изследваните частици. Пречупената през няколко лещи светлина попадна върху силно увеличените влакънца, които приличаха на усукан бял канап.
— Знаете ли колко мразя памучните влакънца? — обърна се към празната лаборатория Ийс. — Знаете ли какъв трън в задника са те?
Просторното правоъгълно помещение му отвърна с мълчание. По-голямата му част бе заета от рафтове в черен цвят, кутии за химикали, обособени работни места, десетки микроскопи и всякакви стъклени, метални и химически допълнения, необходими за работата.
Повечето от лаборантите не бяха на работните си места, но това означаваше само едно — че са някъде на етажа, заети с атомна абсорбция, газова хроматография, спектроскопия или рентгенова дефракция. По време на работата си тези хора използваха сложна апаратура, като трансформаторния инфрачервен спектрофотометър „Фурие“, сканиращия електронен микроскоп, специалния енергийно-дисперсионен рентгенов спектрометър. В един свят на безкрайни икономии и вечен недостиг учените се задоволяват с това, което им се отпуска, яхайки апаратурата като кон, на който искат да извадят душата…
— Всички знаят колко мразиш памучните влакънца — отбеляза Кит Томпсън, която тъкмо влизаше.
— Бих могъл да си изтъка престилка, ако събера всичките шибани памучни влакънца, които съм виждал през краткия си живот — промърмори той.
— Много ми се ще да я видя — усмихна се Кит. — Сигурно ще е огромна…
Ийс направи опит да отдели поредното влакно. Това съвсем не беше проста работа, тъй като и най- леката неточност в движението на миниатюрната пинцета или волфрамовата игла предизвикваше въздушно течение, което отнасяше влакното. Нагласи фокуса и завъртя копчето за увеличение на 40, изостряйки дълбочината на изображението. Гледаше яркото кръгче светлина със затаен дъх, опитвайки се да открие нещо. Кой физичен закон гласи, че когато въздушното течение оказва влияние върху власинките, те винаги бягат от пинцетата на изследователя, сякаш са живи? Защо не правят обратното, защо не се движат по посока на уреда?
Отдръпна обектива няколко милиметра назад и в окуляра изплуваха острите като игла щипки на пинцетата, гротескно големи от увеличението. Въпреки всичко, което беше видял тук, кръгчето светлина продължаваше да му напомня за осветена от прожекторите циркова арена. За миг си представи как по нея обикалят слонове, а клоуните правят номера. Светлината беше толкова ярка, че буквално режеше очите. Спомни си как седеше на простите дървени пейки и омаян зяпаше огромните розови топки захарен памук, които се носеха във въздуха около него. Пинцетата му внимателно хвана поредното памучно влакънце и го отмести. Деликатността му изчезна в момента, в който пинцетите проникнаха във вътрешността на малкото пликче от прозрачна пластмаса, което съдържаше и други такива влакънца. Всички те вероятно бяха напоени с някакъв химикал, което автоматично ги правеше негодни като доказателство.
А този доктор Маркъс е най-големият боклук от всичките! Наистина му имаше нещо! Ийс го беше засипал с докладни записки, в които настояваше уликите да бъдат снемани изключително от подготвените за целта лаборанти, а останалите специалисти в никакъв случай да не използват увити в памук пръчици, тъй като те съдържат милиарди влакна, които са по-леки дори от ангелска целувка и безнадеждно се смесват с уликите…
Приличат на козината на ангорските котки или на панталони, изработени от велур, беше му написал преди няколко месеца той, в отчаян опит да обясни за какво става въпрос. Работата с такива материали е безнадеждна — все едно да се опиташ да отделиш черния пипер от порция картофи огретен или да извадиш с лъжичка сметаната от кафето си. Към това беше прибавил още няколко примера, съдържащи тромави аналогии и още по-тромави преувеличения.
— Миналата седмица му изпратих две ролки тиксо с намалено съдържание на лепило, плюс пакет самозалепващи листчета — подхвърли Ийс. — Исках да му напомня, че те са най-доброто средство за събиране на косми и власинки, защото не ги разкъсват и не променят физическите им характеристики. Да не говорим, че не пречат на рентгеновата дефракция и други изследвания от подобен характер. Същевременно целях да му демонстрирам, че ние не сме някакви маниаци, които няма какво да правят и затова по цял ден надничат в микроскопите си.
Кит му хвърли един намръщен поглед и разви капачката на шишенце с някакъв химикал.
