проклета врата плътно затворена.
А сега трябва да я открехна.
Мюз поиска да направи рутинно проучване. Трябваше да кажа да. Позволих на чувствата да повлияят върху здравия разум. Трябваше да изчакам. Името й бе удар. Трябваше да успокоя топката, да се оправя от удара, да видя нещата с по-голяма яснота. Но не го направих.
Може би да изчакам с обаждането.
Не, казвам си. Стига размотаване.
Вдигам слушалката и набирам нейния домашен номер. След четвъртото позвъняване отсреща също вдигат. Чува се женски глас:
— Не съм у дома, оставете съобщение след сигнала.
Сигналът идва твърде бързо. Не съм готов и затварям. Точно като зрял човек.
Главата ми се пръска. Двайсет години. Цели двайсет години. Люси трябва да е вече на трийсет и осем. Дали е все така хубава? Доколкото си спомням, имаше черти, които се облагородяват с времето. Срещат се такива жени.
Влизай в релсите, Коуп.
Правя всичко възможно. Но този глас, абсолютно като тогава… също като да се натъкнеш внезапно на някогашния съквартирант от колежа: за миг годините се стопяват и ти си отново в онази стая, в която нищо не се е променило. Точно така. Гласът й си е същият. Аз съм отново на осемнадесет.
Поемам си дълбоко дъх. Няколко пъти. На вратата се почуква.
— Влез.
В стаята наднича главата на Мюз.
— Обади ли й се вече?
— Опитах у тях. Нямаше никого.
— Надали ще я намериш сега — казва тя. — В момента има часове.
— И това ти е известно поради…
— Поради обстоятелството, че съм старши следовател. Не съм длъжна да слушам всичко, което казваш.
Тя се разполага и просва обути в маратонки крака върху масата. Започва да изучава мълком лицето ми. Аз също мълча. Най-накрая проговаря:
— Искаш ли да изляза?
— Преди това ми кажи какво успя да научиш.
Тя полага усилия, за да не се засмее.
— Сменила е името си преди седемнайсет години. Сега се казва Люси Голд.
Кимвам.
— Така трябва да е след спогодбата.
— Каква спогодба? А, да. Вие сте съдили лагера, нали?
— Семействата на жертвите.
— А лагерът е бил на нейния баща.
— Точно така.
— Гадна работа.
— Не се занимавах с това дело.
— Но го спечелихте все пак.
— Естествено. Този лагер бе практически лишен от каквато и да било охрана. — Присвивам очи, докато го казвам. — Семействата получиха имуществото на Силвърстейн.
— Лагера.
— Да. Продадохме земята на строителна фирма.
— Цялата ли?
— Имаше специална уговорка относно гората. Тя е практически неизползваема и остана под попечителството на някакъв обществен фонд. Там не може да се строи.
— Лагерът съществува ли?
Поклащам глава.
— Строителят събори старите бараки и изгради един от ония жилищни комплекси с ограда, пропуск и така нататък.
— А вие колко получихте?
— След изплащане на адвокатските хонорари, всяко семейство получи по осемстотин хиляди.
Тя се опулва.
— Айде бе!
— Да. Загубата на дете е много доходна.
— Нямах това…
Махам с ръка.
— Знам. Просто съм стар глупак.
Тя не спори по този въпрос.
— Това е променило много неща.
Не казвам нищо. Парите бяха в обща сметка. Мама се измъкна със сто хиляди. Другите остави за нас. Доста щедро от нейна страна. Двамата с татко се изнесохме от Нюарк в едно прилично местенце. В Монтклеър. Макар да имах вече стипендия за друго място, апетитът ми се насочи към правния факултет на Колумбийския университет в Ню Йорк. Там се запознах с Джейн.
— Да — съгласявам се аз, — това промени нещата.
— Искаш ли да научиш още нещо за старата си любов?
Кимвам.
— Постъпва в Университета на Лос Анджелис. Специалност психология. Защитава степен на същото място и втора, по английски език и литература — в Станфорд. Не разполагам още с цялата й трудова биография, но понастоящем преподава в университета Рестън. От миналата година. Има и, хм, два акта за алкохол, докато е била в Калифорния. Единият е от 2001, а другият — от 2003 година. Вън от това досието й е чисто.
Гледай ти. Алкохол. Не й беше в характера. Баща й, Айра, бе заклет наркоман — до такава степен, че тя се отвращаваше от всяко нещо, което замайва съзнанието. А сега — два акта. Не мога да си го представя. От друга страна, момичето от моите спомени още не бе навършило възрастта, след която има право да пие. То бе безгрижно и малко наивно, оправно и заможно, а баща й имаше вид на безобиден особняк.
Всичко това също загина през онази нощ в гората.
— И друго — обажда се Мюз. Тя се размърдва в усилие да изрази безразличие. — Люси Силвърстейн, още Голд, не е омъжена. Не съм приключила в това направление, но от изровеното досега излиза, че не се е омъжвала.
Не знам какво да кажа. Това обстоятелство положително няма отношение към сегашните събития. Но все пак ме поразява. Тя бе толкова красива, толкова умна и пълна с живот, толкова любвеобилна. Как е могла да остане самичка през всичките тези години? А и този алкохол.
— Кога ще свърши часовете? — питам аз.
— След двайсет минути.
— Добре. Ще й се обадя тогава. Друго?
— Уейн Стъйбънс не приема никого, освен най-близки роднини и адвоката си. Но продължавам по въпроса. Държа някой и друг жокер, но засега толкова.
— Не губи много време за него.
— Не губя.
Поглеждам часовника. Двайсет минути.
— Е, аз да вървя — обажда се Мюз.
— Върви.
Тя се изправя.
— И още нещо.
