една капка ксилин и го пъхна в малко пликче с етикет. Така безтегловното и почти невидимо веществено доказателство зае мястото си сред уликите, открити в леглото на мъртвото момиче, чиято уста беше пълна с онези странни сивкаво-кафяви частици.
— Е, доктор Маркъс със сигурност не е доктор Скарпета — подхвърли Кит.
— Браво — погледна я подигравателно Ийс. — Трябваше ти само една петилетка, за да откриеш разликата. Чакай да видим сега… Според теб доктор Скарпета е претърпяла пълна метаморфоза и се е превърнала в онзи дребосък, който заема ъгловия кабинет долу и се прави на началник. Установила си го в момент на просветление и вече си сигурна, че те са двама напълно различни хора. Господ да те благослови, че си го установила без ДНК проби. Толкова си умничка, че трябва да играеш в собствено телевизионно шоу!
— Ама ти си напълно откачен! — изкиска се Кит и побърза да се отмести от микроскопа, за да не издуха поредното веществено доказателство.
— Твърде дълго съм дишал ксилин, момиче. В резултат се сдобих с рак на личността…
— О, Боже! — простена лаборантката и направи опит да си поеме дъх. — Исках да кажа, че ако това разследване, а и всички останали, се водеха от доктор Скарпета, ти едва ли щеше да събираш памучни власинки от пробите си. А тя е тук, защото са я повикали специално заради онова болно момиче Полсън. Там е цялата работа.
— Стига бе! — зяпна Ийс.
— Ако не си тръгваше пръв и не беше такъв темерут, със сигурност щеше да си в течение на някои служебни тайни — подхвърли с усмивка тя.
— Йо-хо-хо и бутилка ром! — дрезгаво пропя Ийс. Той действително рядко оставаше в лабораторията след пет, но в замяна на това винаги идваше пръв, най-късно в шест и петнадесет. — Никога не бих допуснал, че някой ще потърси услугите на доктор Голяма работа!
— Това пък откъде ти хрумна? — облещи се Кит.
— От Галерията с прякорите.
— Ти би трябвало да я познаваш. Който я познава, не я нарича така… — Кит постави стъклената плочка под окуляра на микроскопа. — Ако зависеше от мен, щях да я повикам веднага, без да губя нито секунда. А не да се мотая цели две седмици. И този косъм е покрит с черна боя като предишните два. Хайде, действай. Забрави, че съм го обработвала. Не виждам пигментни гранули, което означава, че е напръскан с някой от онези спрейове, дето действат като антифриз. Бас държа, че ще решат да го подложат на митохондриална обработка. След което от ДНК изведнъж ще решат да изпратят трите ми скъпоценни косъмчета във всемогъщата централна лаборатория. Чакай… Това е странно, много странно. Може би доктор Скарпета допуска, че момиченцето е било убито. Може би точно в това е цялата работа…
— Не ги качвай тия косми — промърмори Ийс. Едно време ДНК беше част от криминологията, нищо повече. Но днес е сребърният куршум, платинената плоча, суперзвездата, която обира не само славата, но и цялото финансиране. Ийс никога не предлагаше своите „иглички“ на хората, които работят в ДНК лабораторията.
— Не се безпокой, няма — отвърна Кит и се наведе над окуляра. — Интересно, но няма демаркационна линия… Това е доста странно за един боядисан косъм, не мислиш ли? Означава, че след като е бил боядисан, не е пораснал дори с микрон…
Премести стъклената плочка към окуляра на Ийс, който заинтригувано се наведе да погледне.
— Защо няма корен? Паднал ли е, или някой го е изтръгнал, скъсал, повредил с гореща ютия, изгорил, или Бог знае още какво? Или пък е бил отрязан, или обръснат? Хайде, момиче, събуди ме!
— Абсолютно чист, без корен. Стволът му е срязан под ъгъл. И трите косъма са боядисани в черно, и трите са без корени. Това е доста странно. И трите са срязани от двете страни. Не само един, а и трите. Не са дърпани, скубани или изкоренени, били са отрязани. Но ще ми кажеш ли защо и от двете страни?
— Може би лицето току-що е било в бръснарницата и част от остриганата коса е останала по дрехите и по косата, а вероятно и на килима.
