В това отношение напомня сестра ми.
— Къде е Кара? — питам аз.
— Боб ги заведе с Мадисън да обядват. Естел пере в кухнята.
— Налага ми се да изляза довечера — казвам й аз.
— Няма проблем.
Обажда се Грета:
— Кара може да преспи при нас.
— Бих желал да си остане у дома. Благодаря ти за предложението.
Тя ме следва в кабинета. Отваря се входната врата и влиза Боб с двете деца. Пак си представям как щерка ми се устремява към мен с писък „Тате! Ти си се върнал!“ Нищо подобно. Все пак тя се усмихва и идва при мен. Вземам я на ръце и я целувам горещо. Тя продължава да се усмихва, но обърсва буза. Ще го преглътна.
Боб ме потупва по гърба.
— Поздравления за процеса.
— Още не е свършил.
— Медиите пеят друга песен. При всички случаи тоя Дженрът ще ни се махне от главата.
— Или ще се озлоби още повече.
Лицето му побледнява леко. Ако си представим Боб в киното, той трябва да играе лошия богат републиканец.
Червендалест и с яка челюст, къси и дебели пръсти. Ето ти още един пример за измамна външност. Произходът на Боб е подчертано работнически. Учил е и се е трудил усилено. Нищо не му е давано наготово.
Кара пристига обратно в стаята с ОУП в ръка. Вдига го така, сякаш прави жертвоприношение. Затварям очи и като си спомням какъв ден от седмицата е, сипя безмълвни проклятия над собствената си глава. След това казвам на моето момиченце:
— Днес имаме кино-вечер.
Тя продължава да държи диска. Очите й са широко отворени. Усмихва се. Върху капака на кутийката се виждат някакви рисувани или компютърно анимирани образи. Говорещи коли или животни, нещо от Пиксар или Дисни, нещо, което съм гледал вече поне сто пъти.
— Точно така. Ще ми направиш ли пуканки?
Заставам на едно коляно, за да изравня поглед с нейния. Поставям длани върху раменцата й.
— Миличка — започвам, — тате трябва да излезе довечера.
Никаква реакция.
— Много съжалявам, скъпа моя.
Очаквам сълзите.
— Може ли да го гледам с Естел?
— Разбира се, скъпа.
— И тя може да ми направи пуканки.
— Разбира се, че може.
— Яко.
Очаквам малко униние, но не би. Кара изчезва. Поглеждам Боб. Той ми отвръща с поглед нещо като „Деца, какво да ги правиш“.
— Вътрешно — заявявам аз, като кимам след щерката, — вътрешно тя е съкрушена.
Боб се смее от сърце, а мобилният ми телефон започва да жужи. На дисплея е изписано само „Ню Джърси“, но аз познавам номера и сърцето ми трепва. Вдигам апарата и казвам:
— Ало.
— Хубава работа свърши днес, Суперстар.
— Господин губернатор — мълвя аз.
— Това е неправилно.
— Моля?
— Господин губернатор. Към президента на Съединените щати можеш да се обърнеш с „Господин Президент“, но на губернаторите човек казва или само „Губернаторе“, или добавя фамилното име. Например, Губернатор Мъжки или Губернатор Свалячев, нещо от тоя род.
— Или — предлагам услужливо аз — Губернатор Слабително.
— Именно.
Усмихвам се. През първата ми година в Колумбийския се запознах с (вече губернатор) Дейв Марки на някакво парти. Той смаза самочувствието ми тогава. Аз — син на имигрант. Неговият баща — сенатор. Но точно тук се крие красотата на този колеж. Там се създават най-невероятни приятелства. Като нашето с него.
Неговите противници не пропуснаха възможността да го развяват надлъж и шир, когато Дейв реши да ме назначи на сегашната длъжност. Губернаторът плю на всичко и ме пробута. След това натрупах много червени точки пред медиите и с риск да отделя на проблема по-голямо внимание, отколкото заслужава, бих казал, че днешният ден увеличава шансовете ми ако реша да се кандидатирам за място в Конгреса.
— Голям ден, а? Ти си победител. Уха! Давай, Коуп, давай, Коуп, днес е твоят ден.
— Да не се опитваш да овладееш хип-хопа?
— Опитвам се да овладея речника на подрастващата, си дъщеря. Както и да е, поздравявам те.
— Благодаря.
— Не коментирам този процес, ако щеш да ме убиеш.
— През живота си не съм те чул да оставиш нещо без коментар.
— Разбира се, че съм го правил, но творчески: „Вярвам в нашата съдебна система, всички граждани са невинни до доказване на противното, колелата на правосъдието ще продължават да се въртят, аз не съм нито съдия, нито жури, ще чакаме събирането на всички факти и обстоятелства“.
— Клишета вместо без коментар.
— Клишета, ама пасват навсякъде — поправя ме той. — Как вървят нещата, Коуп?
— Чудесно.
— Гониш ли фустите?
— По малко.
— Дръжки, та ти си без контрол. Добре изглеждаш. Имаш някоя и друга пара в банката. Разбираш накъде бия, нали?
— Много завоалирано се изразяваш, Дейв, но мисля, че те разбирам.
Дейв Марки цял живот е бил женкар. Изглежда съвсем прилично, но обладава и една способност да влиза под кожата, каквато рядко се среща. Излъчването му внушава на всяка жена, че я има за най- красивата и очарователна личност в целия свят. Всичко това е цирк, разбира се. Едничката му цел е да я закове. Нищо друго. И все пак в живота си не познавам другиго, който да го прави с такава лекота.
Дейв е женен, разбира се, има две възпитани дечица, по изобщо не се съмнявам, че не спира да тъче на няколко стана. Има мъже, които не могат иначе. При тях става дума за непреодолим инстинкт. Представата за един Дейв, който престава дори за миг да гони някоя фуста, е направо извратена.
— Имам добра новина — съобщава той. — Утре пристигам в Нюарк.
— Защо?
— Нюарк е най-големият град в моя щат, затова. И аз високо ценя всички свои избиратели.
— Ъхъ.
— Искам и да се видим. Отдавна не се е случвало.
— Доста съм зает с делото.
— Не можеш ли да откъснеш някоя минута за своя губернатор?
— Какво има, Дейв?
— Става дума за онова, за което говорихме преди време.
Евентуалната ми кандидатура за Конгреса.
— Добри ли са новините? — питам аз.
— Не.