— Да извадиш черния пипер от огретена? — попита с недоумение тя. — Изпратил си самозалепващи листчета на доктор Маркъс?
Когато беше развълнуван, Ийс винаги казваше това, което мисли. Вероятно изобщо не си даваше сметка, че изрича на глас всичко, което се върти в главата му.
— Искам да кажа, че Маркъс или онзи, който е вземал проби от устната кухина на момиченцето, не е трябвало да третира езика с памучни тампони. В никакъв случай! Нали и без това го е изрязал? Е, добре. Най-лесното нещо е било да го постави на плота и да види, че е покрит с някаква слуз. Би могъл да използва тиксо, за да вземе проба, но той отново предпочита проклетите памучни тампони. В резултат аз си губя времето вече цяла седмица, за да отстранявам власинки!
Когато човекът се превръща само в един език върху дисекционната маса, той губи името си и престава да бъде личност. За децата това важи с особена сила и изключения няма. Никой не казва: пъхнахме си ръцете в гърлото на Джили Полсън и използвахме скалпел, за да извадим органите, включително езика й. По същия начин не казваме, че сме забили игла в лявото око на малкия Томи с цел изтегляне на течност за токсикологична проба, нито пък, че сме срязали горната част на черепа на госпожа Джоунс, извадили сме мозъка й и сме открили аневризъм… Още по-рядко споменаваме, че сме срязали гръдно-ключичните мускули на господин Форд, тъй като той е бил изключително силно вкочанен, с много здраво стисната челюст и не сме имали друг начин да отворим устата му…
Беше настъпил един от онези мигове на изострена чувствителност, които прелитаха над съзнанието на Ийс като сянката на Черната птица. Така го наричаше. Ако вдигне глава — нищо, само усещането за приплъзване на сянката. Не отиваше по-далеч, защото знаеше, че няма смисъл да търси Черната птица, когато човешкият живот се превърне в отделни парчета и части от тялото и в крайна сметка свърши върху някое от неговите лабораторни стъкла. Достатъчно ужасна е и сянката й…
— Мисля, че доктор Маркъс е прекалено зает и твърде важен, за да се занимава с аутопсии — обади се Кит. — На практика мога да изброя на пръстите на едната си ръка случаите, в които изобщо съм го мяркала…
— Няма значение. Той отговаря за дейността на този институт и определя политиката. Подписва всички поръчки за шибаните тампони или евтините им заместители. Затова е отговорен за всички пропуски и грешки!
— Е, все пак не той е извършил аутопсията на момичето — поклати глава Кит. — Нито пък тази на тракториста, който беше прегазен в двора на старата ни сграда. Няма начин да ги е направил. По-скоро е издал заповедта, тъй като е началник на всичко и на всички.
— А ти как си с „игличките на Ийс“? — попита той, стиснал в силната си ръка току-що наточения инструмент. Всички в лабораторията знаеха за слабостта му към ръчно изработените игли от волфрамова жичка, които по магически начин се появяваха и сред инструментите на колегите му.
— Винаги мога да използвам някоя — двусмислено отвърна Кит. Каза го така, сякаш не проявяваше особен интерес, но не му отказва направо, за да не го обиди. — Знаеш ли какво? Няма да ги качвам тия косми! — Пръстите й сръчно завинтиха капачката.
— Колко взе от Болното момиче?
— Три — каза Кит. — Ще бъда доволна, ако колегите от ДНК лабораторията най-сетне направят нещо с тях, макар че миналата седмица не бяха особено заинтригувани… Затова реших да не качвам тези косми при предишните. Напоследък всички се държат шантаво. Заварих Джеси в стаята за извличане на проби. Там са закарали всички чаршафи и завивки. Може би от ДНК искат да проверят дали не са пропуснали нещо, а Джеси почти ми отхапа главата, когато я попитах какво става… А става нещо наистина странно. И двамата знаем, че въпросното бельо е в стаята за извличане на проби вече цяла седмица. Откъде мислиш, че съм взела тези косми? Странно, много странно… Може би е заради празниците. Още не съм започнала да мисля за коледното пазаруване.
Заострените краища на форцепса й потънаха в малката прозрачна торбичка за веществени доказателства и внимателно измъкнаха поредния косъм. Беше дълъг някъде между петнайсет и двайсет сантиметра, черен и леко накъдрен. Ийс гледаше как Кит сръчно го уви около стъклената плочка, добави
