— Следователно е човек, който познава къщата или има възможност да я наблюдава и да събира информация.
— Хм — изсумтя Марино и издърпа най-горното чекмедже на скрина. — Трябва да проучим съседите. Най-подозрителен ще бъде онзи, който има най-добра гледка към тази стая… — Леко кимна към прозореца с дефектните резета, зад който се виждаше къщата с мъх на покрива, залепена току до оградата. — Искам да разбера дали ченгетата са разпитали собственика й… — Думата ченгета прозвуча странно от неговата уста, вероятно защото сам е бил полицай в продължение на години. — Може би е видял нещо необикновено… Я виж това, вероятно ще ти се стори интересно…
Ръката му изчезна във вътрешността на чекмеджето и се появи отново с мъжки портфейл от черна кожа. Повърхността му беше леко огъната — сигурно доказателство, че е бил държан в заден джоб. Вътре имаше шофьорска книжка с изтекъл срок от щата Вирджиния, издадена на името на Франклин Адам Полсън, роден на 14 август 1966 г. в Чарлстън, Южна Каролина. И нищо друго. Нито пари, нито кредитни карти.
— Татенцето — рече Скарпета и спря замислен поглед върху снимката на документа, от която се усмихваше рус мъж с масивна челюст и очи с цвета на зимата. Беше хубавец, но не знаеше какво да мисли за него — разбира се, ако се приеме, че човек може да прави заключения от една снимка на шофьорска книжка. Може би е студен, рече си. Имаше му нещо, но не знаеше какво и това я караше да се чувства неудобно.
— Това ми се струва доста шантаво — промърмори Марино. — Най-горното чекмедже е нещо като олтар на татенцето. Я виж тези тениски… — Извади купчина акуратно сгънати долни фланелки, всичките бели. — Среден размер, вероятно са негови. Някои имат лекета или са скъсани. Има и много писма… — Подаде й десетина плика и няколко картички, всичките с печат на изпращача от Чарлстън. — И най-сетне това… — Пръстите му измъкнаха отдавна изсъхнала червена роза с дълго стебло. — Нали виждаш това, което виждам и аз?
— Не изглежда много стара — кимна Скарпета.
— Точно така — потвърди Марино и внимателно върна розата на мястото й. — На две, най-много на три седмици. Ти ще кажеш, нали отглеждаш рози? — Произнесе го така, сякаш я възприемаше като върховен авторитет в тази област.
— Не мога да определя — поклати глава тя. — Но не ми изглежда на месеци. Още не е напълно изсъхнала. Какво смяташ да правим тук, Марино? Да поръсим с прах за отпечатъци? Местните вероятно са го сторили. Какво друго биха могли да сторят, по дяволите?
— Да правят предположения — отвърна Марино. — И точно това са правили. Отивам да си взема куфарчето от колата, за да щракна няколко снимки. Мога да поръся и за отпечатъци. Най-вече рамката на прозореца и горното чекмедже на този скрин… Това горе-долу е всичко.
— Добре, направи го — кимна Скарпета. — Но не ми се вярва да открием нещо особено. Твърде много хора са били на местопрестъплението преди нас… — Замълча, внезапно осъзнала, че за пръв път нарече местопрестъпление тази скромна стаичка.
— Предполагам, че трябва да се поразходя и из двора — подхвърли Марино. — Макар че оттогава са минали цели две седмици. Ако през това време не беше валяло, бихме могли да открием някакви следи от малкото пале Суити… За съжаление знаем, че е валяло, при това неколкократно. И следователно няма как да разберем дали наистина става въпрос за изчезнало куче. Браунинг изобщо не спомена такова нещо…
Скарпета се върна в кухнята, където госпожа Полсън кротко си седеше на масата. Не беше мръднала, очите й бяха вперени в стената. Едва ли наистина вярваше, че дъщеря й е умряла от грип. Това просто не беше възможно.
— Някой обясни ли ви защо ФБР проявява интерес към смъртта на Джили? — попита Скарпета, след като се върна на мястото си. — Какво ви казаха полицаите?
