пропуснат нито една кола, палма, пешеходец или сграда по равната като тепсия крайбрежна ивица, изпъстрена с търговски центрове. В момента се намираха на булевард „Атлантик“ в Помпано Бийч, малко на север от Форт Лодърдейл. Трафикът беше умерено натоварен.
— Опа! — извика Луси. — Ето го сладурчето! — Подмина един тъмносин форд, който току-що зави надясно от Пауърлайн Роуд. Бяха точно на пресечката, на която се намираха аптеката „Екерд“ и супермаркетът „Дискаунт Мийт“. Фордът без отличителни знаци плавно зае позиция в лявото платно, точно зад нея.
— Събуди любопитството му — промърмори Руди.
— Не му плащат, за да е любопитен — агресивно отсече Луси и очите й по навик огледаха колата на ченгето в огледалото. Прекрасно знаеше, че то само чака някакво нарушение от нейна страна, за да пусне сирената и да ги спре за проверка на документите. — Гледай какво става… Куп народ ме задминава отдясно, а стикерът на тоя тип, дето го направи току-що, е с изтекъл срок… — Пръстът й се стрелна назад: — Но въпреки това ченгето проявява по-голям интерес към мен…
После престана да обръща внимание на огледалцето, мислено пожелавайки на Руди да си оправи настроението. Откакто откри офис в Лос Анджелис, на тоя човек все нещо му беше криво. Не беше много сигурна, но май беше преценила погрешно амбициите и нуждите му в живота. В един момент стигна до заключението, че Руди ще бъде впечатлен от небостъргача на булевард „Уилшър“, от който се разкриваше страхотна гледка, а при ясно време можеше да се види дори остров Каталина. Оказа се обаче, че греши, при това напълно. Както винаги, когато се беше опитвала да отгатне нещо, свързано с него…
От юг се появи нов въздушен фронт, който раздели небето на различни пластове — от опушеносиво до сребристо. По-хладният въздух прогони дъждовните облаци, които бяха изсипали заряда си по-рано през деня. От тях бяха останали малките локвички по асфалта, които се мяркаха под ниската обтекаема каросерия на колата. На известно разстояние пред тях се вдигна ято мигриращи гларуси, които се разлетяха в различни посоки, а колата без отличителни знаци продължаваше да ги следва.
— Марино нямаше кой знае какви новини — отвърна на въпроса на Руди тя. — Нещо ставало в Ричмънд. Леля ми пак се е забъркала в някаква каша…
— Чух, че предлагаш услугите ни… Мислех, че е отишла там за някаква консултация и нищо повече. Какво става?
— Не знам дали трябва да предприемем нещо. Ще видим. Проблемът е в шефа, не му помня името, който я беше помолил за помощ при решаването на конкретен случай. Внезапно починало момиче, а засега не могат да определят причините за смъртта. Всъщност, не съм изненадана. Този човек е шеф на службата едва от четири месеца и вдига ръце при първия по-заплетен случай, опитвайки се да го прехвърли на леля ми: „Хей, защо не дойдеш да скочиш право в средата на тези лайна, за да мога аз да си остана чистичък?“ Предупредих я да внимава, но сега явно има и други проблеми, при това доста неочаквани. Казах й да не се връща в Ричмънд, но тя не ме послуша.
— Слуша те точно толкова, колкото и ти нея — промърмори Руди.
— Ще ти кажа нещо, приятел — въздъхна Луси, погледна в огледалцето за обратно виждане и направи гримаса: — Този тип отзад никак не ми харесва!
Фордът продължаваше да е залепен за задната й броня. Зад волана седеше някаква личност с тъмна кожа, може би мъж. Луси не беше сигурна в това, но не искаше да проявява прекален интерес. Изведнъж й хрумна нещо друго.
— Спокойно — подхвърли Руди. — Карай си така, сякаш нищо не се е случило. Нека видим какво е намислил. Може би е обикновен маниак, който си пада по ферарита… Който кара такава кола, трябва да очаква всичко… Непрекъснато ти го повтарям, нали?
