11.
— Извинете за момент — подвикна един младеж, облечен в пурпурен комбинезон. На лицето му имаше маска, ръцете му бяха в тънки гумени ръкавици, а косата и обувките му бяха скрити под памучни калъфи. Приличаше на астронавт от някой комикс. — Какво ще разпоредите относно зъбите й?
Скарпета понечи да обясни, че не работи тук, но думите така и не успяха да излязат от устата, защото зърна дебелата покойница, която двама санитари се опитваха да натикат в специално подсилен чувал за мъртъвци. И те бяха облечени в алени дрехи като младежа, сякаш се готвеха за борба с чумна епидемия.
— Има ченета — поясни младежът с червения комбинезон, обръщайки се този път към Филдинг. — Оставихме ги в един кашон, а после забравихме да ги сложим в торбичката…
— Мястото им не е в торбичката — обади се Скарпета, в крайна сметка решила лично да се справи с този необичаен проблем. — Трябва да ги върнем в устата й, защото такова ще бъде желанието както на погребалната агенция, така и на близките й. А и покойницата би била доволна да я погребат със зъбите й.
— Значи не е нужно да я отваряме отново и да разпечатваме торбичката — облекчено въздъхна боецът с алената униформа. — Уф, камък ми падна от сърцето!
— Забрави за торбичката — каза Скарпета. — Тя изобщо не е за зъбни протези. — Ставаше дума за специалната найлонова торбичка, която по правило се зашиваше в празната коремна кухина на покойника. В нея поставяха изследваните органи, отрязани безвъзвратно от местата, които природата им беше определила. Работата на патолозите е да изследват вътрешните органи, а не да ги връщат на първоначалните им места. А това беше и невъзможно — все едно да превърнеш задушеното в тавата отново в жива крава. — Всъщност, къде са те?
— Ей ги там — рече младежът с аления комбинезон и махна към една лавица в другия край на залата за аутопсии. — При документите й…
Филдинг очевидно не желаеше да има нещо общо с възникналия проблем, затова не обърна никакво внимание на младежа в червено, който изглеждаше прекалено млад, за да бъде практикант, и най-вероятно беше от войниците на Форт Ли, изпратени да се обучават тук. Службата му изискваше да знае как да се оправя с жертвите по време на война. Скарпета понечи да каже, че дори разкъсаните от граната бойци биха искали зъбите им да се приберат у дома заедно с тях, за предпочитане в устата им. Разбира се, ако им бе останала такава…
— Да идем да хвърлим едно око — подхвърли на младежа, спестявайки му забележката си.
Тръгнаха един до друг по излъсканите плочки, минаха покрай друга носилка на колелца, вероятно току- що изкарана. На нея лежеше труп с огнестрелна рана — млад негър със силни, обсипани с татуировки ръце, скръстени на гърдите му. Косъмчетата бяха настръхнали от реакцията на миниатюрните подкожни мускулчета, наречени erector pili, задействани от процесите на вкочаняване, популярни и извън анатомическите среди като rigor mortis. В резултат мъртвецът изглеждаше като измръзнал или силно уплашен човек, или и двете заедно. Войникът от Форт Ли взе малкия пластмасов контейнер от лавицата и понечи да го подаде на Скарпета, но видя, че е без ръкавици.
— Май ще е по-добре да си сложа нещо — промърмори тя, пренебрегвайки зелените ръкавици от нитрил пред себе си. Очите й се спряха на нещо по-традиционно — стандартни латексови ръкавици за работа, които стърчаха от една кутия на близката спомагателна количка. Намъкна ги и извади ченето от контейнера.
Двамата с боеца направиха кръгом и тръгнаха обратно към беззъбата покойница, която кротко си лежеше в количката.
— Ако отново се сблъскаш с подобен проблем, спокойно можеш да прибавиш ченето към личните вещи на покойника и по този начин да прехвърлиш проблема на погребалната агенция — каза Скарпета. — Но никога не го слагай в торбичката за органите. А тази жена е твърде млада за чене…
— Май е била наркоманка — подхвърли младежът.
— Защо мислиш така?
