— Хората проявяват загриженост — каза Скарпета. — Затова и ние сме тук.
— Къде живеете? — попита жената и отпи една малка глътка от чашата си. Въпросът й беше насочен към Марино.
— Базата ни е в Южна Флорида, северно от Маями — отвърна той.
— А аз реших, че сте от Лос Анджелис — промълви домакинята и премести очи към шапката му.
— Имам здрави връзки там — невъзмутимо поясни Марино.
— Много интересно — каза тя, но не личеше да проявява особен интерес. Скарпета усети, че от жената се излъчва нещо особено, сякаш вътре в нея се беше скрило друго, коренно различно същество. — Телефонът не спира да звъни, търсят ме репортери и разни други хора. Всеки ден са тук… — махна с ръка към предната част на къщата: — Паркирали са един огромен микробус с антена отгоре, вероятно са от някоя телевизия… Мисля, че това е недостойно. Вчера една жена от ФБР ми обясни, че е така, защото никой не знае какво се е случило с Джили. После добави, че нещата не изглеждали чак толкова зле, колкото били очаквали. Не знам какво искаше да каже с това… Била виждала и много по-тежки случаи… За мен думите й са пълна безсмислица…
— Може би е имала предвид медийния интерес — любезно каза Скарпета.
— Какво по-лошо може да има от това, което се случи с моята Джили? — прошепна госпожа Полсън и избърса очите си.
— А според вас, какво се е случило с нея? — намеси се Марино, докосвайки с пръст ръба на чашата си.
— Много добре знам какво се случи — отвърна жената. — Почина от грип. Господ я прибра при себе си. Не знам защо. Надявам се някой ден да разбера…
— Някои хора не са убедени, че е починала от грип — подхвърли Марино.
— В такъв свят живеем. Всички търсят драмата. А моето момиченце лежеше болно от грип. Тази година колко народ си отиде от грипната епидемия.
Очите й се извърнаха към Скарпета.
— Госпожо Полсън, вашата дъщеря не е починала от грип — твърдо изрече патоложката. — Сигурна съм, че вече са ви го съобщили. Нали разговаряхте с доктор Филдинг?
— О, да. Говорихме по телефона веднага след като това се случи. Аз обаче не зная как можете да определите дали някой е починал от грип. Как ще го докажете, след като човекът не кашля, няма температура и не се оплаква? — От очите й потекоха сълзи. — Джили имаше трийсет и девет градуса и се задушаваше от кашлица. Излязох да й купя сироп, нищо повече. Отидох с колата до Кери Стрийт, откъдето взех няколко шишенца…
Скарпета отново погледна към сиропа, оставен на кухненския плот, после си помисли за пробите в кабинета на Филдинг, които беше разгледала малко преди да тръгнат насам. В белодробните срезове имаше остатъци от фибрин, лимфоцити и макрофаги, с подчертано разтворени алвеоли. Вирусната бронхопневмония на Джили — едно често срещано усложнение на грипа, най-вече сред децата и възрастните — е затихвала, без да притежава достатъчно сила, за да увреди функциите на белите дробове.
— Ние можем да определим дали дъщеря ви е починала от грип, госпожо Полсън — каза на глас тя. — Това става след специфично белодробно изследване. — Не искаше да навлиза в технически подробности, да й обяснява колко възпалени, подути и втвърдени щяха да бъдат дробовете на Джили, в случай че наистина беше починала от тежка форма на бронхопневмония. — Тя вземаше ли антибиотици?
— О, да. Цяла седмица. — Жената механично протегна ръка към кафето си. — Бях убедена, че се оправя… Помислих си, че е останало само влиянието на простудата.
Марино отмести стола си и стана.
— Имате ли нещо против да ви оставя да си поговорите? — попита той. — Бих искал да поогледам наоколо…
— Не знам има ли нещо за гледане, но моля — кимна госпожа Полсън. — Не сте първият, който проявява желание да поогледа. Спалнята й е в дъното.
— Ще я намеря — каза Марино. Обувките му проскърцаха по старото дюшеме.
— Джили е била на път да оздравее — заяви Скарпета. — Изследванията на белите й дробове го доказват.
