— Наложи се да прегледам чекмеджетата й — намеси се Марино. — Надявам се, разбирате, че понякога ни се налага да вършим такива неща…
— Когато деца умират от грип, нали?
— Убеден съм, че полицията вече ги е прегледала — продължи Марино. — Но вие може би не сте били в стаята, когато те са я претърсвали и са правили снимки…
С тези думи отстъпи встрани, пропускайки госпожа Полсън в стаята на мъртвата й дъщеря. Тя влезе и се спря пред скрина вляво от вратата. Марино бръкна в джоба си за памучните ръкавици, натика огромните си лапи в тях и едва след това издърпа най-горното чекмедже. Внимателно измъкна изсъхналата роза. Беше от онези, който никога не разтварят цветчетата си докрай. Скарпета ги беше виждала увити в целофан, най- често на цветарските щандове в големите магазини, с цена от долар и половина парчето.
— Не знам какво е това — прошепна госпожа Полсън, приковала очи в розата. Лицето й започна да се налива с кръв и бързо стана почти толкова червено, колкото и листенцата на цветето. — Нямам никаква представа откъде я е взела.
Марино не реагира.
— Не видяхте ли тази роза в стаята й, когато се върнахте от аптеката? — внимателно се обади Скарпета. — Може би някой е дошъл да види болната Джили и е оставил цветето… Тя имаше ли приятел?
— Не разбирам — промърмори госпожа Полсън.
— Добре — каза Марино и остави розата на видно място върху скрина. — Върнахте се от аптеката и влязохте тук, нали така? Нека разгледаме по-подробно този момент. Да започнем със слизането ви от колата. Къде точно паркирахте?
— Отпред. Точно до пътеката.
— Винаги ли паркирате там?
Тя кимна с глава, насочила вниманието си към леглото. То беше безупречно оправено, а кувертюрата му беше сива — като очите на избягалия съпруг.
— Моля, седнете, госпожо Полсън — предложи Скарпета, хвърляйки предупредителен поглед на Марино.
— Ще ида да ви донеса стол — рече той и побърза да излезе. Двете жени останаха насаме в компанията на една изсъхнала роза и безупречно оправеното легло.
— Аз съм италианка — започна Скарпета, оглеждайки плакатите на стената. — Не съм родена там, но баба ми и дядо ми са от Верона. Вие била ли сте в Италия?
— Франк е ходил.
Това беше всичко, което госпожа Полсън каза за плакатите.
— Знам, че ви е трудно — съчувствено рече Скарпета. — Но колкото повече неща ни разкажете, толкова по-добре ще можем да ви помогнем…
— Джили умря от грип.
— Не, госпожо Полсън. Не е умряла от грип. Прегледах я, запознах се и с изследванията, които са й направили. Вашата дъщеря има охлузвания по ръцете и шията…
Върху лицето на жената се изписа ужас.
— Имате ли представа откъде може да ги е получила?
— Не. Как е възможно това? — Очите й гледаха към леглото и бавно овлажняваха.
— Да се е ударила някъде? Да е падала, може би от леглото?
— Не.
— Нека вървим стъпка по стъпка — каза с лека въздишка Скарпета. — Заключихте ли входната врата, когато тръгнахте за аптеката?
— Винаги я заключвам.
— И когато се върнахте, тя беше заключена, така ли?
Марино умишлено се бавеше, позволявайки на Скарпета да приложи уменията си на спокойствие. Това беше като танц между опитни партньори, които се разбират без думи и без предварителни уговорки.
— Мисля, че да. Отворих с ключа си. Извиках я по име, за да я предупредя, че съм се прибрала. Тя не отговори и аз си помислих… Помислих си, че е заспала… О, Боже, тя имаше нужда от сън… — По бузите й се затъркаляха сълзи. — Помислих си, че е заспала със Суити… И извиках: „Джили, дано не си вкарала Суити в леглото!“
19.
