— Значи се върнахте от аптеката… — обади се жената доктор с очевидното намерение да се върнат на предишната тема. — Какво направихте след това? Моля ви, госпожо Полсън, опитайте се да ми опишете действията си стъпка по стъпка…
— Отнесох покупките в кухнята, а после отидох да погледна Джили. Стори ми се, че спи…
След кратка пауза лекарката зададе друг въпрос. Пожела да узнае защо госпожа Полсън си е помислила, че дъщеря й спи, в каква поза е било момичето. Въпросите й бяха объркващи, всеки от тях беше болезнен и предизвикваше спазми дълбоко в душата й. Защо е важно това? Кой лекар задава подобни въпроси? Безспорно е привлекателна жена и някак авторитетна — не особено едра, но изглежда много добре в тъмносиния си костюм с панталон и блузка, които подчертаваха красивите черти на лицето й и русата, късо подстригана коса. Имаше силни ръце и не носеше пръстени. Госпожа Полсън се втренчи в ръцете на докторката, представи си ги как се грижат за Джили и отново избухна в плач.
— Побутнах я. Направих опит да я събудя… — Чуваше се как повтаря едно и също, но не можеше да спре: „Защо пижамата ти е на пода, Джили? Какво е това?! О, Господи!“
— Опишете ми какво видяхте, като влязохте в стаята. — Жената зададе същия въпрос по друг начин. — Знам, че ще ви бъде трудно… Марино? Би ли донесъл чаша вода и няколко салфетки?
„Къде е Суити? О, Господи, къде е Суити?! Дано не е в леглото при теб!“
— Изглеждаше така, сякаш е заспала — чу се да казва госпожа Полсън.
— По гръб? По корем? Какво беше положението й в леглото? Моля ви, опитайте да си спомните. Знам, че е трудно, но все пак…
— Спеше на една страна.
— Когато влязохте в стаята беше на една страна, така ли? — попита лекарката.
„О, Боже! Суити се е изпишкала в леглото! Суити, къде си? Под леглото ли се криеш, Суити? Пак си била в леглото, а? Не бива да го правиш, защото ако продължаваш, ще те подаря на някого! Не се опитвай да криеш разни работи от мен!“
— Не — отговори госпожа Полсън, продължавайки да плаче.
„Джили, моля те, събуди се! Това не може да бъде, просто не може да бъде!“
Жената доктор клекна до стола й и я погледна в очите. После хвана ръката й и каза нещо…
— Не! — простена госпожа Полсън. — Тя беше без дрехи. Мили Боже! Джили не би трябвало да лежи така, без дрехи… Дори не би трябвало да се облича, без да е заключила вратата!
— Всичко е наред — прошепна жената доктор, а в очите и докосването й имаше състрадание. — Поемете си въздух. Хайде, напълнете дробовете си. Точно така, браво. Дишайте бавно и дълбоко…
— О, Боже, инфаркт ли ще получа? — с ужас изфъфли госпожа Полсън. — Взеха ми детето. Няма го. О, Господи, къде е малкото ми момиченце?
Едрото ченге с черните дрехи отново изпълни рамката на вратата. В ръцете му имаше салфетки и чаша с вода.
— Кой ви взе детето? — попита той.
— О, не! Тя не е умряла от грип, нали? О, не, не! Моето малко момиченце! То не е умряло от грип. Те ми го взеха…
— Кои са те? — отново попита Марино. — Мислите ли, че са замесени повече хора? — Той влезе в стаята и жената доктор пое чашата от ръката му.
Пристъпи към госпожа Полсън и й помогна да отпие.
— Много добре. Не бързайте. Пийнете още малко и дишайте дълбоко. Опитайте да се успокоите. Имате ли близък, който би могъл да постои при вас? В този момент не бива да сте сама…
— Кои са те? — изкрещя госпожа Полсън, повтаряйки въпроса на полицая. — Кои са те? — Направи опит да стане от стола, но краката й не се подчиниха. Сякаш бяха престанали да бъдат част от тялото й. — Ще ви кажа кои са! — Мъката й започна да се превръща в ярост. Толкова силна и необуздана, че самата тя се уплаши. — Онези хора, които той покани тук! Те са! Питайте Франк, той ги познава!
22.
В лабораторията за изследване на физически доказателства Джуниъс Ийс поднесе една волфрамова жичка към пламъка на спиртната лампа.