— Но все още беше слаба…
— Госпожо Полсън, тя не е починала от грип — отправи твърд поглед Скарпета. — Важно е да го разберете. Ако беше починала от грип, аз просто нямаше да съм тук. Опитвам се да ви помогна, но ще трябва да отговорите на няколко въпроса.
— Не говорите като тукашна — отбеляза жената.
— Родена съм в Маями.
— О, така ли? И сигурно още живеете там или някъде наблизо… Винаги съм мечтала да посетя Маями. Особено когато времето тук е гадно, мрачно и студено… — Стана да допълни чашите и сковано се насочи към машината за кафе, която беше поставена в близост до сиропа. Скарпета се опита да си представи как госпожа Полсън завързва дъщеря си за леглото, обръщайки я по очи. Не беше невъзможно, но събитията едва ли се бяха развили така. Майката не тежеше повече от дъщерята, а удушвачът на Джили е бил достатъчно тежък и силен, за да блокира усилията й да се освободи, при това без да й причинява допълнителни наранявания. Въпреки тези съображения Скарпета все още не изключваше госпожа Полсън като евентуален извършител. Искаше й се, но просто нямаше право…
— Толкова исках да заведа Джили в Маями, Лос Анджелис или на някое друго хубаво място — промълви госпожа Полсън. — Но аз се страхувам да летя, а в кола ми прилошава. По тази причина почти не пътувам. Сега ми се иска да бях положила по-сериозни усилия…
Каничката почти се изплъзна от слабата й трепереща ръка. Скарпета внимателно огледа ръцете и китките на жената, търсейки следи от стари охлузвания или наранявания. Но две седмици са си две седмици — един доста продължителен срок. Извади бележника си и надраска няколко думи. Искаше да попита полицията дали при първия разпит госпожа Полсън е имала някакви видими наранявания.
— Ако бях положила тези усилия, Джили щеше да е доволна — продължи да нарежда домакинята. — Тя много обича морето, палмите и онези розови фламинго…
Върна се на масата и допълни чашите. После се обърна и с леко потропване остави каничката на мястото й под чучура на машината.
— Това лято щеше да замине с баща си… Вероятно щеше да седи само в Чарлстън, без да види кой знае какво. Но досега не беше ходила там… — Лактите й опряха в масата: — Джили не беше ходила на море, не знаеше какво е плаж… Беше виждала океана само по телевизията, макар че не й позволявах да се задържа пред екрана. Ще ме осъдите ли за това?
— Баща й живее в Чарлстън, така ли? — попита Скарпета, макар че вече го знаеше.
— Миналото лято се премести — потвърди госпожа Полсън. — Той е лекар, живее в една голяма къща на самия бряг. Събира пари от туристите, които искат да разгледат градината му. Разбира се, нищо не пипа в нея, защото няма време да се занимава с такива неща. За целта наема външни хора, които му помагат… Така постъпи и с погребението. Има един куп адвокати, които се ровят във всичко с единствената цел да ме прецакат… Имах глупостта да поискам да я погребем тук, в Ричмънд, и той, естествено, настоява това да стане в Чарлстън…
— Какъв лекар е?
— По малко от всичко, общо практикуващ — отвърна госпожа Полсън. — Освен това работи за военните… В Чарлстън има голяма военновъздушна база и Франк твърди, че пред кабинета му винаги има опашка… Малко се фука, разбира се. Твърди, че прави предпролетни медицински прегледи и пилотите плащат по седемдесет долара за въпросния документ. Така че Франк е добре, няма какво да го мислим… — Говореше бързо, с леко поклащане на тялото, почти без да си поема дъх между фразите.
— Госпожо Полсън, разкажете ми какво се случи в четвъртък, на четвърти декември. Започнете със ставането си от сън… — Скарпета се почувства длъжна да се намеси, тъй като беше ясно накъде вървят нещата: госпожа Полсън можеше да дърдори с часове за избягалия си съпруг, пропускайки наистина важните детайли. — В колко часа се събудихте?
— Аз винаги се будя в шест. Не ми трябва будилник, имам вътрешна нагласа, ето тук… — Вдигна ръка и