Пуска ключовете на обичайното им място — на масичката под закачалката. През прозорчето над входната врата проникват лъчите на слънцето. Антрето е облицовано с тъмно дърво — отличен фон за миниатюрните прашинки, които се въртят в светлия правоъгълник. Съблича палтото си и го закача на обичайното място.
— Извиках: „Джили, скъпа, прибрах се“ — обяснява на жената доктор тя. — „Суити при теб ли е? Къде е Суити? Ако пак си я взела в леглото, тя ще свикне и ще очаква всеки ден да го правиш. Басетът има къси крачета и не може да се качи сам, затова ще очаква помощта ти…“
После влиза в кухнята и оставя торбичките върху масата. Използвайки повода да излезе за сироп, тя се отбива и в магазина за хранителни стоки, който също се намира в търговския център на Кери Стрийт. Двете кутии пилешки бульон заемат място близо до печката. Вади от фризера пакет пилешки бутчета и го пуска да се размразява в умивалника. Къщата е тиха. В кухнята се чува единствено тиктакането на стенния часовник — един приспивно монотонен звук, който тя не забелязва, тъй като вниманието й е насочено към други неща.
Изважда една лъжица от чекмеджето. В шкафа над главата й има чаши. Пълни една от тях със студена вода, взема лъжицата и новото шишенце сироп и ги понася по коридора към стаята на Джили.
— Когато стигнах до стаята, аз извиках: „Джили?“ — Гласът, с който разказва на жената доктор, долита някъде отстрани. — „Какво става, за Бога?“ Това, което видях, просто нямаше смисъл. „Джили? Къде ти е пижамата? Толкова ли ти е топло? О, Господи, къде е този термометър! Само не ми казвай, че пак имаш температура!“
Джили лежи върху завивките по очи, съвсем гола. Вижда се слабото й гръбче, малкото дупенце, тънките крака… Златистата й коса е разпиляна върху възглавницата, ръцете й са вдигнати право нагоре, към таблата на леглото. Краката й са свити в жабешка поза…
О, Боже, о, Боже! Ръцете й изведнъж започват да треперят.
Шарената кувертюра, чаршафите и одеялото са смачкани в края на леглото, част от тях е на пода. Суити не е в леглото и това привлича вниманието й. Суити не е под завивките, защото завивките ги няма, защото са на пода. Миг по-късно там с трясък се озовават шишенцето със сироп, чашата с вода и лъжицата. Тя няма спомен кога ги е изпуснала, но ясно вижда как се удрят в дюшемето и отскачат нагоре, а водата се разлива по дъските. Започва да крещи. Не усеща ръцете си, с които сграбчва раменете на Джили, топлите й рамене… Обръща я по гръб, очите й се изцъклят, от устата й излита писък на ужас…
20.
Руди беше излязъл някъде, а на кухненската маса лежеше копие от служебния рапорт на шерифската служба на община Броуърд, съдържащ описание на нарушенията на обществения ред. В него нямаше кой знае какво — бяха арестували някакъв квартирен крадец, когото подозираха за проникване с взлом.
До рапорта лежеше голям плик от кафява хартия, в него бе нарисуваното с молив око, което бяха открили залепено за задната врата. Ченгето не го беше взело. Добра работа, Руди. Сега можеше да подложи рисунката на деструктивен тест. Погледна през прозореца към къщата на съседката, питайки се дали Кейт вече е поела по обратния път или още е в плен на алкохолното опиянение, въобразявайки си всички онези неща, които изникват в замъгления ум на пияните хора. В ноздрите я удари миризмата на шампанското, раменете й потръпнаха от отвращение. Знаеше всичко за шампанското и контактите с непознати, които с всяко питие изглеждат все по-добре и по-добре. Знаеше всичко за това пътуване и по тази причина не искаше да го предприема отново. А когато нещо или някой й напомняше за него, тя се