Гордееше се, че е продължител на класическата традиция в изработването на фини инструменти, на методите, използвани от майсторите миниатюристи в продължение на стотици години. Методите му на работа заедно с още няколко други неща го превръщаха в перфекционист и ренесансов човек, който обича науката, историята, красотата и жените. Стиснал с пинцетите тънката, но изключителна твърда жичка, Джуниъс гледаше как сивкавият метал бързо почервенява, сякаш от гняв или някакви други бурни емоции. Отмести го от пламъка и потопи връхчето в разтвор на натриев нитрит — един акт, който го оксидира и изостри едновременно. После повтори упражнението с паничка вода и островърхата жичка се охлади с тихо съскане.
Завинти я в един иглодържател от неръждаема стомана, давайки си сметка, че този път беше отделил време за изработването на инструмента с единствената цел да протака. Това време му беше необходимо, за да се откъсне за малко от служебните задължения, да се концентрира върху нещо друго, да си възвърне чувството за контрол. Наведе се над двойния окуляр на микроскопа. Хаосът и загадките си бяха на мястото, но увеличени петдесетина пъти.
— Нищо не разбирам — промърмори той, без да се обръща конкретно към когото и да било.
Вкара в действие новия инструмент и връхчето на твърдата жичка докосна боята и парченцата стъкло, извадени от тялото на мъжа, прегазен от собствения си трактор само преди няколко часа. Човек би трябвало да е голям глупак, за да не си даде сметка, че главният патолог иска да се застрахова срещу евентуален съдебен иск от страна на близките. Нямаше друга причина за заповедта му за трасологически анализ9, което по правило не се прилагаше при смърт при злополука, особено пък причинена от небрежността на самата жертва. Проблемът е там, че когато се търсят следи, такива винаги се намират. Но това, което бе открил Ийс, не се връзваше с нищо. В моменти като този той си спомняше, че е на шейсет и три, че още преди две години би могъл да се пенсионира и че на няколко пъти бе отказал да оглави секцията по трасология, в която работеше. Нежеланието му бе свързано с дълбокото му убеждение, че ще е най-полезен, ако си остане при микроскопа, без да се занимава с разните там бюджети и проблеми с персонала. Но най-голяма тежест имаше фактът, че отношенията му с главния патолог далеч не бяха перфектни.
Нагласи поляризираното осветление на микроскопа и внимателно започна да изследва микроскопичните частици боя и метал, поставени върху старателно подсушеното стъкло. Те бяха смесени с други отпадъци, сред които доминираше някакъв особен сиво-кафяв прашец. За втори път виждаше нещо подобно. Но първият му сблъсък с прашеца бе твърде странен. На същите улики се беше натъкнал преди две седмици, разследвайки съвсем друг случай. Нищо не можеше да го накара да повярва, че внезапната и тайнствена смърт на едно четиринайсетгодишно момиче е свързана по някакъв начин със смъртта на загинал при злополука тракторист.
Ийс почти не примигваше, а горната част на тялото му беше абсолютно неподвижна. Парченцата боя бяха в три цвята — червени, бели и сини, всички с големината на прашинки. Боята не беше автомобилна, нито пък от трактор. Парченцата боя и странният сиво-кафяв прашец бяха полепнали по ръбовете на една дълбока порезна рана на лицето. Подобни, а може би и идентични парченца боя и прашец бяха открити в устата на четиринайсетгодишното момиче, предимно по езика. Ийс се тревожеше най-вече от прашеца, който наистина беше странен. Никога не беше виждал такъв. Състоеше се от кристалчета с неправилна форма, наподобяващи изсъхнала кал. Но не беше кал. Във вътрешността на кристалчетата можеха да се видят миниатюрни пукнатини и мехурчета, които се редуваха с абсолютно гладки области, а краищата им бяха тънки и прозрачни — като релеф на непозната планета. Някои частици имаха почти невидими дупчици в средата.
— Какво е това, по дяволите? — промърмори той. — Никога не съм виждал подобно нещо. И как е възможно да присъства в два напълно различни случая? Между тях няма абсолютно никаква връзка. Проклет да съм, ако знам какво става…
Въоръжи се с една миниатюрна пинцета и внимателно, отстрани няколко фибри памук от стъклото с
