На бърза ръка разприказвала неколцина от братството. Както отбеляза Мюз, не било трудно. Жена с достоен за корица на списание външен вид лесно може да развърже езиците на момчетата от братството.
Флин отговаря:
— Може да сме разменили по някоя дума за него.
— Под „него“ разбирате филма?
— Да.
— Хм — мънкам аз, сякаш съм силно озадачен. — Е, след като госпожица Шейкър е вече тук в ролята на катализатор, спомняте ли си филма „Мечтания за Коравия“?
Прави опит да не свежда глава, но раменете му увисват.
— Да — казва Флин, — спомням си го.
— Радвам се, че успях да ви помогна — казвам аз.
Пъбън се готви да възрази, но съдията го усмирява с жест.
— Всъщност — продължавам аз — казали сте на госпожица Шейкър, че „Мечтания за Коравия“ е любимото порно на цялото братство, нали така?
Той се колебае.
— Няма страшно, Джери. Трима от вашето братство са казали пред госпожица Шейкър абсолютно същото.
Ред е на Морт Пъбън:
— Възразявам!
Обръщам поглед към Сингъл Шейкър. Цялата зала го проследява. Сингъл се усмихва и маха с ръка, сякаш е току-що представена на публиката знаменитост. Избутвам пред журито и публиката статив с телевизор и ОУП плейър. Нужният диск е вече поставен, а Мюз го е нагласила на интересуващата ни сцена.
— Ваша чест — започвам аз, — снощи един от моите сътрудници посети „Порно Палас“ в Ню Йорк. — Обръщам поглед към журито и казвам: — Там е отворено двайсет и четири часа в денонощието, макар че поради каква причина би хрумнало някому да се завре там в три сутринта например е нещо което не мога да…
— Господин Коупланд!
Съдията ме прекъсва напълно справедливо с неодобрително изражение на лицето, но членовете на журито се усмихват. Това е добре. Искам да се отпуснат. А след малко, когато настъпи контрастът, когато видят съдържанието на това ОУП, тогава ще нагнетя атмосферата.
— Както и да е, моят сътрудник купува всички филми, поръчвани от братството през последните шест месеца, включително „Мечтания за Коравия“. И сега искам да ви покажа една сцена, която според мен има пряко отношение към случая.
Всички застиват. Погледите са насочени към банката на съдия Пиърс. Той не бърза с решението си. Поглежда ме и разтрива брадичка. Аз не дишам. В залата — ни звук. Всички са се надвесили напред. Пиърс не спира да търка брадичката си. Ще ми се да изстискам отговора му.
После той просто кимва с думите:
— Давайте, допускам го.
— Чакайте! — Морт Пъбън протестира, дава всичко от себе си. Флеър Хикъри присъединява своите усилия, но напразно. В крайна сметка завесите са спуснати, за да няма отблясъци върху екрана на телевизора. И тогава, без да обяснявам какво предстои, аз натискам бутона.
Обстановката е лишена от каквато и да било индивидуалност. Огромно легло. Трима участници. Започва долнопробна тройка. Двама мъже. Едно момиче.
Мъжете са бели. Момичето — чернокожо.
Белите мъже я търкалят като гумена играчка. Те се хилят и подмятат един другиму:
— Обърни я, Кал… Да, Джим, точно така… Плесни я, Кал…
Аз наблюдавам журито, не екрана. Детско представление. Дъщеря ми и братовчедка й си играят на Пътешественичката Дора. Дженрът и Маранц, колкото и да е извратено, изпълняват сцена от порнографски филм. В съдебната зала цари мъртва тишина. Виждам как лицата на хората от публиката се издължават, включително и на застаналите непосредствено зад подсъдимите, докато чернокожото момиче от филма пищи, а двамата бели се наричат по име и се смеят жестоко.
— Извърни я малко, Джим… Уха, Кал, на кучката й харесва много… Заври й го, Джим, браво…
И така нататък. Кал и Джим. Все в тоя дух. Гласовете им са ужасяващи, нечовешки. Търся с поглед Шамик Джонсън в дъното на залата. Тя седи изправена с високо вдигната глава.
— Оох, Джим… Добре… Сега е мой ред…
Шамик среща погледа ми и кимва. Аз кимвам в отговор. По бузите й се стичат сълзи.
Не съм сигурен, но моите очи май също овлажняват.
ДВАДЕСЕТА ГЛАВА
Флеър Хикъри и Морт Пъбън си издействат половинчасова почивка. Когато съдията става, за да напусне залата, тя експлодира. По пътя към офиса си отказвам всякакви коментари. Мюз е по петите ми. Тя е миниатюрна, но се държи като шеф на личната ми охрана.
Когато вратата хлопва зад нас, тя вдига разперена длан за приветствие.
Аз я поглеждам и тя отпуска ръка.
— Всичко свърши, Коуп.
— Не съвсем — отвръщам аз.
— Но след половин час…
— Да, тогава ще е свършило. Само че междувременно има още работа.
Заобикалям заседателната маса. Съобщението от Люси лежи отгоре. По време на разпита в залата успях да мобилизирам способността си да изключвам съзнанието от определен проблем. Люси я нямаше. Но сега, независимо от силното ми желание да се поогрея малко в сиянието на момента, това съобщение ме зове.
Мюз забелязва насочения към него поглед.
