ще кажеш, ако ти предложат да живееш в някогашна болнична стая? Не, благодаря…
— Знаеш ли защо е замесено ФБР, или трябва да изчакам сам да стигнеш до този въпрос? — нетърпеливо го прекъсна Скарпета.
— Повикали са ги. Едно от многото неща, които нямат никакъв смисъл. Нямам идея защо градското полицейско управление на Ричмънд е поканило федералните да си пъхат носа, нито пък защо федералните са приели…
— А какво мисли Браунинг?
— Не е особено ентусиазиран от този случай. Смята, че момичето е получило удар, или нещо подобно.
— Греши — поклати глава Скарпета. — Нещо за майката?
— Тя е малко по-друг случай, ще стигнем и до нея…
— А бащата?
— Разведен, живее в Чарлстън, Южна Каролина, по професия е лекар. Съдбата си прави шеги, нали? Лекарят прекрасно знае как изглежда отвътре една морга, а ето че любимото му момиченце лежи в торба цели две седмици, тъй като родителите не могат да се разберат кой ще поеме разноските по погребението, къде ще се проведе то и Бог знае още за какво…
— Това ми напомня, че трябва да задвижа нещата и да придобия родителските права над Грейс — каза Скарпета. — Ако караш направо, ще излезем точно там…
— Хиляди благодарности, Магелан. Просто се чудя как съм се оправял без теб през всичките тези години шофиране из улиците на Ричмънд!
— Нямам никаква представа как се оправяш, когато си далеч от мен — отсече Скарпета. — Разкажи ми нещо повече за Браунинг. Какво е открил в къщата на Полсън?
— Момичето е било в леглото, облечено с пижама и легнало по гръб. Майката била в истерия, както може би се досещаш…
— Била ли е завита?
— Завивките са били отметнати. Фактически са били почти на пода. Майката казала на Браунинг, че така ги е заварила, когато се върнала от аптеката. Но ти вероятно вече знаеш, е жената има проблеми с паметта… Според мен лъже.
— За какво?
— Не съм сигурен. Знам само това, което научих по телефона от Браунинг. Което означава, че изправя ли се пред нея, започваме от самото начало…
— Нещо, което да свидетелства за проникване в къщата? — попита Скарпета. — Независимо от какъв характер…
— Нищо, което би насочило мислите на Браунинг в тази посока. Както вече споменах, той не е особено ентусиазиран… Знаеш как става. Ако детективът не е особено ентусиазиран, това автоматично се предава и на криминалистите, които правят огледа. Щом си на мнение, че никой не е влизал, къде, по дяволите, ще поръсиш с прах за снемане на отпечатъци?
— Не ми казвай, че и това не са направили — сбърчи вежди Скарпета.
— Вече ти казах: стигнем ли там, започвам от самото начало!
Озоваха се в района Фан, присъединен към града малко след Гражданската война и получил името си заради формата на ветрило8. Тесните му улички се извиваха в кръг или свършваха внезапно. Повечето от тях носеха имена на плодове — „Ягода“, „Вишна“, „Слива“… Къщите бяха подредени в редици, построени или реставрирани в старинен стил — с широки веранди, колонада пред входа и красиви огради от ковано желязо. Домът на семейство Полсън беше по-малко ексцентричен и украсен от останалите — на практика представляваше скромна къщичка с правоъгълна форма, плоска тухлена фасада и предна веранда с нормални размери. Покривът беше наклонен, сякаш имаше мансарда, но такава на практика липсваше. Скарпета го оприличи на кутия за шапки.
Марино спря до някакъв тъмносин миниван и двамата слязоха от колата. Алеята беше покрита със стари плочи, на места опасно плъзгави. Късното утро беше мрачно и студено. „Няма да се учудя ако завали и сняг“ — помисли си Скарпета. Той би бил по-добро разрешение от леденостудения дъжд. Градът така и не се адаптира към климатичните промени и при споменаването на сняг повечето жители на Ричмънд се втурваха към магазините за облекло и хранителни стоки. Тук електрозахранването беше предимно надземно и по тази причина обект на чести аварии — особено когато задухат зимните ветрове, обледяващи жиците. Скарпета искрено се надяваше това да не се случи, докато е в града.
