самоуверено.
— Права си. Отнася се за нея. Оставяш чужд човек в къщата си и какво става. Можеха да те убият, нея също… А ако не се вземеш в ръце, може да се случи и нещо още по-лошо!
— Тя беше преследвана, Руди. Недей да твърдиш, че грешката е моя, защото не е…
— Преследвана, значи… Тук си дяволски права. Разбира се, че е преследвана, а вината за това е стопроцентово твоя! Ако беше карала нещо по-обикновено… джип или дори някой хамър… Имаме няколко служебни хамъра. Защо не ги използваш от време на време? Ако не й беше разрешила да кара проклетото ти ферари, вероятно всичко щеше да е наред… Но кой ще се фука? Госпожица Холивуд! Исусе! В проклетото ферари!
— Не ставай ревнив, моля те! Мразя, когато…
— Не съм ревнив! — изрева извън себе си Руди.
— Откакто я наехме, непрекъснато демонстрираш ревност — засече го тя.
— Това няма нищо общо с факта, че си я наела! Всъщност, с каква цел я нае? За каква работа? Може би да пази клиентите ни в Ел Ей? Какъв майтап, Господи! Кажи за какво всъщност я нае!
— Не можеш да ми говориш по такъв начин — с изненадващо спокоен глас рече Луси. Но тя просто си даваше сметка, че няма друг избор. Ако отвърне на нападките му, положително щяха да стигнат до бой, след което той най-вероятно щеше да напусне. — Никой не може да ме накара да се откажа от начина си на живот! Ще карам каквото си искам и ще живея където ми харесва! — Гледаше право пред себе си, по посока на оживените пътни платна, от които колите непрекъснато излизаха и се насочваха към местата за паркиране. — Ще бъда щедра към когото пожелая… Прекрасно знаеш, че не й позволявам да кара черното ферари, но тя го взе без разрешение и така започна всичко… Направила му е впечатление и той е тръгнал след нея… И белята стана. Никой не е виновен, включително и тя. Не го е поканила да ми съсипе колата, а след това и да направи опит да я убие…
— Добре. Живей както намериш за добре — каза Руди. — Междувременно ще продължаваме да се отбиваме от магистралата, а аз положително ще пребия следващия непознат, който най-невинно се зазяпа в проклетото ти ферари. А може и да го гръмна, мамка му! Или мене ще ме гръмнат. Това би било още по- хубаво, нали? Да ме гръмнат заради тъпата ти кола!
— Успокой се — рече Луси и спря на червен светофар. — Моля те, успокой се. Признавам, че бих могла да се справя и по-добре…
— Да се справиш ли? Не забелязах да се справяш с каквото и да било. Просто реагира по един напълно идиотски начин…
— Руди, стига вече, моля те! — Не искаше да се вбеси чак дотам, че да допусне нова грешка. — Не можеш да ми говориш по този начин! Просто не можеш! Не ме карай да използвам старшинството си…
Зави наляво и бавно подкара покрай брега. Няколко хлапета почти паднаха от велосипедите си, извивайки вратове след ферарито. Руди поклати глава и сви рамене, сякаш искаше да каже, че е дотук. Но макар че се въртеше около ферарито, разговорът им изобщо не беше само за проклетата кола. За Луси промяната в начина на живот би означавала да отстъпи победата на онзи звяр. Защото автоматично бе приела, че нападението е извършено от мъж. Хенри го нарече звяр, а тя беше убедена, че става въпрос за звяр от мъжки пол. Науката да върви по дяволите, физическите доказателства — също. Тя просто знаеше, че звярът е мъж…
Вероятно е самонадеян или просто глупав звяр, защото беше оставил два доста ясни пръстови отпечатъка върху стъклото на нощната масичка. Беше глупав или небрежен, за да остави тези отпечатъци, или пък просто не му пукаше. До този момент отпечатъците не отговаряха на нито един от стотиците хиляди образци, съхранявани в автоматизираната система за сравняване на пръстовите отпечатъци. Това означаваше, че той вероятно не е регистриран в полицията и не е бил арестуван по някакъв друг повод. Може би не му е пукало, че оставя три косъма от косата си на леглото. Три дълги черни косъма. Пък и защо да му пука? И при най-неотложните случаи митохондриалният ДНК анализ отнема между трийсет и деветдесет дни. При това без никакви гаранции за положителен резултат, защото в света не е създадена централизирана и статистически валидна система за сравнение на митохондриални ДНК данни, а за разлика от нуклеарната ДНК на кръвта и тъканите, митохондриалната ДНК на косми и кости не може да посочи пола на извършителя. Следователно уликите, оставени от звяра, бяха без особено значение. И ако липсва заподозрян за сравнение, те може би завинаги щяха да си останат такива.
