Чудесно. Подобно шикалкавене навява мисли за лъжа. Аз продължавам с глас, изразяващ най-искрено смайване:
— Може да сте чули едно-друго?
— Да.
— Значи, не сте сигурен дали сте чули нещо или не — казвам аз, сякаш това е най-абсурдното нещо на света, — но може и да сте. Просто не помните дали сте чули или не сте. Това ли заявявате пред съда?
Този път става Флеър.
— Ваша чест?
Съдията го поглежда.
— Това дело за изнасилване ли е или господин Коупланд тъче на два стана? — Разперва ръце. — Нима позицията му като обвинител по дело за изнасилване е толкова уязвима и изсмукана от пръстите, та се опитва сега да натопи тези момчета в скланяне към проституция?
— Не към това се стремя — парирам аз.
Флеър ми праща усмивка.
— В такъв случай задавайте на този свидетел въпроси, които имат отношение към евентуалното насилие. Не го принуждавайте да докладва за всяка простъпка, която е забелязал да вършат неговите приятели.
Съдията казва:
— Да продължим нататък, господин Коупланд.
Шибаният му Флеър.
— Поискахте ли телефонния номер на госпожица Джонсън?
— Да.
— Защо?
— Мислех си да й звънна някой ден.
— Харесахте ли я?
— Беше привлекателна. Да.
— Защото й дадохте седмица или дори осмица? — Махам с ръка, преди Пъбън да реагира. — Оттеглям въпроса. И дойде ли време да й се обадите?
— Да.
— Можете ли да ни кажете кога и, ако е възможно, да възпроизведете максимално точно този разговор?
— Десет дни по-късно я потърсих, за да я попитам дали може да дойде на парти в братството.
— Отново ли искахте да изпълнява екзотични танци?
— Не — отвръща Флин. Виждам го да преглъща, а в очите му се появява влага. — Поканих я като гостенка.
Давам възможност на тази фраза да попие дълбоко. Наблюдавам Джери Флин. Оставям журито да го гледа. В изражението му се появява нещо. Дали не е харесвал Шамик Джонсън? Протакам нещата. Защото съм объркан. Смятах, че Джери Флин е съучастник в цялата работа. Че е извикал Шамик, за да я вкара в капана. Сега трябва да преосмислям всичко.
Чувам гласа на съдията:
— Господин Коупланд.
— Прие ли госпожица Джонсън вашата покана?
— Да.
— Когато казвате, че сте я поканили на — показвам с пръсти кавички — приятелска среща, да не сте имали всъщност предвид любовна?
— Така е.
Проследявам с него развоя на събитията до момента с пунша.
— Казахте ли й, че питието е с алкохол?
— Да.
Това е лъжа. И си прилича на лъжа от километър, но аз искам да покажа цялата абсурдност на подобно твърдение.
— Разкажете ми как протече този разговор?
— Не разбирам въпроса.
— Попитахте ли госпожица Джонсън дали не иска нещо за пиене?
— Попитах я.
— И тя каза „да“?
— Да.
— А вие?
— Попитах я дали не иска малко пунш.
— А тя?
— Каза „да“.
— И после?
Той се размърдва в стола.
— Казах й, че вътре има алкохол.
Вдигам вежди.
— Просто ей така?
— Възразявам! — Пъбън се е изправил. — Какво значи „просто ей така“? Казал й е, че има алкохол. На въпроса е отговорено.
Има право. Да си останат с тази очевидна лъжа. Давам знак на съдията, че съм готов да продължа по- нататък. Флин се придържа към познатата история: как Шамик се напива, как започва да флиртува с Едуард Дженрът.
— Вие как реагирахте на това?
Той свива рамене.
— Едуард е от големите, а аз съм още първокурсник. Стават такива неща.
— Тоест мислите, че Шамик е била впечатлена от господин Дженрът, понеже той е по-възрастен?
Пъбън отново решава да замълчи.
— Знам ли — отвръща Флин. — Сигурно.
— Впрочем влизали ли сте в стаята на господин Дженрът и господин Маранц?
— Разбира се.
— Колко пъти?
— Нямам представа. Много.
— Така ли? Но нали сте само първокурсник?
— Пак сме си приятели.
Правя невярваща физиономия.
— Влизали ли сте в тази стая повече от един път?
— Да.
— А повече от десет пъти?
— Да.
Лицето ми изразява още по-голямо недоумение.
— Добре тогава, кажете ми каква музикална система има там?
Отговорът е изстрелян начаса:
— МП-3 с колонки „Боуз“.
Това го знам. Стаята е претърсвана. Разполагаме със снимки.
— А телевизорът, колко е голям?
Той се усмихва, сякаш забелязва уловката.
— Нямат.
— Никакъв?
— Никакъв.
— Добре, да се върнем тогава към въпросната вечер…
