за истинските имена на тези мъртъвци. И предпочиташе така да си остане.
— Ако Скарпета има мнение по въпроса защо в устата на Болното момиче има остатъци от червена, бяла и синя боя, плюс някакъв странен прашец, аз съм готов да го чуя — заяви той. — По всяка вероятност става въпрос за нещо метално, което е било боядисано в тези цветове. Плюс още нещо, за което обаче нямам никаква представа… — Пръстите му сръчно обработваха пробата върху стъклената плочка. — Мисля да прибягна до тест с дисперсионния рентгенов спектрометър, за да открия за какъв метал става въпрос. Намерили ли са нещо синьо, бяло и червено в къщата на Болното момиче? Мисля да издиря онова момченце Марино и да го почерпя с нещо леденостудено, скрито в бутилка. Господи, аз самият също бих се възползвал от него!
— Не ми говори за ледени неща, моля те! — потръпна Кит.
— Нали ти казах, че не се чувствам добре? Знам, че не можем да се заразим от памучните тампони и лепенките, но въпреки това понякога се питам защо от моргата ни засипват с тях…
— Няма как да се заразиш — кимна Ийс. — Когато стигнат при нас, всички бактерии са безнадеждно умъртвени. Ако ги разгледаш по-отблизо, положително ще видиш номерираните табелки на пръстите на краката им… — Вдигна глава да проследи ефекта от шегичката си и загрижено промърмори: — Хей момиче, изглеждаш ми доста бледа… — Никак не му се искаше да помага на внушенията й, без нея тук беше адски самотно. Но Кит наистина не изглеждаше добре. Беше съвсем ясно и той нямаше право да го пренебрегва. — Защо не си починеш малко, момиче? Вземи нещо против грип… Аз никога не успявам да се вредя до такива илачи просто защото се сещам за тях, когато вече е късно…
— Аз също. Никога не знам къде мога да ги намеря… — Кит се смъкна от високия стол и тръгна към вратата. — Ще отида да си сваря един чай…
23.
Луси не обичаше да разчита на другите. С Руди нещата бяха по-различни, но и на него не възлагаше работата, която трябваше да свърши сама. Особено пък напоследък, когато ставаше въпрос за Хенри. Отлично знаеше отношението му към нея. Погледна към разпечатката от системата за идентификация на пръстови отпечатъци, която лежеше на масата. Слушалките бяха на главата й, тъй като се беше заела да прослушва баналните телефонни разговори на съседката Кейт. Беше рано сутринта в четвъртък.
Кейт й се обади късно снощи. Посланието й беше кратко и ясно: „Целувам те за билетите. Коя е жената край басейна, може би някоя звезда?“ Луси действително викаше една жена да се грижи за басейна, но тя изобщо не приличаше на звезда. Брюнетка на около петдесет, която изглеждаше доста дребна за работата с кепчето за събиране на плаващи отпадъци. Не беше кинозвезда, но не беше и звярът. Малшансът продължаваше да преследва Луси, тъй като справката за отпечатъците не й донесе нищо определено. Ала и не очакваше кой знае какво, добре знаеше, че сравнението между два комплекта отпечатъци е удар в тъмното, особено като единият от тях е непълен…
Всеки от десетте отпечатъка на човешките пръсти е уникален. Така например отпечатъкът от левия палец на един човек не съвпада с отпечатъка на десния палец. Когато не разполага с картон, съдържащ десет пръстови отпечатъка, системата за идентификация е в състояние единствено да включва в паметта си постъпилите отпечатъци. Идентификация ще се получи само ако нарушителят е оставил отпечатък от десния си палец на повече от едно местопрестъпление и тези отпечатъци са вкарани в системата, където се доказва тяхната цялостна или частична идентичност.
