— Чухте ли се с Бентън? — с преднамерена небрежност попита тя.
— Той си има работа.
— Което не означава, че не можеш да му се обадиш — възрази Луси, а чувството за вина бързо сви стомаха й.
— В момента означава.
— Казал ти е да не се обаждаш? — попита Луси и си представи как Хенри подслушва в извънградската къща на Бентън. Нямаше начин да не го прави. Зави й се свят, чувството на вина беше всеобхватно.
— Снощи отскочих до къщата на Джак, но той не отвори вратата — смени темата Скарпета. — Останах с чувството, че си е у дома, но не желае да ми отвори…
— И какво направи?
— Тръгнах си. Реших, че може да е забравил. По принцип е доста стресиран и това е напълно възможно…
— Ами, друг път! — възрази Луси. — Просто не е искал да те види. Може би за него е твърде късно да разговаряте. Може би нещата са прекалено прецакани. Направих си труда да поръчам едно малко проучване на доктор Джоел Маркъс. Знам, че не си ме молила, но вероятно нямаше и да го сториш, нали?
Скарпета не отговори.
— Виж какво, лельо Кей — леко повиши тон Луси. — Той положително знае много неща за теб, но и ти знаеш нещичко за него, нали? — Почувства се обидена и леко ядосана. Беше безсилна да прогони тези чувства.
— Добре — въздъхна Скарпета. — Не мисля, че е наложително, но можеше и да ме попиташ… Веднага щях да ти кажа, че не ми е лесно да работя с него.
— Най-интересното е, че този тип няма никакъв живот — посъвзе се Луси. — Роден е в Шарлотсвил. Баща му е бил начален учител, а майка му е умряла при автомобилна катастрофа през 1965 г. Учил е медицина в университета на Вирджиния, там е карал и стажа си. Но никога не е работил в системата по съдебна медицина на този щат, преди да получи мястото ти…
— И аз можех да ти кажа, че не е работил в системата на Вирджиния — отвърна Скарпета. — Излишно си харчила пари за скъпи проучвания, които вероятно са стигнали чак до хакерско проникване в компютрите на Пентагона… Освен това не съм сигурна, че искам да чуя подробностите…
— Назначението му за началник на тази служба е странно, много странно — продължи без да я слуша Луси. — За известно време е работил като частен патолог в някаква малка болница в Мериленд, но без да проявява интерес към каквато и да е специализация. Едва на четирийсетгодишна възраст решава да специализира съдебна медицина…
— Къде?
— В Оклахома Сити.
— Пак ти повтарям, че не знам дали да слушам всичко това…
— За известно време е бил съдебен патолог в Ню Мексико. Не се знае какво е правил в периода 1993– 1998, освен че се е развел с медицинската сестра, за която е бил женен. Няма деца. През 1999 г. се е преместил в Сейнт Луис и е работил в тамошната служба по съдебна медицина до преместването си в Ричмънд. Кара дванайсетгодишно волво и никога не е имал собствен дом. Може би ще ти е интересно да чуеш, че в момента живее под наем в квартала Хенрико, недалеч от търговски център „Уилоу Лоун“.
— Не желая да слушам повече — отсече Скарпета. — Това ми беше достатъчно.
— Никога не е бил арестуван, ако това те интересува… Имал е няколко дребни пътни нарушения и нищо повече.
— Това не е честно! — изгуби търпение Скарпета. — Казах ти, че не желая да слушам!
— Добре, както искаш — отвърна обидено Луси. — И без това друго няма. Вероятно мога да изровя още куп неща за него, но като за предварителна проверка и това ти стига…
— Знам, че се опитваш да ми помогнеш, Луси — въздъхна Скарпета. — И го правиш по най-добрия начин! Не бих искала някога да разследваш мен. Но той не е добър човек. Един Господ знае какво е намислил, но аз не искам да се бъркам в личния му живот. Друга работа е, ако открием нещо, което засяга пряко неговия морал или компетентност, или пък го прави опасен… Разбираш ли ме? Затова те моля да не се ровиш повече!