— Не знам. Не гледам такива неща по телевизията… — Гласът й беше тих и някак отнесен.
— Какви неща?
— Полицейски филми, криминални истории с участието на ФБР. Никога не съм ги харесвала.
— Но знаете, че в разследването участва и ФБР, нали? — попита Скарпета, сериозно обезпокоена за психическото състояние на жената срещу себе си. — Говорихте ли с агентите на ФБР?
— Вече ви казах, че една жена дойде да ме види. Каза, че иска да ми зададе няколко рутинни въпроса, и много съжалявала, тъй като виждала колко съм разстроена. Така каза, че съм била разстроена… Седна точно на мястото, на което седите вие, и започна да ме разпитва за Джили, за Франк, дали съм забелязала нещо подозрително… Дали Джили е разговаряла с непознати, дали е търсила баща си, какво представляват съседите. Прояви доста голям интерес към Франк…
— Защо, според вас? — погледна я внимателно Скарпета. — Какви по-точно бяха въпросите й относно Франк? — Пред очите й изплува лицето на русокосия мъж с масивната челюст и хладните сиви очи.
Госпожа Полсън беше забила поглед в стената до печката, сякаш там имаше нещо особено интересно.
— Не знам защо ме разпитва толкова много за него — промърмори тя. — Предполагам, че така правят повечето жени, нали?
— А къде е той сега? Имам предвид в момента…
— В Чарлстън. Имам чувството, че цял живот сме били разведени… — Започна да чопли с нокът някаква кожичка на показалеца си, очите й останаха заковани в стената.
— Бяха ли близки с Джили?
— Тя го обожаваше. — Госпожа Полсън си пое дълбоко въздух, очите й се изцъклиха, главата й върху тънката шия се залюля: — Франк не би могъл да я причини нищо лошо… Диванът под прозореца в дневната… Нищо особено, обикновен плюшен диван. Но това беше неговото място. Оттам гледаше телевизия, там си четеше вестника… — Дишането й стана накъсано: — Когато той си отиде, Джили започна да лежи на мястото му. Правеше го постоянно. За нищо на света не можех да я накарам да се премести… — Въздъхна и отново поклати глава: — Франк не беше добър баща… Но нали знаете — винаги обичаме това, което не можем да имаме…
От стаята на Джили долетя тропане. Този път тежките ботуши на Марино се чуваха ясно.
— Обичаме онзи, който не може да ни отвърне със същото — добави госпожа Полсън.
Скарпета беше спряла да си води записки. Но ръката й лежеше върху бележника, готова всеки да започне всеки момент.
— Как се казваше агентката на ФБР? — попита тя.
— О, май беше Карин… Нека си помисля… — Жената затвори очи и вдигна трепереща ръка към челото си. — Вече нищо не помня… Да, казваше се Карин Уебър.
— От офиса в Ричмънд?
На вратата се появи Марино. В едната си ръка държеше черна кутийка с рибарски принадлежности, а в другата стискаше шапката си. Най-сетне се беше сетил да я свали, вероятно от уважение към госпожа Полсън — майката на убитото момиче.
— О, Господи. Предполагам, че беше оттам. Остави ми картичката си, но не знам къде съм я забутала…
— Какво знаете за червената роза, запазена от Джили? — обади се от вратата Марино. — Намира се в стаята й…
— Моля? — погледна го неразбиращо госпожа Полсън.
— Елате, ще ви я покажем — надигна се Скарпета. Поколеба се за миг, тъй като не знаеше дали домакинята ще се справи с изпитанието, което предстоеше. — Искам да ви обясня някои неща…
— Ами, добре — кимна госпожа Полсън и колебливо се изправи. — Червена роза?
— Джили кога се видя с баща си за последен път? — попита Скарпета, докато бавно се насочваха към спалнята, следвайки Марино.
— В Деня на благодарността.
— Тя ли отиде при него, или той дойде тук? — Скарпета умишлено бе прогонила всякаква агресия от гласа си. Изпита странното усещане, че коридорът изведнъж се беше стеснил и станал някак си по- тъмен.
— Не знам нищо за никаква роза — каза госпожа Полсън.
