опипаха небрежно оставените кофи. Постоя така още известно време, след което реши, че все още не бива да излиза навън.
Обърна се и тръгна към спалнята. Провери дали алармата е включена, след което смъкна халата и пижамата си, за да влезе под душа. Не остана дълго под топлите водни струи и завъртя крановете в момента, в който се почувства чист и затоплен. После се подсуши и започна да се облича за работа, благодарен на съдбата за отминалата атака. Избягваше да си представя какво би станало, ако атаката бъде осъществена внезапно, когато е на обществено място. Всъщност, това не можеше да се случи. Ако се придържа в близост до дома или кабинета си, винаги щеше да е в състояние да затвори вратата и да се изолира от наближаващата буря.
Влезе в кухнята и глътна едно оранжево хапче. По-рано сутринта вече беше взел един клонопин, заедно с капсула антидепресант, но за всеки случай гълташе и още половин милиграм от лекарството непосредствено преди да тръгне на работа. През последните няколко месеца беше достигнал дневна доза от три милиграма бензодиазепини и това съвсем не го правеше щастлив. Психиатърът в Шарлотсвил го успокояваше, че всичко ще е наред, стига да не злоупотребява е алкохол и други лекарствени препарати. Но доктор Маркъс изобщо не пиеше и нямаше никакви проблеми с клонопина. Беше по-добре да взема лекарството, отколкото да изпада в плен на паниката, да се затваря у дома и в крайна сметка да изгуби работата си. Не беше богат като Скарпета и по тази причина никога не би могъл да понесе униженията, на които тя се излагаше всекидневно, но очевидно приемаше, без да й мигне окото. Преди да я наследи на поста главен съдебен лекар на Вирджиния, той не се нуждаеше от клонопин или някакви други антидепресанти, но сега нещата се бяха променили. Според психиатъра, той страдаше от нарушено оросяване, което водеше до леки психически смущения. Докато беше в Сейнт Луис, просто пропускаше да отиде на работа и изобщо не пътуваше, но все някак се справяше. Животът преди да се срещне със Скарпета беше далеч по-поносим.
Върна се в дневната и отново надникна през прозореца. Големите зелени контейнери си бяха на мястото, камионът с едрите мъжаги не се чуваше. Облече старото си палто от сива вълна, намъкна кожените ръкавици и спря пред входната врата, за да види как се чувства. Изглежда всичко беше наред. Изключи алармата и отвори. Прекоси алеята с бърза крачка, огледа улицата в двете посоки и леко се отпусна. Камионът не се виждаше никъде. Вече можеше да премести кофите за боклук до стената на гаража, където им беше мястото.
Върна се в къщата, свали палтото и ръкавиците и отиде да се измие. Беше далеч по-спокоен, дори мъничко щастлив. Мислите му се върнаха към Скарпета. Почувства се освободен, настроението му рязко се подобри. Сега вече беше сигурен, че ще се справи с капаните, които му залага животът. През всичките тези месеци чуваше все едно и също: Скарпета направила това, Скарпета направила онова… Мълчеше и не се оплакваше, просто защото не я познаваше. Не каза нищо и когато комисарят по здравеопазването открито заяви, че ще му бъде много трудно да я замести, че винаги ще има хора, които няма да го уважават достатъчно само защото той не е тя… Пък и какво би могъл да каже? Дори не беше я виждал…
За съжаление, наложи се да откаже на новата губернаторка, проявила любезността да го покани на кафе в кабинета си веднага след назначаването му. Причината беше проста поканата беше за понеделник, осем и половина сутринта, когато в Уестъм Грийн събираха боклука. Разбира се, Маркъс не можеше да разкрие истинските причини за отказа си. Още помнеше как седи в дневната си и се ослушва за големия камион, а в главата му се оформя една голяма въпросителна: как ще я кара на новата служба във Вирджиния, след като отказа да пие кафе с губернаторката, която за нещастие е жена и със сигурност нямаше да го уважава, тъй като той не е жена и не е Скарпета.
Всъщност, нямаше сведения, че новата губернаторка е почитателка на Скарпета, но вероятно беше такава. Когато прие поканата да стане главен съдебен лекар тук, изобщо нямаше представа какво го очаква. Името на Скарпета беше добре познато на колегите му патолози в Сейнт Луис, а повечето от тях бяха жени. Всички бяха единодушни, че е извадил страхотен късмет с тази работа, тъй като благодарение на Скарпета службата по съдебна медицина във Вирджиния бе най-добрата в целите Съединени щати. Било много жалко, че тя не била в добри отношения с тогавашния губернатор — онзи, който я беше уволнил. Всички жени в предишната му служба бяха категорични, че трябва да заеме мястото на Скарпета.
