Мълчание.
— Мисля, че има един проблем — проговаря най-сетне той.
— От какъв характер?
Тонът му отново става добродушен.
— Може и нищо сериозно да не излезе, Коуп. Утре ще поговорим. Заседанието не започва преди два. Да се видим в твоя офис. По обед.
— Добре.
— Поръчай малко сандвичи. От онова място на Брендфорд.
— „Хоби“ се казва.
— Точно така. Обилно подправени пуешки гърди върху домашен ръжен хляб. Вземи и за теб един. До утре.
Служебната сграда на Люси Голд е като трън в окото на фона на иначе приятните на вид околни постройки. „Модерната“ конструкция от седемдесетте, за която се предполага, че трябва да изглежда футуристична, всъщност има вид на безнадеждно остаряла още на третата година след завършването й. Останалите й другарки около двора имат красиви тухлени фасади, които просто плачат за още малко бръшлян. Спирам в югозападния край на паркинга. Извивам огледалцето за обратно виждане и ми се ще, също като Силвърстейн, да променя целия си образ — дрехи, коси, лице.
Паркирам колата и тръгвам сред питомниците. Минавам покрай десетина студенти. Момичетата ми се виждат много по-красиви от онези в моето време, но тук навярно си казва думата възрастта. Кимам им пътьом. Те не отговарят. Когато бях в колежа, в моята група имаше трийсет и осем годишен мъж. Идваше от армията с привилегията да прескочи бакалавърската степен. Помня как се открояваше сред цялото студентско население заради своята възраст. Сега тя е моя. Не мога да си го представя. Днес съм на годините на старчето от онова време.
Продължавам да развивам тази напълно лишена от съдържание мисъл, защото това ми помага да се отклоня от предстоящото. Облечен съм в свободна бяла блуза, джинси, син блейзер. На бос крак нося мокасини италиански дизайн. Самият господин Небрежна елегантност.
Когато наближавам сградата, усещам, че цялото ми тяло трепери. Скарвам му се. Та аз съм възрастен мъж. Бил съм женен. Баща и вдовец съм. А тази жена не съм виждал повече от половината си живот.
Кога ще пораснем наистина?
Проверявам в указателя, макар Люси да ми е казала, че кабинетът й е на третия етаж, врата В. И вярно е там. Професор Люсил Голд. Три-В. Успявам да уцеля нужния бутон в асансьора. Завивам наляво, когато стъпвам на третия етаж, макар че на стрелката за дясно съвършено отчетливо пише: А — Е.
Намирам вратата. На нея виси диаграма за предварително записване. Повечето часове са заети. Има и разписание на лекциите, както и някакви указания относно предаване на домашните задания. За малко да дъхна в шепа и да помириша, но вече смуча ментолово драже.
Почуквам отривисто два пъти с кокалчетата на ръката си. Самоуверено, мисля си аз. Мъжко почукване.
Господи, колко съм смешен.
— Влезте.
От звука на гласа й стомахът ми се спуска в петите. Отварям вратата и влизам в стаята. Тя е застанала край прозореца. Слънцето е още на хоризонта и някаква сянка минава през фигурата й. Още си е дяволски хубава. Приел удара, застивам на място. За миг оставаме така, на пет метра един от друг, без никой да помръдне.
— Как е осветлението? — обажда се тя.
— Моля?
— Мъчих се да установя кое е най-подходящото място. Точно когато ти почука на вратата, нали разбираш. Викам си, дали да не я отворя аз? Много едър план ще се получи обаче. Да седна зад бюрото с молив в ръка? Да погледна към теб над полумесеците на очилата си? Както и да е. Един приятел изпробва всички ъгли и смята, че тук съм в най-благоприятна позиция — в другия край на стаята и в полусянка. Усмихвам се.
— Изглеждаш страхотно.
— Ти също. Колко дрехи изпробва?
— Само тези. Но вече са ми казвали, че в тях изглеждам като първи хубавец.
— А ти?
— Пробвах три блузи.
— Тази ми харесва — казвам аз. — Зеленото винаги ти е отивало.
— Тогава бях руса.
— Да, но очите са си все още зелени. Мога ли да вляза?
Тя кимва.
— Затвори вратата.
— Трябва ли, де да знам какво, да се прегърнем, що ли?
— Не още.
Люси сяда зад бюрото си. Аз — пред него.
— Такава каша е всичко — казва тя.
— Знам.
— Имам да те питам хиляда работи.
— И аз тебе.
— Научих от Мрежата за жена ти. Съжалявам.
Кимвам.
— Как е баща ти?
— Не е добре.
— Съжалявам.
— Всичката тази свободна любов и наркотици — в крайна сметка вземат своята дан. Освен това, Айра… не можа да надмогне случилото се.
А аз значи съм го надмогнал.
— Какво правят родителите ти? — пита Люси.
— Баща ми почина преди няколко месеца.
— Съжалявам за това. Толкова добре си го спомням от онова лято.
— То бе последното щастливо лято за мен.
— Заради сестра ти ли?
— Заради много неща. Баща ти му даде възможност отново да бъде лекар. Той обичаше до полуда тази професия. Никога след това не получи подобен шанс.
— Жалко.
— Всъщност баща ми нямаше никакво намерение да участва в оня съдебен иск — той обожаваше Айра, — но му бе нужно да стовари вината някому, а и мама го подтикваше. А другите семейства бяха много настървени.
— Няма защо да даваш обяснения.
Млъквам. Тя има право.
— А майка ти? — пита Люси.
Отговорът ми сякаш не я изненадва.
— Имаш ли нещо против да вляза в професионалната си роля? — пита ме тя.
— Ни най-малко.
— Загубата на дете оказва особен вид натиск върху брачната връзка — започва Люси. — Според общовъзприетото мнение, само най-стабилните семейства съумяват да се изправят на крака след подобен удар. Това обаче изобщо не е така. Правила съм проучвания по въпроса. Имам наблюдения върху семейства, които спокойно можем да наречем никакви, които обаче понасят жестокия удар и дори стават по-добри. А познавам други, за които си мислим, че са орисани да просъществуват вечно, а се срутват като пясъчна кула. В добри отношения ли сте с нея?