Но мануалното и визуалното сравнение на латентните отпечатъци води до други изводи. В това отношение късметът на Луси беше проработил. Частичните отпечатъци, които беше свалила от рисунката на окото, съвпадаха с частичните отпечатъци, открити на леглото, на което беше нападната Хенри. Това не я изненада, но й достави удоволствие. Звярът, който беше проникнал в дома й, беше същият, който бе залепил рисунката на окото и бе издрал капака на ферарито — въпреки че там отпечатъци нямаше. Но колко зверове със слабост към рисунките на очи обикалят наоколо? Беше ясно, че това е работа на един и същи човек, макар че самоличността му продължаваше да е неизвестна. Луси беше наясно, че става въпрос за един и същ звяр, чиито отпечатъци липсват в системата за идентификация на пръстови отпечатъци и където и да било другаде. Той очевидно не е разбрал, че Хенри вече не е тук, и продължава да я дебне. Или пък очаква тя да се върне или поне да чуе за последните му подвизи.
Ако допуска, че Хенри е научила за рисунката, залепена на вратата, звярът вероятно си е дал сметка, че тя може и да не се върне никога, уплашена и разстроена от поведението му. За него е важно да я победи, да я смаже. И това е причината, поради която продължава да дебне наоколо. Смазването на друго човешко същество. В този смисъл нападателят превръща жертвата си в заложница, без дори да я докосне, а в някои случаи — дори и без да я е виждал. Доколкото Луси беше запозната, звярът никога не се беше срещал с Хенри. Доколкото беше запозната… Но дали информацията й беше достатъчна? Едва ли…
Прелисти разпечатката от един друг компютър, която беше направила през нощта, колебаейки се дали да звънне на леля си. Не беше й се обаждала от доста време и нищо не можеше да я извини. И двете прекарваха по-голямата част от времето си в Южна Флорида, делеше ги разстояние, което се вземаше за по-малко от час. Миналото лято Скарпета напусна Дел Рей и се премести в Лос Олас. Луси отиде да види новия й дом, но това беше доста отдавна. Колкото повече време минаваше, толкова по-трудно й беше да вдигне слушалката. Знаеше, че между тях ще увиснат куп незададени въпроси и със сигурност ще им стане неудобно, но при създалите се обстоятелства просто нямаше как да не й се обади. Затова тръсна глава и взе слушалката.
— Служба „Събуждане“ — обяви тя в момента, в който отсреща се чу гласът на леля й.
— Жалко, ако можеш само толкова — моментално я позна Скарпета.
— Какво означава това?
— Означава, че не звучиш като дежурна телефонистка, пък и не съм поръчвала събуждане. Я по-добре ми кажи как си и откъде се обаждаш…
— Още съм във Флорида — поясни Луси.
— Още? Това означава ли, че отново ще заминеш?
— Не знам. Сигурно.
— За къде?
— Още не знам — промърмори Луси.
— Добре. Върху какво работиш?
— Случай с дебнене и преследване.
— Тези не са от най-тежките — успокоително подхвърли Скарпета.
— Не и този — поклати глава Луси. — Но сега не мога да говоря за него…
— Все не можеш…
— И ти не обичаш да говориш за твоите случаи — изтъкна Луси.
— Обикновено е така.
— Какво друго ново?
— Нищо. Кога ще те видя? Не сме се срещали от септември…
— Знам — потвърди Луси. — А какво си правила в големия лош град Ричмънд? С какво се борят напоследък там? Да не са вдигнали нови паметници? Може би във връзка с последното наводнение?
— Опитвам се да открия причините за смъртта на едно малко момиче — отвърна с въздишка Скарпета. — Снощи трябваше да вечерям с доктор Филдинг, сигурно го помниш…
— Разбира се, че го помня. Как е той? Не знаех, че още е там…
— Не е особено добре — каза Скарпета.
— Помня, че ме водеше във фитнеса и вдигаше тежести заедно с мен…
— Вече не ходи на фитнес.
— Шокирана съм! Мамка му! Джак не ходи на фитнес? Това е… Това е… Всъщност, изобщо не знам какво е. Предполагам, че на нищо не прилича. Нямам думи. Ето какво става, когато човек си тръгне! Всичко се разпада!
— Тази сутрин не си много мила с мен — отбеляза Скарпета. — А и аз не съм в настроение.
Луси усети как я бодна чувството за вина. Но не беше виновна, че Скарпета не е успяла да стигне до Аспен.
