И твоята трябва да е такава — отвърна Кейт и й подаде едната чаша.
„Би трябвало да го знаеш — отговори мислено Луси. — Нали непрекъснато ме шпионираш…“
— Някой ден трябва да ми я покажеш — усмихна се Кейт.
— С удоволствие. За съжаление често пътувам… — До ноздрите й достигна острият аромат на шампанското. Отдавна вече не слагаше нито капка в уста, знаеше от личен опит колко вреди може да донесе алкохолът.
Очите на Кейт светеха като фенери, а поведението й беше коренно различно от това, което беше демонстрирала само петнадесет минути по-рано. По всяка вероятност беше обърнала няколко чаши още долу. Луси сериозно подозираше, че освен шампанско, в питието на домакинята присъства и сериозно количество водка. То беше доста бледо, а поведението на Кейт — достатъчно разкрепостено за подобни подозрения.
— От прозорците на фитнеса ти се вижда почти целият ми имот — подхвърли тя, без да отпива от чашата си. — Със сигурност би могла да засечеш всеки, който направи опит да проникне там…
— Точно така, скъпа —
— Но нямам навик да си пъхам носа в чужди работи, вероятно защото не мога да оправя своите…
— Може ли да използвам тоалетната? — попита Луси.
— Разбира се, ей там е… — Кейт махна към северното крило. Движението на ръката й беше достатъчно, за да се олюлее, въпреки че краката й бяха широко разкрачени за допълнителна стабилност.
Луси влезе в банята, която включваше душ, огромна вана, две тоалетни и две бидета — съответно мъжко и дамско, плюс внушителна гледка от прозорчето. Изсипа половината от питието си в тоалетната чиния и пусна водата. Изчака няколко секунди и отново излезе на стълбищната площадка, където я очакваше леко олюляващата се Кейт.
— Кое е любимото ти шампанско? — попита Луси, спомнила си за празната бутилка до леглото.
— Нима има повече от едно, скъпа? — изсмя се Кейт.
— О, да, има различни — според кесията…
— Без майтап? Разказах ли ти за онази вечер в парижкия хотел „Риц“, когато двамата с Джеф превъртяхме? Не съм, разбира се… Всъщност, аз почти не те познавам, нали? Но имам чувството, че вече сме на път да станем близки приятелки… — От устата й излетяха пръски, ръката й се вкопчи в рамото на Луси. — Чакай малко… — Отпи още една глътка, потърка рамото на Луси, сякаш за да избърше капчиците слюнка, и продължи да се обляга на него. — Всъщност, това се случи в „Отел дьо Пари“ в Монте Карло. Била ли си там?
— Веднъж отскочих за малко, на волана на своето „Енцо“ — излъга, без да й мигне окото, Луси.
— Чакай, чакай… За коя от двете коли говориш? За сребристата или за черната?
— „Енцо“ е червена, но тя не е тук. — Това беше много близо до истината. „Енцо“ го нямаше тук по простата причина, че Луси не притежаваше този модел ферари.
— Значи познаваш Монте Карло, знаеш къде е „Отел дьо Пари“ — промърмори Кейт и отново потърка ръката й. — Е, аз и Джеф бяхме в казиното…
Луси кимна и вдигна чашата си по начин, който предполагаше отливането на една глътка — акт, който остана неосъществен.
— Тъкмо бях захапала два игрални автомата и им вадех душичката… Страхотен късмет, знаеш… — Кейт пресуши чашата си и отново потърка ръката на Луси. — Хей, ти си доста яка… И му викам на Джеф: „Скъпи, трябва да празнуваме“… по онова време още му виках „скъпи“, а не „задник“…
— Изкикоти се, очите й се спряха на празната кристална чаша.
— И тъй, помъкнахме се към апартамента си — още помня, че държахме онзи, дето са го кръстили на Уинстън Чърчил. И познай какво си поръчахме…
Луси се колебаеше дали да се измъкне веднага, или да изчака Кейт да се накваси още повече. Кокалестите й пръсти продължаваха да стискат рамото й.
— „Дом“? — попита тя.