— Добре. Аз не съм на себе си. Побъркала съм се! — Луси стисна волана и се концентрира в шофирането, внезапно разтревожена от мисълта, че Руди може би е прав и тя наистина губи контрол върху поведението си. — Това, което направих, не трябваше да се случва. Никога. Прекалено предпазлива съм за гадории от тоя сорт…
— Ти да, но тя не — отсече Руди и упорито стисна зъби. Очите му изглеждаха черни от слънчевите очила с огледално покритие. В момента избягваше да я гледа и това сериозно я притесняваше.
— Мислех, че говорим за онзи латиноамериканец отпреди малко — подхвърли тя.
— Знаеш много добре какво ти казах още първия ден — продължи Руди. — За опасностите, свързани с чуждия човек, който живее в къщата ти, използва колата и другите ти лични вещи. Оставяш го да лети сам в частното ти въздушно пространство. А той не познава правилата, на които се подчиняваме ние с теб, и е на светлинни години от нашата специализирана подготовка. Няма нашите ценности и не му пука за всичко онова, което е ценно за нас. Включително за нас самите…
— Не всичко в живота трябва да е свързано с подготовката — поклати глава Луси. Беше й много по- лесно да говори за подготовката, отколкото да се пита дали човекът, на когото държи, изобщо мисли за нея. По-лесно й беше да говори за латиноамериканчето, отколкото за Хенри. — Не трябваше да подхождам по този начин, но вече е късно. Наистина съжалявам…
— Май си забравила какво представлява реалният живот — подхвърли Руди.
— О, моля те не започвай пак със скаутските си наставления! — сопна му се тя и рязко даде газ. Колата се понесе на север, към предградието Хилсбъро, където се намираше розовата й къща в средиземноморски стил, възправила се над тесния пролив, свързващ плавателните канали на делтата с открития океан. — Според мен не можеш да бъдеш обективен. Дори името й не искаш да произнесеш… Онази това, онази онова…
— Ха! Обективен, значи! Хайде, продължавай! — Тонът му бързо се ожесточаваше. — Тая тъпа кучка разруши абсолютно всичко! А ти нямаше право да ме влачиш подире си. Нямаше право!
— Руди, хайде да престанем с тези битки! — отвърна с въздишка тя. — Защо трябва да ги водим? Не всичко е разрушено…
Той не отговори.
— Защо се караме? — повтори тя. — Направо ми става лошо!
Преди време нямаше никакви караници. От време на време той мърмореше, но никога не се нахвърляше върху нея. За пръв път го направи, когато тя откри офиса си в Лос Анджелис и нае Хенри от тамошната полиция. Басов рев на сирена ги уведоми, че подвижният мост наблизо скоро ще се вдигне. Луси бързо превключи скоростите, извеждайки ги по низходящ ред към нулата. Това не остана незабелязано за някакъв тип в корвет, който я поздрави с вдигнат палец.
Тя тъжно се усмихна и поклати глава.
— Да, вероятно съм глупава. Генетично ми е заложено. Дължа го на лудия си баща латиноамериканец. Силно се надявам, че майка ми няма нищо общо с това, макар че би било още по-лошо, ако приличах на нея. Много по-лошо…
Руди не отговори. Вниманието му беше насочено към вдигащия се мост, който правеше път на някаква яхта.
— Хайде да не се караме — подхвърли тя. — Не всичко е разрушено. Става ли? — Взе ръката му и здраво я стисна. — Мир, искаш ли? Започваме отначало. Ако трябва, ще повикаме Бентън да води преговори за освобождаване на заложниците. Защото напоследък ти не си само мой приятел и партньор, нали? Ти си мой заложник, а доколкото усещам, и аз съм твоя заложница…
— Така е, нали? Тук си, защото имаш нужда от тази работа, искаш я… А аз имам нужда от теб. Просто и ясно…
— Не съм длъжен да бъда никъде — отвърна той, без да издърпа ръката си, която лежеше безжизнено под нейната, без да направи опит да я задържи.