— Ако доктор Скарпета е в сградата, бих искала да я видя — намръщи се Кит. — Просто да я поздравя. Бях много нещастна, когато ни напусна. По мое мнение тогава този проклет град претърпя голяма загуба, при това за втори път. А доктор Маркъс е един глупак! Не се чувствам много добре, знаеш… Събудих се с главоболие, болят ме и ставите…
— Тя може би е решила да се върне в Ричмънд — предположи Ийс. — И затова се е появила тук. Едно време, когато ни изпращаше проби, никога не бъркаше етикетите и бяхме наясно за какво става въпрос. Обичаше да обсъжда различните случаи и редовно се отбиваше тук. Не ни третираше като роботи в „Дженерал Мотърс“, нито като велики и могъщи доктори-адвокати-индиански шамани. Скарпета действаше внимателно при обработката на уликите и когато беше възможно, винаги изпълняваше препоръките да използва тиксо със слабо лепило. Предполагам, че ти си права, а Галерията с прякорите греши…
— Какво всъщност е тази Галерия с прякори?
— Не знам.
— Неясно изразен повърхностен слой — промърмори Кит, заковала поглед в черния косъм, който под микроскопа приличаше на дебел дънер. — Все едно че някой го е потопил в черна мастилница. Не се вижда демаркационна линия, което означава, че или е бил боядисан наскоро, или е бил отрязан над небоядисаните корени.
Местеше стъклото под светлината и едновременно с това си водеше записки, опитвайки се да не пропуска нищо от това, което виждаше по боядисания косъм. А то не беше много. Отличителните характеристики на пигментацията бяха скрити под боята — така, както прекалено намастиленият печат се размазва по хартията. Боядисаните, изрусените и побелелите косми са почти безполезни за микроскопски изследвания, а поне половината от хората по света има такива коси. Но в днешно време съдебните заседатели са склонни да очакват от един косъм буквално всичко — кой, какво, кога, къде, защо и как…
Ийс ненавиждаше развлекателната индустрия, която беше нанесла тежки поражения на професията му. Хората обаче искрено му завиждаха за интересната работа, мнозина изразяваха желание да бъдат на негово място. Което беше една огромна заблуда, нищо повече. Защото той не посещаваше местопрестъпления, не носеше пистолет. И никога не го беше правил. Не му се обаждаха по специалния телефон, не му се налагаше да облича специален комбинезон, да скача в специализирания автомобил и да претърсва мястото на престъплението за власинки, пръстови отпечатъци, ДНК или марсианци. Това беше работа на ченгетата и криминалистите, на медицинските следователи и детективите. Преди години, когато животът е бил по-прост и работата на криминалистите не е била в центъра на вниманието, детективите като Пит Марино са се придвижвали до местопрестъплението кой както може, събирали са уликите сами, но въпреки това са знаели какво да вземат и какво да оставят на място.
Не е било нужно да минат с прахосмукачка целия паркинг, нито пък да натикат цялата спалня в огромни пластмасови пликове и да ги замъкнат в лабораторията. Все едно златотърсачът да пренесе у дома цялото корито на потока, вместо да пресее пясъка на място… Голяма част от днешното безумие се дължи на мързела. Разбира се, има и други, не толкова очевидни проблеми, заради които Ийс често беше на крачка от подаването на оставка. Нямаше време за изследователска работа, нямаше време дори да изпита удоволствие от това, което върши. Беше затрупан с бумащина, рапортите му трябваше да бъдат толкова перфектни, колкото и самите анализи. Същевременно страдаше от безсъние и напрежение в очите. А и почти никога не му благодаряха за успешно приключен случай, след който виновникът си получаваше заслуженото. В какъв свят живеем, Господи? И става все по-лошо!
— Ако се видиш с доктор Скарпета, непременно я попитай за Марино — подхвърли Ийс. — Едно време бяхме доста близки. Работехме добре, а и удряхме по някоя биричка в кръчмата…
— Той е тук — осведоми го Кит. — Пристигнал е заедно с нея. Знаеш ли, чувствам се малко странно… Гърлото ми дращи, боли ме глава. Дано не съм пипнала шибания грип.
— Марино е тук, така ли? Пресвета Дево, веднага ще му се обадя на това момче! Значи и той работи по случая с Болното момиче…
Това беше името, с което повечето хора в патоанатомията наричаха Джили Полсън. Беше някак по- лесно, отколкото да се използва истинското й име — разбира се, ако някой изобщо го помнеше. Най-често жертвите приемаха името на мястото, където са били открити, или на това, което се е случило с тях. Дамата от куфара, Жената от канала, Бебето от изкопа, Мъжът от канализацията… Ийс нямаше никаква представа