— Той и сега е опасен! — намусено заяви Луси. — Когато несретник като него заеме отговорен пост, винаги става опасен. Боже мили! Кой го е назначил? И защо? Не мога да си представя колко дълбоко те ненавижда!
— Не искам да говоря за това.
— Губернаторът е жена — продължи Луси. — Защо една жена губернатор ще назначи несретник като него?
— Не искам да говоря за това!
— Разбира се, политиците не винаги прибягват до личен подбор. Те просто подписват заповедта, подготвена от подчинените им. А госпожа губернаторката сигурно има на главата си и по-важни неща.
— За да ме разстроиш ли се обади, Луси? — най-сетне избухна Скарпета. — Защо го правиш? Моля те, и без това си имам достатъчно неприятности!
Луси млъкна.
— Хей, там ли си?
— Тук съм.
— Мразя тези телефони! — оплака се Скарпета. — Не съм те виждала от септември и започвам да си мисля, че ме отбягваш.
24.
Доктор Маркъс седеше в дневната, а разтвореният вестник беше паднал в скута му. Отвън долетя басовото боботене на камиона за събиране на боклука.
Дизеловият двигател забави ритъма си и камионът спря в края на алеята. Разнесе се свистенето на хидравликата, кофите за боклук изтропаха по металната стена на машината. После едрите мъже ги върнаха на мястото им и камионът бавно продължи пътя си.
Седеше в удобното кожено кресло в дневната и дишаше тежко. Беше замаян, сърцето му блъскаше като чук. Тук, в Уестъм Грийн — квартала на средната класа, боклукчийската кола минаваше два пъти седмично — в понеделник и четвъртък. В тези дни той винаги закъсняваше за оперативката, но и това можеше да се приеме за успех, тъй като доскоро изобщо не тръгваше за работа, когато пред прага на къщата му спираше големия камион с едрите черни мъже в него.
Те вече не се наричаха боклукчии, а отговорници по чистотата. Но за него нямаше никакво значение как е политически правилно да се наричат тези едри тъмни мъже в огромни тъмни дрехи и с грамадни кожени ръкавици. Доктор Маркъс изпитваше ужас от боклукчиите и техните камиони. За четирите месеца, през които живееше тук, фобията му рязко се влоши и в дните за събиране на боклука той изобщо не излизаше навън, преди да се увери, че камионът и обслужващите го работници не са отминали. От известно време насам посещаваше един психиатър в Шарлотсвил и състоянието му леко се бе подобрило.
Доктор Маркъс седеше в креслото и чакаше сърцето му да успокои ритъма си, световъртежът му да отмине и нервите му да се отпуснат. Когато това стана, той бавно се изправи. Все още беше по халат и чехли. Отдавна беше открил, че няма смисъл да се облича преди появата на боклукчийския камион, тъй като басовото боботене на двигателя и тракането на кофите му докарваше такова изобилно потене, че когато едрите мургави мъже най-сетне отминаваха, той беше вир вода, трепереше от студ, а ноктите му бяха посинели. Доктор Маркъс закрачи по поизлъсканото дюшеме на дневната, насочвайки се към прозореца. Надникна по посока на големите зелени контейнери, оставени в началото на алеята, после напрегна слух. Искаше да се увери, че камионът е отминал и няма да се върне. Всяка сутрин правеше това, въпреки че познаваше много добре маршрута на работниците по чистотата.
По това време камионът се намираше на няколко пресечки оттук, а персоналът все така пъргаво изсипваше кофите за боклук в огромното му туловище. Това щеше да продължи, докато завият по авеню „Патерсън“ и грохотът на двигателя бавно заглъхнеше сред обичайните шумове. Доктор Маркъс не знаеше къде отиват след това, но и изобщо не се интересуваше. Важното беше да ги няма. Очите му внимателно
