Луси потръпна и побърза да се отдръпне.
— Това прекрасно го знам — отвърна, а в гласа й се промъкна обида от нежеланието му да я докосне. Отхвърлената ръка бавно се върна върху кормилото. — Напоследък живея със страха, че всеки момент ще кажеш: „Край, напускам. Сбогом и всичко хубаво. Бъди жива и здрава…“
Руди гледаше към яхтата, която се плъзна под моста с издути платна и пъргаво се насочи към открито море. Хората на палубата й бяха по бермуди и с разкопчани ризи, придвижваха се с лекотата на истински богаташи. Луси беше като тях — истинска богаташка. Но така и не пожела да го повярва. Поглеждайки към подобна яхта, тя винаги се беше чувствала бедна. И още по-бедна, когато поглеждаше към Руди.
— Кафе? — попита тя. — Ще изпиеш ли едно кафе с мен? Можем да седнем край онзи басейн, дето никога не го ползвам, да гледаме към морската шир, която така и не забелязвам от проклетата къща, а и нея никога не съм искала. Мога да бъда глупава, нали? — погледна го. — Хайде, ела да изпиеш едно кафе с мен!
— Добре, няма проблеми — промърмори Руди и погледна през страничното стъкло към пощенската кутия на Луси, която се оказа съвсем наблизо. — Нали се бяхме разбрали да я махнеш — посочи я с ръка. — Ти никога не получаваш пощата си у дома. В това тук можеш да получиш само нещо, което не желаеш. Особено напоследък…
— Ще накарам градинаря да я махне — отвърна тя. — Но напоследък почти не се свъртам тук, тъй като цялото ми време беше ангажирано с откриването на офиса и разни такива неща. Чувствам се като някаква друга Луси. Онази от филма „Обичам Луси“. Помниш ли го? Беше за едно момиче, което има проблеми във фабриката за бонбони, защото поточната линия се движи прекалено бързо…
— Не.
— Значи никога не си гледал „Обичам Луси“, така ли? А ние с леля го гледахме постоянно, заедно с „Бонанза“ и други филми, в които играеше Джаки Глийзън. Тя буквално е израснала с тях в Маями… — Почти спря пред виновната пощенска кутия в началото на алеята. Скарпета я беше предупредила да живее по-просто, предупреди я и за къщата.
Един от най-съществените й недостатъци беше, че прекалено биеше на очи в квартала. Решението за покупката беше глупаво, но Луси хареса триетажната резиденция с обща застроена площ от почти четири хиляди квадратни метра и цена от девет милиона долара и я нарече своя „извънградска вила“ само защото беше построена на малък парцел, едва декар и половина… На него нямаше достатъчно трева да се нахрани и един заек, беше само камънаци, сред които бе изкопан малък басейн с ниски стени и фонтанче, заобиколено от няколко палми. Дали леля й Кей не я заяде заради нанасянето й тук? Никакво уединение и сигурност, лесен достъп откъм морето, отсече Скарпета, когато я посети. Но в онзи момент Луси нямаше време да обърне внимание на временното си имение, тъй като всичките й грижи бяха насочени към Хенри. „Ще съжаляваш“, каза Скарпета. В крайна сметка Луси се нанесе в къщата едва преди три месеца, но това й донесе едно от най-големите разочарования в живота. Натисна копчето на дистанционното за отваряне на портала, след това и още едно — за гаража.
— Защо си правиш този труд? — попита Руди, имайки предвид портала. — Проклетата алея е дълга едва три метра.
— Ти ли ще ми кажеш? — ядосано го изгледа Луси. — Мразя това шибано място!
— Преди да се усетиш, някой може да ти скочи отзад и да проникне в гаража — отбеляза той.
— Което означава, че ще се наложи да го убия — мрачно изръмжа тя.
— Хей, това не е шега.
— Аз изобщо не се шегувам — отвърна Луси, докато вратата на гаража бавно се затваряше след тях.
10.
Луси паркира модела „Модена“ редом с черното ферари — един 12-цилиндров звяр „Скалети“, който никога не би могъл да използва пълната си мощност в света на ограничената скорост. Двамата с Руди слязоха, а тя умишлено обърна гръб на черната кола. Не искаше да гледа обезобразения капак на мотора, върху който се мъдреше око с дълга мигла, грубо скицирано с нещо остро, най-вероятно пирон.
