— Да.
— И ти нямаш никаква представа кой може да го е написал.
— Ни най-малка.
Обмислям думите й.
— Кой знае истинската ти самоличност?
— Нямам представа. Аз не съм сменяла самоличността си — само името. Не е толкова трудно да се добере човек до истината.
— Кога получи този дневник?
— Във вторник.
— Излиза, че в деня след убийството на Джил.
Мъчим се да осмислим всичко това.
— При теб ли е този дневник? — обаждам се аз.
— Направила съм ти копие.
Подава ми листовете през бюрото. Чета и ги подавам обратно. Поразява ме силна болка. Мисля си за описаното преживяване, за раната, оставена от раздялата с тайнствения „П“. Но когато й връщам листовете, казвам друго:
— Не беше така.
— Знам.
— Но е близо до истината.
Тя кимва.
— Говорих с една млада жена, която е познавала Джил. Каза, че ни обвинявал и двамата в лъжа.
Люси остава за няколко секунди безмълвна. Сетне завърта креслото така, че сега виждам профила й.
— Ние излъгахме.
— Но не за нещо съществено.
— Ние се любехме — отвръща тя, — докато тях са ги убивали.
Не отговарям. Отново изключвам част от съзнанието си. Така успявам да оцелея всеки божи ден. Защото ако не го сторя, сега трябва да си припомня, че през онази нощ бях дежурен възпитател. Че не трябваше да се измъквам от лагера с приятелката си. Че трябваше да си свърша работата. Че ако имах чувство за отговорност, ако бях изпълнил задълженията си, нямаше да се налага да излъжа, че съм извършил вечерна проверка. Щяхме да знаем за изчезването им още вечерта, а не чак призори. Може би докато съм маркирал за уж направена проверка барака подир барака, на сестра ми са прерязвали гърлото. Люси се обажда:
— Ние бяхме още деца, Коуп.
Нищо не казвам.
— Те избягаха. Щяха да го направят независимо дали ние сме там, или не сме.
Може би нямаше, мисля си аз. Трябваше да бъда на мястото си. Трябваше да забележа измъкването им. Или празните легла, докато правя своите обиколки. Но не стана нито едното, нито другото. Измъкнах се и се забавлявах с момичето си. А на сутринта, когато разбрах, че ги няма, помислих, че просто се забавляват. Джил ходеше с Марго, макар да си мислех, че са скъсали. Сестра ми се виждаше с Дъг Билингъм, макар да не смятах, че е нещо сериозно. Избягали бяха и се забавляваха някъде.
И аз излъгах. Казах, че съм проверил бараките и всички са били по леглата си. Защото не съзирах опасността. Казах, че съм бил сам цялата нощ — дълго време поддържах тази лъжа, — за да не причиня зло на Люси. Колко глупаво. Но аз не знаех в онзи момент жестоката истина. Така че да, излъгах. След като откриха Марго Грийн, признах по-голямата част от истината. Признах, че съм пренебрегнал задълженията си като дежурен. Но отново скрих ролята на Люси. И хванал се един път за тази лъжа, никога не посмях да разкрия цялата истина. Те така или иначе ме подозираха в нещо — още си спомням скептичната физиономия на шерифа Лоуъл и ако бях признал впоследствие, полицията щеше да си зададе въпроса защо съм излъгал в началото. Но това нямаше значение така или иначе.
Какво значение има дали съм бил сам, или с другиго? И в двата случая не съм изпълнил задълженията си.
В хода на гражданското дело хората на Айра Силвърстейн се опитаха да прехвърлят част от вината върху мен. Но аз бях още дете. Само момчешките бараки бяха дванайсет на брой. Дори да бях на мястото си, не би било трудно за тях да се измъкнат незабелязани. Охраната бе недостатъчна. Това е истина. От правна гледна точка вината не бе моя. От правна.
— Баща ми ходеше редовно в онази гора — обаждам се аз.
Тя ме поглежда.
— Копаеше.
— Защо?
— Търсеше сестра ми. Казваше ни, че отива за риба. Но аз знаех. Прави го в продължение на две години.
— Кое го накара да спре?
— Мама ни напусна. Предполагам, че си е дал сметка за това, че манията му струва вече прекалено скъпо. Нае частен детектив. Потърси помощ от стари приятели. Но мисля, че спря да копае.
Поглеждам бюрото й. Пълна бъркотия. Навсякъде разхвърляни листове, някои огънати като замръзнали морски вълни. Разтворени книги лежат като ранени войници.
— Така става, когато липсва труп — казвам аз. — Предполагам, че си изучавала стадиите на страданието.
— Да, правила съм го — отговаря тя. — Първа стъпка е отказът да се приеме истината.
— Точно така. В известен смисъл ние така и не успяхме да преодолеем този стадий.
— Няма тяло, няма сигурност в случилото се. Нужно е доказателство, за да се продължи по- нататък.
— Така стана с баща ми. Аз бях убеден, че Уейн я е убил. Но виждах баща си, който не спира да копае.
— И това породи у теб съмнения.
— Да приемем, че просто поддържаше жива мисълта за съществуваща възможност.
— Ами майка ти?
— Тя все повече се откъсваше от света. Бракът на родителите ми никога не е бил съвършен. В него вече имаше пукнатини. Когато сестра ми умря — или каквото там се е случило, — тя се отдръпна изцяло от него.
И двамата мълчим. Последните слънчеви лъчи започват да гаснат. Небето се превръща в пурпурен въртоп. Поглеждам през прозореца вляво от мен. Тя също го прави.
Седим така, най-близо един до друг през последните две десетилетия.
Споменах преди малко за отстраняването на времето по хирургически път. Сега сякаш то се връща. Скръбта се връща. Виждам го по лицето й. Необратимата разруха на моето семейство е очевидна. Надявал се бях Люси да се е отървала. Но не бе. И за нея няма изцеление. Нямам представа какво още й се е случило през изтеклите двайсет години. Твърде елементарно би било да се обясни тъгата в погледа й само със случилото се през онази нощ. Сега разбирам. Виждам себе си, как се отдалечавам от нея.
В дневника е описано как тя така и не успява да надделее спомена за мен. Не се лаская чак дотолкова. Но тя не е успяла да надмогне последиците. Онова, което стана с баща й. Което се случи с нейното юношество.
— Пол.
Тя продължава да гледа през прозореца.
— Да?
— Какво ще правим сега?
— Ще разберем какво точно се е случило в онази гора.
ДВАДЕСЕТ И ВТОРА ГЛАВА