— Някой го спомена — сви рамене той.
— Разбирам — кимна Скарпета и се наведе над огромното туловище на носилката. — Така действат някои вазоконстрикторни препарати, като например кокаина… И зъбите падат за нула време…
— Винаги съм се питал как въздействат наркотиците — промърмори боецът в червено и вдигна глава да я погледне: — Вие нова ли сте тук?
— По-скоро обратното — поклати глава Скарпета и тикна два пръста в устата на мъртвата. — Много отдавна съм работила тук… В момента съм просто на гости…
Момчето кимна, но явно нищо не разбра.
— Приличате ми на човек, който знае какво прави — неуверено каза то. — Съжалявам, че забравих да сложа обратно това чене. Получи се наистина глупаво. Надявам се, че няма да стигне до ушите на шефа… — Замълча и бавно издиша. — Само това искам… Той и без това не ме харесва особено…
Действието на rigor mortis отдавна беше отминало и лицевите мускули на дебеланата покорно отстъпиха пред опитните пръсти на Скарпета. Венците й обаче категорично не пожелаха да приемат ченето.
— Хей, това чене не е нейното — промърмори тя, извади го обратно и побърза да го пусне в пластмасовия контейнер. — Прекалено голямо е за нея. По всяка вероятност е на някой мъж. Имали ли сте друг пациент със зъбни протези, или е станало по-голямо объркване?
Боецът беше едновременно объркан и щастлив от неочакваната новина. Явно вината не беше негова.
— Не знам — отвърна. — Доста хора преминаха през тази зала… Значи не е нейното, а? Добре, че не тръгнах да го тикам обратно в устата й!
Очевидно усетил, че нещо не е наред, Филдинг се стрелна към тях и се надвеси над яркорозовите синтетични венци и порцелановите зъби в пластмасовия контейнер.
— Какво става тук, по дяволите? — изръмжа той. — Кой обърка тези неща? Ти ли сложи погрешен номер на този контейнер?
Изгледа намръщено младежа, който едва ли беше на повече от двайсет години. Изпод хирургическото му кепе стърчаха няколко непокорни светлоруси къдрици, а големите му кафяви очи примигваха нервно иззад надрасканата повърхност на предпазните очила.
— Не съм аз, сър — обясни той. — Просто забелязах, че зъбите са тук, а след това започнахме да работим по тялото… Спомням си много добре, че ни я докараха без чене…
— Тук? — вдигна вежди Филдинг. — Къде е това тук?
— На количката й — отвърна войникът и посочи масичката на колелца, оцветена в зелено. Моргата на доктор Маркъс продължаваше да използва въведената от Скарпета система за проследяване на инструментите, които се маркираха с разноцветни лепенки и по този начин се избягваха гафовете — например, да се забравят в някое тяло или на друго неподходящо място форцепс или трион за ребра… — Този контейнер беше на нейната количка, после някой го е преместил при картона й… — Очите му се извърнаха към лавицата, върху която продължаваше да лежи папката с документацията на мъртвата жена.
— На тази маса имаше и друг формуляр — припомни си Филдинг.
— Точно така, сър — кимна войникът. — На възрастен мъж, починал в съня си. Може би зъбите са негови?
Филдинг се втурна към широката врата от никелирана стомана на хладилната камера. Приличаше на огромна разгневена сойка с разперени криле. Отвори я и хлътна вътре, а в залата се появи малко облаче скреж, напоено с аромата на смъртта. След броени секунди изскочи обратно и демонстративно вдигна ръка. Върху изцапаната му с кръвта на тракториста ръкавица се поклащаше още едно чене, вероятно извадено от устата на въпросния старец.
— И кьоравият ще види, че това е прекалено малко за устата на едър мъж! — изръмжа Филдинг. — Кой му го е тикнал в устата, без да провери дали му става? — Въпросът му прогърмя в претъпканата, внезапно притихнала зала с четири окървавени маси от неръждаема стомана, рентгенови снимки на кости и крайници, закачени на луминесцентните екрани по стените, стоманени умивалници и шкафове, дълги маси и лавици,