На практика те искаха да се отърват от него и той прекрасно го знаеше. Изобщо нямаха представа защо от Вирджиния го поканиха. Според тях причината бе само една: доктор Маркъс е незабележим човек, не конфликтна личност, без политически ангажименти. Знаеше какво говорят жените в тогавашната му служба, които очевидно се тревожеха, че късметът ще му изневери и той ще остане при тях до края на дните си…
Това също спомогна за решението му да се премести във Вирджиния. Но само месец по-късно дойде поканата на губернатора и Маркъс изпадна в неудобно положение. Вината за това безспорно беше на службата по чистотата в района на Уестъм Грийн, но той я хвърли върху Скарпета. Тя беше виновна за проклятието, което се стовари върху него. По цял ден слушаше колко добра била тя и колко гаден е той — самото защото е наследил поста си от нея. Това го накара бързо да намрази не само Скарпета, но и всичко, което беше направила в името на добрата работа. Стана майстор в демонстрацията на тази омраза, дори и в дребните неща. Пренебрегваше всичко, което имаше някаква връзка със Скарпета, независимо дали ставаше въпрос за картина, цвете или книга, или пък за чисто професионални неща — например за патолог или мъртъв пациент, които щели да бъдат много по-добре при Скарпета. Постепенно бе обзет от манията да доказва, че тази жена е мит, че не е направила кой знае какво и на практика се е провалила, но му беше трудно да унищожи човек, когото изобщо не познаваше. Нямаше как да каже дори една лоша дума срещу нея…
Тогава умря Джили Полсън. Баща й се бе обадил на комисаря по здравеопазването, който на свой ред алармирал губернаторката. Тя пък потърсила директора на ФБР, тъй като заемала и поста председател на Националната комисия за борба с тероризма, а Франк Полсън бил член на същата комисия и имал добри контакти с Департамента за вътрешна сигурност. Следователно било напълно възможно малката Джили да е убита от някой враг на американското правителство!
ФБР бързо приело, че случаят заслужава една по-задълбочена проверка, и веднага влязло във връзка с местната полиция. Но контактите спрели дотук и никой не знаел какво върши другият. Част от веществените доказателства били изпратени в местната криминологична лаборатория, друга част заминала за лабораториите на ФБР, а трета изобщо не била събрана. Доктор Полсън забранил тялото на Джили да бъде освободено, преди да се изяснят всички обстоятелства около смъртта й. Непълноценните отношения с бившата му съпруга утежниха нещата още повече и в крайна сметка смъртта на горкото момиче се превърна в политически въпрос. Оставен без избор, доктор Маркъс бе принуден да се обърне за помощ към комисаря по здравеопазването.
— Трябва ни авторитетен консултант, при това още преди нещата да се влошат! — отсече комисарят.
— Те вече са се влошили — отвърна доктор Маркъс. — Полицията на Ричмънд се оттегли в момента, в който научи за намесата на ФБР. Буквално избяга. А на всичкото отгоре ние все още не знаем от какво е умряло момичето. Според мен тази смърт е подозрителна, но не можем да установим причината за нея.
— Трябва ни консултант. Незабавно. Външен човек, който да поеме евентуалните негативи. Глави ще хвърчат, ако заради този случай губернаторката стане обект на критики в национален мащаб! И можеш да бъдеш сигурен, Джоел, че и твоята ще бъде между тях.
— Какво ще кажете за доктор Скарпета? — попита Маркъс и сам се учуди на лекотата, с която се сети за предшественичката си.
— Отлична идея — кимна комисарят по здравеопазването. — Познаваш ли я?
— Скоро ще се опознаем — отвърна доктор Маркъс, все още смаян от стратегическите си умения.
До този момент не беше подозирал, че е такъв гениален стратег. Фактът, че не познаваше Скарпета, напълно оправдаваше ентусиазирания начин, по който я беше препоръчал за консултант. Можеше и лично да я потърси, защото не беше казал нито една лоша дума за нея. И завчера го беше направил. Но скоро щеше да има определено мнение за Скарпета, щеше да я подложи на критика и унижения, щеше да я прави каквото пожелае…
Възнамеряваше да я обвини за всички неблагополучия по случая „Джили Полсън“, за безпорядъка в службата — изобщо за всичко, за което се сети. И в крайна сметка губернаторката със сигурност щеше да