Руди нямаше навика да я поучава. Преди години, когато се срещнаха за пръв път в Академията на ФБР, те станаха първо колеги, партньори, а накрая и приятели. В крайна сметка привързаността му към Луси — лична и професионална, се оказа толкова силна, че го принуди да напусне органите на реда веднага след нея и да постъпи в нейната фирма „Ласт Пресинкт“5, която, поради липса на по-подходящо определение за дейността й, би могла да се нарече международна компания за частни разследвания. Дори част от хората, които бяха на заплата там, нямаха представа с какво се занимава фирмата, нито пък се бяха срещали с Луси — нейния основател и собственик. Някои служители не познаваха и Руди, или, ако случайно го бяха срещали, нямаха никаква представа кой е и с какво се занимава…
— Провери номерата му — кратко заповяда Луси.
Руди измъкна компютъра си с размер на длан и побърза да го включи. Но нямаше как да провери номера на колата преследвач, просто защото такъв нямаше. Поне на предната броня… Луси се почувства неудобно, защото му беше възложила неизпълнима задача.
— Пусни го да те задмине — промърмори Руди. — Само по този начин ще мога да видя номера му.
Луси превключи на втора. Караше с десетина километра под разрешената скорост, но фордът си остана зад нея. Явно водачът му не искаше да я задминава.
— Добре, в такъв случай нека шоуто да започне! — процеди Луси. — Ебаваш се с не когото трябва, задник! — ръцете й рязко завъртяха волана надясно и ферарито буквално връхлетя на паркинга на някакъв крайпътен търговски център.
— О, мамка му! — простена Руди. — Какви ги вършиш, по дяволите?! Сега той вече знае, че си го забелязала!
— Вземи му номера! Вече можеш да го видиш!
Руди се завъртя на мястото си, но не успя да види номера на форда, тъй като и той беше направил същата маневра и отново се беше залепил зад тях.
— Спри! — заповяда й. Беше й ядосан. Много ядосан. — Спри колата веднага!
Луси вдигна крак от педала на газта и докосна волана, освобождавайки колата от скорост. Фордът спря на метър зад нея. Руди слезе и тръгна към шофьорската врата, чието стъкло плавно слезе надолу. Луси също спусна страничното стъкло, положи пистолета в скута си и започна да следи развоя на събитията във външното огледало, опитвайки всичко възможно, за да се овладее. Чувстваше се глупаво, беше засрамена и ядосана. А може би и мъничко изплашена…
— Какъв ти е проблемът? — долетя до ушите й гласът на Руди. В същия момент зърна и шофьора на форда — латиноамериканец, определено млад.
— Нямам проблем — отвърна латиното. — Просто зяпам…
— Може би не ни е приятно да зяпаш…
— Това е свободна страна и мога да гледам каквото си пожелая — озъби се онзи. — А ако ти имаш проблем, върви на майната си!
— Върви да гледаш нещо друго! — отсече заплашително Руди, въпреки че изобщо не повиши тон. — Ако продължаваш да караш подире ни, със сигурност ще свършиш в ареста, лайно такова!
Луси с огромно усилие на волята се въздържа да не избухне в смях, когато видя как Руди тикна под носа на латиното абсолютно фалшивите си документи. Обля я гореща вълна, изби я пот, сърцето й блъскаше като парен чук. Искаше й се да слезе от колата и да ликвидира гадното копеле; едновременно с това й се ревеше… Раздвоена, тя си остана зад кормилото на ферарито, неспособна да помръдне. Шофьорът на форда каза още нещо, което Луси не успя да чуе, после запали мотора и потегли с гневно свирене на гумите. Руди се върна на мястото си.
— Имаме още много път — промърмори, докато тя ловко се включваше в оживеното движение по „Атлантик“. — Достатъчно е един кретен да се залепи за колата ти, за да се стигне до международен скандал. Отначало си мислиш, че за теб се е лепнало някое ченге просто защото колата му е черен „Краун Виктория“. После забелязваш, че шибаният ти антирадар не хваща нищо, и си мислиш… Всъщност, какво можеш да си помислиш, а? Мафията? Някой платен убиец, който се готви да ни ликвидира насред гъчканата магистрала?
Луси не се сърдеше на избухването на Руди, но не биваше да му позволява подобни волности.
— Я не ми викай! — направи му забележка.
— Знаеш ли какво ще ти кажа? — изгледа я изпод вежди той. — Ти си извън контрол. Направо си опасна!
— Това се отнася за всеки друг, но не и за мен! — отвърна Луси, опитвайки се да прозвучи
