Беше сигурна, че не е казала нито дума за някакво нападение.
— Хубаво маце, много хубаво… Русо, с красиво лице и отлична фигура — слаба и стройна… Типична за Холивуд… Що се отнася до него, не съм много сигурна… Имам чувството, че е гадже на другата, на Тина… Защо? Е, това е съвсем очевидно, скъпа… Ако беше гадже на русата красавица, би трябвало да си замине заедно с нея, не мислиш ли? А нея я няма от деня на проникването с взлом, когато наоколо се беше наводнило с полицейски коли, имаше и една линейка…
Проклетата линейка! Кейт я беше видяла, беше видяла и носилката… Едва ли й е било трудно да стигне до заключението, че Хенри е била нападната. Нещо не разсъждаваше както трябва, рече си Луси и усети как я обзема раздразнение и смут, бавно приближаващи се до паниката. Хей, какво ти става? — запита се безгласно тя, приковала очи в куфарчето с магнетофона. Какво ти става, по дяволите? После си спомни как се беше държала във ферарито, докато онзи латиноамериканец караше по петите им…
— И аз си зададох същия въпрос… Защо в новините нямаше нищо? Обърнах им специално внимание, но нищо… — Гласът на Кейт стана още по-завален, явно питиетата тепърва я хващаха. — Ами да, всеки ще си го помисли… — изломоти тя. — Хем кинозвезда, хем нищо в новините… Точно това исках да ти кажа… Те са тайно тук, медиите просто не подозират за присъствието им… Да, това вече е друго. Ако се замислиш, ще видиш, че е друго, гъска такава!
— Кажи нещо важно, за Бога! — простена полугласно Луси.
„Трябва да се заловя за нещо — добави мислено тя. — Хайде, Луси, залови се за нещо! Мисли, мисли и пак мисли, да те вземат мътните!“
Смъкна слушалките и ги остави на масата пред себе си. Очите й бавно пробягаха из помещението, докато магнетофонът продължаваше да записва монолога на съседката.
— Мамка му! — изруга на глас Луси, сетила се, че не знае нито телефонния номер на Кейт, нито фамилното й име. Но в момента нямаше желание и енергия да се занимава с това. Освен това Кейт едва ли щеше да вдигне, ако я потърси…
Премести се пред компютъра, придърпа клавиатурата и създаде един прост документален файл. Изфабрикува два ВИП билета за премиерата на филма „Скачай!“, в който играеше една от главните роли. Тя щеше да се състои на 6 юни в Лос Анджелис, по време на частно парти за екипа и специалните гости. Отпечата билетите на лъскава фотохартия, изряза ги с ножицата и ги тикна в плика заедно с една бележка, която гласеше: „Скъпа Кейт, много хубаво си поприказвахме! Предлагам ти една тривиална гатанка на тема кино: Коя е жената с тъмната къдрава коса? (Можеш ли да отгатнеш?)“ А отдолу изписа номера на клетъчния си телефон.
Изскочи навън и забърза към къщата на Кейт. Съседката обаче не отвори на позвъняването й, нито пък включи домофона. Още е в отвъдното, рече си Луси. И вероятно се е вцепенила напълно… Поклати глава и пусна плика в пощенската кутия до вратата.
21.
Госпожа Полсън не знаеше как се е озовала в банята в другия край на коридора. Нямаше спомен да е тръгвала натам. Стара и занемарена, тази баня не беше ремонтирана поне петдесет години. Плочките на пода бяха подредени на синьо-бели квадратчета, а всичко останало беше бяло — старомодният умивалник, леко напуканата тоалетна чиния и вградената вана, над която имаше завеса на розови цветчета. Четката за зъби на Джили стърчеше от чашата над умивалника редом със смачкана, наполовина използвана паста. Изобщо не си спомняше как се е озовала в банята.
Погледна четката и пастата и сълзите отново рукнаха. Наплиска се със студена вода, но не изпита облекчение. Излезе от банята и се върна в стаята на Джили, където я очакваше онази италианска докторка от Маями. Изпита искрено съжаление, че не успява да запази самообладание. Едрият полицай беше проявил достатъчно съобразителност и бе внесъл допълнителен стол в стаята. В момента седеше върху него и се потеше. Прозорецът беше отворен и в стаята беше доста хладно, но въпреки това лицето му беше зачервено и върху него блестяха ситни капчици пот.