— Темата не е много приятна — промърмори Руди, докато крачеше между двете ферарита към вратата за вътрешността на къщата. — Но все пак трябва да попитам възможно ли е това да е нейно дело? — Пръстът му се насочи към обезобразения капак, но Луси отново отказа да погледне към черната кола. — Все още не съм убеден, че не е била тя… И че всичко не е нейна постановка…
— Не го е направила — мрачно отвърна Луси, извърнала глава на другата страна. — За да купя тази кола, трябваше да чакам повече от година!
— Може да се поправи — успокои я Руди и натика ръце в джобовете си, докато Луси се занимаваше с изключването на сложната алармена инсталация, снабдена с всички възможни екстри, включително камери за вътрешно и външно наблюдение, които обаче не можеха да записват. Беше решила, че не иска да има записи от личния й живот — както вътре в къщата, така й около нея. В това отношение Руди беше склонен да я разбере. Той също не би понесъл скритите камери да следят всяка негова стъпка, въпреки че напоследък нямаше кой знае какво за записване. В момента живееше сам. А Луси не беше сама, когато взе решението да изключи камерите във и около къщата…
— Може би трябва да подменим камерите със записващи — предложи Руди.
— Няма смисъл, и без това възнамерявам да се отърва от това място — каза Луси.
Той я последва в огромната кухня от полиран гранит, свързана с просторната дневна и с трапезарията, от които се разкриваше фантастична гледка към пролива и открития океан. Таванът беше висок седем-осем метра, изрисуван с фрески в стил „Микеланджело“, а в центъра му висеше огромен кристален полилей. Стъклената маса за хранене в трапезарията изглеждаше като изсечена от лед и беше едно от най- невероятните неща, които беше виждал. Дори не се опитваше да си представи колко е платила Луси за нея, за меката кожена гарнитура с цвят на прясно масло, за уникалните образци от африканското изкуство, за огромните кожи на диви зверове, с които беше покрит подът, разпозна някои — слон, зебра, жираф и пантера. Руди не би могъл да си позволи дори едно осветително тяло от временния дом на Луси във Флорида, нито пък някой от копринените й килими. А като се замислеше, същото важеше и за по-голямата част от растенията, разположени из къщата.
— Прав си — промърмори Луси, докато той мълчаливо се оглеждаше. — Често летя с хеликоптер и не мога да използвам дори киносалона, който се намира в къщата. Мразя я!
— Не очаквай съчувствие — предупреди я с равен глас Руди.
— Хей! — Сложи край на разговора с тон, който му беше познат. Очевидно й беше писнало да мрънка.
Руди отвори вратата на един от шкафовете с надеждата да открие кафе.
— Между другото, имаш ли нещо за ядене? — попита.
— Чили — отвърна Луси. — Замразено е, но можем да го стоплим.
— Звучи приемливо. Искаш ли после да отидем в гимнастическия салон? Някъде към пет и половина?
— Чудесно — кимна тя.
Погледът й се плъзна по задната врата, от която се излизаше за басейна. Същата, през която само преди седмица неизвестният нападател беше влязъл и излязъл… В момента беше заключена, но нещо се белееше на стъклото от външната страна. Луси се втурна натам още преди той да осъзнае какво става. Очите й се втренчиха в листчето хартия, залепено с прозрачна лепенка.
— Какво е това? — попита Руди, затръшвайки вратичката на фризера. — Какво, по дяволите, пише?
— Още едно око — отговори Луси. — Рисунка с молив на още едно око, същото като това на колата. Вече не можеш да твърдиш, че това е работа на Хенри, в момента тя се намира на хиляда и петстотин километра оттук… Е, сега вече е ясно… — Отключи вратата и я отвори. — Иска да знам, че ме наблюдава отнякъде — гневно добави, докато се навеждаше към рисунката, за да я разгледа по-добре.
— Не я пипай! — изкрещя зад гърба й Руди.
— За толкова тъпа ли ме мислиш? — извика в отговор тя.