— О, скъпа! Никакъв „Дом Периньон“! Mais non! Той е газираната вода на богатите, нищо повече. Освен това аз не го обичам… Тогава обаче бяхме много лоши деца и решихме да си поръчаме бутилка „Розе Кристал“, която струваше повече от петстотин и шейсет евро… Разбира се, говорим за цените на „Отел дьо Пари“. Опитвала ли си го някога?
— Не си спомням.
— О, скъпа, ако си го опитвала, няма как да не си спомниш… Близнеш ли от това розе, забравяш за всичко останало. Ето как човек започва да си мисли, че на света има само едно шампанско… Но нещата не спряха дотук. След като опразнихме бутилката, решихме да си поръчаме най-фантастичното червено вино на света — „Руж дьо Шато Марго“… — Френското й произношение беше забележително предвид количеството на погълнатия алкохол.
— Искаш ли да довършиш това? — попита Луси и вдигна питието си. — Ето, вземи, нека се разменим…
Полупълната й чаша премина в ръката на Кейт, а Луси се задоволи с празната.
17.
Спомни си времето, когато тя слезе да говори с шефа му, очевидно решила, че това е достатъчно важен повод, за да използва товарния асансьор — едно доста опасно съоръжение.
Вратите на тази порядъчно ръждясала клетка не се отваряха встрани — като на всеки нормален асансьор, а от горе на долу, срещайки се някъде в средата като захлопващи се челюсти. Разбира се, имаше и стълбище. Законът за противопожарна безопасност изискваше всички щатски учреждения да имат стълбища, но никой не използваше това, което водеше към анатомичното отделение, включително и Едгар Алан Пог. Когато му се налагаше да се придвижи нагоре или надолу между моргата и подземното му работно място, той влизаше в устата на асансьора с чувството, че ще бъде изяден жив. Отвътре двете части на вратата се затваряха с помощта на дълъг железен лост. Подът беше направен от лист огънати стоманена ламарина, покрит с дебел слой прах, останал от изгорените човешки тела, пренасяни с мрачната метални кабина. Вътре беше забравена и една тясна носилка, вероятно защото на никого не му пукаше какво е оставил след себе си Пог…
Но се оказа, че не е така. На нея й пукаше. За нещастие, на нея й пукаше.
В онова утро, за което си спомняше Пог, докато лъскаше бухалката с носната си кърпа, тя се беше появила от служебния асансьор, облякла дълга бяла престилка върху зелен хирургически комбинезон. Никога нямаше да забрави безшумните й стъпки по кафявата теракота на подземието, в което Пог прекарваше по-голямата част от дните си, а напоследък и част от нощите си. Носеше обувки с гумени подметки, вероятно за да не се подхлъзне, докато реже труповете в онази зала с металните маси и дълбоките никелирани умивалници. Странно, но това рязане и кълцане се възприемаше като важна и уважавана дейност само защото тя беше лекар, а Пог — пълно нищожество. Той дори не беше завършил гимназия, въпреки че в автобиографията си беше написал обратното. Една малка лъжа, останала непроверена заедно с още много други.
— Трябва да махнем тази носилка от асансьора — каза тя на Дейв, прекия началник на Пог. Дейв беше странен тип с огромни торбички под очите, който мажеше с гел боядисаната си в черно коса. — Вероятно я използвате и в крематориума, тъй като кабината е пълна с пепел… Това никак не е приятно, а вероятно не е и здравословно…
— Добре, госпожо — отвърна Дейв, продължавайки да дърпа веригите и макарите на тавана, с чиято помощ изваждаше поредното розово тяло от вкопаната в пода вана с формалин. В онези години вадеха труповете от ваните по този начин — с дебели метални куки, които промушваха през ушите. — Но тя не е в асансьора… — Очите му многозначително се извърнаха към издрасканата и очукана носилка, която се мъдреше в средата на помещението, застлана с полупрозрачен найлон.
— Само ти напомням — продължи тя. — Макар и да не се използва от много хора в сградата, този асансьор трябва да бъде чист, за да не обижда сетивата ни…
Тогава Пог реши, че неговата работа обижда сетивата й. Как другояче да тълкува подобна забележка?