— Малко да си почина — обясни облеченият в черно полицай. Усмивката му би трябвало да бъде приятелска, но не беше. Въпреки това тя го хареса. Не знаеше защо, но й беше приятно да го гледа и да бъде близо до него. — Седнете, госпожо Полсън — добави той. — И направете опит да се отпуснете…
— Вие ли отворихте прозореца? — попита тя, отпускайки се предпазливо на ръба на стола и полагайки ръце в скута си.
— Питам се дали сте обърнали внимание в момента, в който се върнахте от аптеката — отвърна й с въпрос. — Отворен или затворен беше този прозорец, когато влязохте в спалнята?
— Тук става доста топло. В повечето стари къщи е така — отоплението трудно се регулира… — Жената вдигна глава към докторката и едрия полицай. Не й беше удобно да седи до леглото и да ги гледа отдолу нагоре. Чувстваше се дребна, незначителна и уплашена. — Джили постоянно го отваряше. Сигурно е бил отворен и тогава, когато се прибрах… Опитвам се да си спомня… — Пердето от прозрачен тюл леко помръдна. Сякаш призраците потръпнаха от студ. — Да, мисля, че беше отворен…
— А знаехте ли, че резето е счупено? — попита едрият полицай. Стоеше абсолютно неподвижен, а очите му бяха приковани в лицето й. Не можеше да си спомни името му. Маринара или нещо подобно…
— Не — прошепна тя. Сърцето й се сви под ледените пипала на страха.
Лекарката стана и затвори прозореца, без да сваля белите памучни ръкавици. Очите й бързо пробягаха по задния двор.
— По това време на годината гледката не е нищо особено — рече с разтуптяно сърце госпожа Полсън. — Но трябва да я видите през пролетта!
— Мога да си представя — кимна жената. От нея се излъчваше нещо особено, може би малко плашещо, но въпреки това привлекателно. — Аз обичам да работя в градината, а вие?
— О, да.
— Мислите ли, че някой е влязъл през прозореца? — попита след кратка пауза госпожа Полсън, явно забелязала черния прашец по перваза и около рамката. Напрегна взор и успя да различи останките от прашец и лепенки по самите стъкла.
— Свалих известно количество отпечатъци — поясни едрият полицай. — Не знам защо ченгетата не са си направили този труд, но… Ще видим дали ще изскочи нещо. За целта ще ми трябват и вашите, за да ги изключим от останалите… Предполагам, че полицията не ви е взела отпечатъци, нали?
Тя поклати глава. Очите й продължаваха да фиксират черния прашец по прозореца.
— Кой живее зад къщата ви, госпожо Полсън? — попита едрият полицай с черните дрехи. — Имам предвид онази стара постройка до оградата…
— Една възрастна жена. От доста време насам не съм я виждала… Може би от години. Всъщност, не знам дали все още живее там. За последен път видях жив човек в двора й преди около шест месеца. Да, точно така… Трябва да е било преди шест месеца, защото берях домати… Имам малка зеленчукова градинка там, до оградата. Това лято се родиха страшно много домати… Зърнах някакъв човек оттатък, но не знаех какво прави там… Останах с впечатление, че не е настроен особено приятелски… Мисля, че не беше жената, която живееше там през последните десетина години. Тя беше много стара, може би вече е умряла…
— Знаете ли дали полицията е разговаряла с нея — разбира се, ако все още е жива? — попита едрият полицай.
— Мислех, че вие сте от полицията…
— Да, но не от тези, които вече са ви посетили… Ние сме друга служба, госпожо.
— Ясно — промърмори тя, макар че изобщо не й беше ясно. — Мисля, че онзи детектив, май беше Браун…
— Браунинг — поправи я полицаят с черните дрехи. Едва сега забеляза, че беше тикнал бейзболната шапка в задния джоб на широките си панталони. Главата му беше гладко избръсната. Изведнъж й се прииска да плъзне пръст по лъскавата й повърхност.
— Той ме разпита за съседите — рече. — Споменах му за старицата, която живее или е живяла в онази къща… Сигурна съм, че в момента там не живее никой. Струва ми се, че му го казах. Там винаги цари тишина, а през процепите в оградата се вижда, че тревата не е косена от години.
