докосна главата си. — Родила съм се точно в шест сутринта, знаете… И по тази причина винаги се събуждам в този час…
— А след това? — Скарпета не обичаше да прекъсва хората, но с тази жена беше абсолютно наложително. В противен случай щеше да бърбори глупости, докато се мръкне. — Станахте ли от леглото?
— Разбира се, че станах. Дойдох направо тук, в кухнята, ла да си направя кафе. После се върнах в спалнята и се зачетох в Библията. Ако Джили е на училище сутрин, аз я изпращам до вратата, като преди това съм й приготвила сандвич и всичко останало. Една от приятелките й минава да я вземе. В това отношение имах късмет, тъй като майката на момичето редовно я караше с колата.
— Четвъртък, четвърти декември, преди две седмици — намеси се отново Скарпета, насочвайки я натам, накъдето й беше необходимо. — Станахте в шест, направихте си кафе и се върнахте в стаята си при Библията, така ли? А после? Какво правихте после? Седнахте в леглото и четохте? Колко време продължи това?
— Поне половин час — отговори госпожа Полсън.
— А отидохте ли да погледнете Джили?
— Най-напред се помолих за нея… Реших, че докато правя това, тя може да си поспи… Влязох в стаята й някъде към седем и четвърт. Беше се завила презглава и спеше дълбоко… — В очите й се появиха сълзи: — Рекох й: „Джили, момиченце сладко! Събуди се да хапнеш малко крем…“ А тя отвори красивите си сини очи и отвърна: „Мамо, снощи много кашлях, болят ме гърдите…“ В същия момент си дадох сметка, че сме свършили сиропа за кашлица… — Замълча, зачервените й очи леко се облещиха. — Спомням си, че кучето лаеше като лудо… Не знам защо до този момент това ми убягваше…
— Какво куче? Вие имате ли куче? — Скарпета си водеше записки, но същественото в тях не беше кой знае какво. Тя умееше да слуша и гледа, а впечатленията си записваше с почти неразгадаеми драсканици.
— Там е работата я! — отговори с плачлив глас госпожа Полсън. — Суити избяга! Всемогъщи Боже! — Сълзите й рукнаха, дребната й фигурка продължаваше да се клати на стола. — Докато разговарях с Джили, малката Суити беше вън на двора, а след това изчезна. Полицията или от „Бърза помощ“ бяха оставили вратата отворена… Не ми стигаше другото, ами и това!
Скарпета бавно затвори бележника с кожени корици и го остави на масата заедно с писалката си.
— Каква порода е Суити? — попита и погледна госпожа Полсън.
— Беше на Франк, но нямаше как да го безпокоя. Беше ме напуснал само преди шест месеца, точно на рождения ми ден! Как е възможно да има такива хора? Преди да си тръгне, ми каза: „Ако искаш, задръж Суити, ако не я искаш дай я в някой кучкарник…“
— Каква порода е Суити?
— Не му пукаше за кучето и знаете ли защо? Защото мислеше единствено за себе си, ето защо! Но Джили обичаше кучето, при това много. Ако знаеше, че… — Гласът й секна, сълзите се стичаха по бузите й, малкото й розово езиче изскочи навън, опитвайки се да ги оближе. — Ако знаеше, мъничкото й сърчице направо щеше да се пръсне!
— Госпожо Полсън, каква порода куче е Суити и съобщихте ли за изчезването й?
— Да съобщя ли? — изненадано примигна жената, после изведнъж се изсмя: — На кого да съобщя? На полицията, която я пусна? Не знам дали ще наречете това „съобщение“, но аз наистина казах на някакъв полицай… Не помня кой беше, но му казах: „Кучето ми го няма…“
— Кога за последен път видяхте Суити? Госпожо Полсън, повярвайте ми, разбирам колко зле се чувствате. Но все пак ви моля да отговаряте на въпросите ми…
— Всъщност, какво общо има кучето? Не би трябвало да се интересувате от едно изчезнало куче, освен ако не е умряло. Но дори и тогава не би трябвало, тъй като доктори като вас не се занимават с умрели кучета…
— Интересувам се от всичко — търпеливо отвърна Скарпета. — Исках да чуя всичко, което си спомняте.
В същия момент на прага се изправи Марино. Скарпета не беше чула тежките му стъпки и стреснато вдигна поглед. Не можеше да повярва, че този едър мъжага не е издал никакъв звук с тежките си ботуши.