Черната входна врата беше снабдена с месингово чукче във формата на ананас. Марино го използва и се разнесоха три остри почуквания, груби и безчувствени на фона на причините за появата им тук. От вътрешността на къщата долетяха забързани стъпки, вратата рязко се отвори. Появи се дребна жена с подпухнало лице и тъжни очи. Личеше, че не се храни редовно, но за сметка на това набляга на пиенето, а вероятно и често плаче… При други обстоятелства би могла да мине и за привлекателна.
— Заповядайте — подсмъркна тя. — Малко съм настинала, но не съм заразна… — Воднистите й очи се спряха върху Скарпета: — Всъщност, вие сте лекар, нали? Предполагам, че с вас разговарях по телефона…
Едва ли й беше трудно да направи това предположение, тъй като Марино беше мъж, при това облечен в черен комбинезон и носеше шапка с инициалите на лосанджелиската полиция.
— Аз съм доктор Скарпета — протегна ръка тя. — Много съжалявам за случилото се с Джили.
Очите на госпожа Полсън моментално овлажняха.
— Но защо не влезете? — засуети се жената. — Напоследък не се проявявам като кой знае каква домакиня, но все пак ще ви предложа по едно кафе…
— Звучи ми добре — обади се Марино, представи се и добави: — Разговарях с детектив Браунинг, но мисля да започнем от самото начало, ако нямате нищо против…
— Как предпочитате кафето си?
Марино прояви достатъчно съобразителност, за да не даде обичайния си отговор, който гласеше: като жените, които любя — сладки и бели…
— Чисто, ако обичате — отвърна Скарпета и последва домакинята по коридора, облицован със стара чамова ламперия. Озоваха се в малка, но уютна дневна, обзаведена с мебели от тъмнозелена кожа. Пред камината имаше месингова решетка. Вратата насреща водеше към нещо като параклис, мрачен и вероятно никога неизползван. Минавайки покрай него, Скарпета усети как я лъхна хлад.
— Може ли да взема палтата ви? — попита госпожа Полсън, после с гримаса добави: — Моля за извинение. На вратата ви питам как си пиете кафето, а в хола ви каня да се съблечете… Напоследък никак не съм наред…
Двамата мълчаливо свалиха връхните си дрехи и домакинята ги окачи на дървената закачалка в кухнята. На нея Скарпета забеляза един яркочервен, ръчно плетен шал и кой знае защо реши, че е принадлежал на малката Джили. Кухнята не беше ремонтирана през последните едно-две десетилетия. Подът беше покрит със старомодни черно-бели плочки, а уредите бяха от модели, които отдавна не се произвеждаха. От прозорците се виждаше малкото задно дворче с дървена ограда, което свършваше при някаква постройка с полуразрушен плочест покрив, по ъглите му имаше мъх. В центъра на дворчето беше сметена купчина сухи листа.
Госпожа Полсън напълни чашите и посетителите се настаниха на дървената маса. Скарпета отбеляза чистотата и реда, които царяха тук. Над дървената дъска за рязане висяха акуратно подредени тенджери и тигани — всеки на отделна метална кука, умивалникът беше празен и излъскан до блясък. На плота имаше шишенце със сироп за кашлица, поставено редом с пакет книжни салфетки. Скарпета отпи глътка кафе.
— Не знам откъде да започна — промърмори госпожа Полсън. — Всъщност, не разбрах кои сте вие… Сутринта ми се обади детектив Браунинг и каза, че някакви външни експерти искали да ме посетят… После се обадихте и вие…
— Значи Браунинг ви е предупредил — подхвърли Марина.
— Да, беше достатъчно любезен да го стори — кимна госпожа Полсън и огледа с интерес лицето на Марино. — Не знам защо всичките тези хора… Всъщност, едва ли мога да ви разкажа кой знае какво… — Очите й отново овлажняха. — Би трябвало да съм благодарна… Не мога да си представя какво щеше да стане, ако никой не ме беше погледнал…