— Марино! — втренчено го изгледа тя. — Знаеш ли нещо за кучето им? Казва се Суити и е изчезнало… Породата му е… — Извърна се към госпожа Полсън и попита: — Всъщност, каква порода беше?
— Басет, но още съвсем бебенце — изхлипа домакинята.
— Докторке, излез за малко, ако обичаш — рече Марино.
16.
Луси влезе в просторната зала с големи прозорци на третия етаж, оборудвана със скъпи уреди за фитнес. Кейт разполагаше с всевъзможна апаратура за поддържане на физическата си форма — и можеше да я използва, докато се наслаждава на прекрасна панорама към плавателния канал, плажната ивица и скалите, отвъд които се простираше безбрежният океан. А само с едно обръщане на главата може да види фара, базата на крайбрежната охрана и голяма част от частната собственост на Луси.
Южните прозорци на салона гледаха към задния двор на Луси и тя се изнерви, давайки си сметка, че Кейт може да наблюдава какво се случва в кухнята, трапезарията и дневната й, на терасата и около басейна, чак до края на вълнолома. Очите й се насочиха към ниската стена, която разделяше двата имота. Беше убедена, че ако е дошъл по суша, онзи звяр е използвал покритата с кедрови иглички пътека, която вървеше успоредно на оградата. Именно по тази пътека е стигнал до задната врата, която Хенри беше оставила отключена. Ако не е било така, единственият друг начин за достъп е по вода… Луси не вярваше, че нападателят е използвал лодка, но все пак отдели време да обмисли и този вариант. Подвижната стълба на вълнолома беше вдигната и заключена, но ако някой на всяка цена пожелае да акостира там с цел проникване в имота, това несъмнено би му се удало. Заключената стълба е препятствие за нормални хора, но не и за крадци, изнасилвачи и убийци. Те могат да бъдат спрени само с оръжие.
На масичката до тангентора имаше безжичен телефон, свързан с контакта на стената. Луси дръпна ципа на раницата си и извади малък предавател, маскиран като адаптор. Включи го в контакта, поставен редом с телефонната букса. Беше бял на цвят и се сливаше с бялата пластмаса на контакта. Надяваше се, че Кейт няма да го забележи, а ако го стори — няма да му обърне внимание. В контакта можеше да се включи уред, тъй като апаратчето действително работеше като адаптор. Изправи се, остана неподвижна за момент, след което се обърна и излезе. Кейт все още беше долу, вероятно в кухнята.
Главната спалня се намираше в южното крило — огромна стая с широко легло, над което се издигаше балдахин. На отсрещната стена имаше гигантски телевизор с плосък екран, а стените към океана бяха изцяло стъклени. Оттук Кейт имаше отлична гледка както към задния двор на Луси, така и към част от прозорците на горния етаж. Това не е хубаво, поклати глава младата жена, докато оглеждаше обстановката. На пода до нощното шкафче се търкаляше празна бутилка от шампанско, а върху плота му имаше висока чаша, телефон и разтворен роман. Богатата съседка можеше да следи почти всичко, което се случва в къщата на Луси, особено ако капаците са отворени. Слава Богу, че в повечето случаи те си оставаха затворени.
Замисли се за утрото, в което нападнаха Хенри, опитвайки да си спомни дали капаците бяха отворени или не. После видя телефонния щепсел до нощното шкафче и се запита дали ще има време да развие и завие капачето му. Напрегна слух за бръмченето на асансьора или за стъпки по каменните стъпала, но отдолу не долиташе никакъв звук. Клекна пред конзолата и извади малка отвертка от раницата си. Винтовете бяха само два, при това почти незатегнати. Развинти ги за секунди, продължавайки да се ослушва за Кейт. На мястото на бежовата конзола завинти плочка с почти същия цвят. На нея беше монтирано миниатюрно подслушвателно устройство, с което можеше да се включва във всички разговори по тази линия. Още няколко секунди й бяха достатъчни за връщането на телефонния щепсел на мястото му. Напусна спалнята навреме, за да види как вратите на асансьора се плъзгат встрани и на площадката се появява Кейт. В ръцете си държеше две високи чаши, пълни почти до ръба с бледожълта течност.
— Страхотна къща — рече Луси.
