Не колекционираше никакви коли, разбира се. Нито стари, нито нови. Важното беше, че няма халюцинации и не си представя нереални неща. И слава Богу!
— Тази едва ли ще влезе в колекцията ви — жизнерадостно каза жената. — Защото госпожа Уокър много я обича… Не сме се запознавали официално, но аз знам кой сте — новият съдебен лекар, нали? Сменихте онази известна патоложка, как й беше името… Бях шокирана и разочарована, когато разбрах, че е напуснала Вирджиния. Между другото, какво стана с нея? Господи, ама и аз съм една! Държа ви тук, на студа! Моля, влезте… Беше много хубава жена, но не мога да си спомня името й…
— Съжалявам, но трябва да вървя — отказа поканата Маркъс, като този път гласът му прозвуча сухо и студено. — Страхувам се, че вече закъснявам за една среща в резиденцията на губернатора.
Лъжата му прозвуча също така студено, и вероятно по тази причина — достоверно.
25.
Увиснало насред унилото сиво небе, слънцето излъчваше бледа и студена светлина. Скарпета вървеше през паркинга, полите на дългото й тъмно палто се развяваха около краката й. Крачеше бързо към официалния вход на сградата, в която беше работила някога. Сбърчи вежди при гледката на празното място за паркиране № 1, запазено за главния съдебен лекар. По всичко личеше, че доктор Маркъс отново закъснява.
— Добро утро, Брус — поздрави тя дежурния на рецепцията.
Човекът се усмихна и й махна с ръка.
— Ще отбележа пристигането ви — подвикна и натисна копчето, което отваряше вратата, водеща към секцията по съдебна медицина.
— Марино появи ли се? — попита, без да намалява ход, тя.
— Не съм го виждал — сви рамене Брус.
Снощи, след като Филдинг не отвори вратата на дома си, тя направи опит да го потърси по телефона, но номерът, който помнеше, се оказа сменен. След което набра Марино, чийто глас едва се чуваше на фона на някакви разговори на висок глас, примесени със смях. Вероятно беше в някой бар, но тя не го попита къде е, а само съобщи, че възнамерява да се прибере в хотела, тъй като Филдинг не си е у дома. Марино не прояви особен интерес, подхвърляйки само „окей, докторке“, „ще се видим по-късно, докторке“, „обади се, ако има нещо“…
Скарпета прекъсна разговора, слезе от верандата на Филдинг и опита задната врата на къщата, но и тя се оказа заключена. Натисна още веднъж звънеца, а след това започна да чука. Притеснението й нарастваше. Колата на някогашния й заместник, дясна ръка и близък приятел беше под навеса, грижливо покрита с платнище. Не се съмняваше, че това е любимият му червен мустанг, но все пак повдигна крайчеца на платнището, за да се увери. Сутринта го беше видяла на място за паркиране №6, което означаваше, че Филдинг продължава да кара старата си кола. Разбира се, фактът, че мустангът е под навеса, изобщо не доказваше, че собственикът му си е у дома и не иска да отвори вратата. По всяка вероятност имаше и друга кола. Това би било разумно от негова страна, предвид почтената възраст на мустанга. Може би е някъде навън, може би изобщо е забравил, че беше я поканил на вечеря.
Изчака още малко пред вратата, обмисляйки всички тези възможности. След което започна наистина да се тревожи. Може би му се е случило нещо, може би се е наранил. Би могло да го сполети какво ли не — алергична криза, хипертонична криза, дори желание за самоубийство. Може би го е планирал така, че да съвпадне с нейната поява, разчитайки ма помощта й. Всички разчитаха на помощта й, всички бяха уверени, че може да се справи с всякакви ситуации. А когато човек планира да отнеме живота си, той винаги си представя кой ще открие тялото му и ще се заеме с тъжните формалности. Тъй че имаше голяма вероятност да й се наложи да изпълнява и тази ужасна роля — да открие колегата си с куршум в главата или с цяло шишенце хапчета в стомаха… Само Луси беше наясно, че и нейните сили си имат граници, но тя пък никога нищо не казваше. Освен това не се бяха виждали от септември. Нещо ставаше и Луси явно беше на мнение, че това нещо не е по силите на Скарпета.
— Не мога да открия Марино — обърна се към Брус тя. — Ако случайно го видиш, моля те да му предадеш, че го търся, защото трябва да присъства на едно заседание…
— Може би Джуниъс Ийс от секцията по трасология знае къде е — подхвърли Брус. — Предполагам, че го помните… Снощи двамата се готвеха да гаврътнат по някое и друго питие… По всяка вероятност в „Орденът на полицейското братство“…
Скарпета си спомни, че само преди час доктор Маркъс спомена за някакви нови улики, които вероятно са причина за свикването на предстоящото заседание. А Марино беше изчезнал след снощния си запой в клуба на „Орденът на полицейското братство“ — по всяка вероятност точно с господин откривателя им… Нямаше представа какво става и защо Марино не отговаря на телефона си. Бутна вратата от опушено стъкло и влезе в някогашната си чакалня.
С изненада установи, че на един от диваните седи госпожа Полсън. Ръцете й стискаха някакво тефтерче, очите й бяха втренчени в стената.
— Госпожо Полсън? — загрижено промълви Скарпета и пристъпи към дивана. — Има ли някой с вас?
— Казаха ми да съм тук рано сутринта, още в началото на работното време — отвърна госпожа Полсън. — А като дойдох, ми казаха да чакам, защото шефа още го нямало…
Скарпета не беше информирана, че на заседанието при доктор Маркъс ще присъства и госпожа Полсън.
— Елате, ще влезем заедно — предложи тя. — Имате среща с доктор Маркъс, така ли?
— Мисля, че да.
— Аз също — усмихна се Скарпета. — Предполагам, че ще бъдем заедно. Хайде, елате…
Госпожа Полсън бавно се надигна от дивана. Сякаш беше уморена или пък нещо я болеше. Скарпета огледа чакалнята, сърцето й се сви. Биха могли да сложат няколко саксии, рече си тя. Малко цветя несъмнено ще променят атмосферата, ще й вдъхнат живот… Зеленината помага на хората да се чувстват по-малко самотни, а моргата е най-самотното място на света. Никой не би трябвало да посещава това място, а още по-малко пък да чака, за да го посети… Скарпета протегна ръка към един бутон до прозореца. Отвъд стъклото се издигаше елегантно гише, зад което се виждаше отсечка, покрита със сиво-синкав мокет. Това беше входът за офисите на администрацията.
— Какво обичате? — обади се металически женски глас откъм решетката на интеркома.
— Казвам се доктор Скарпета.
— Моля, заповядайте — рече гласът и стъклената врата се отвори с тихо щракане.
Скарпета я задържа за госпожа Полсън и тихо каза:
— Надявам се, че не сте чакала дълго… Съжалявам за това. Ако знаех, че ще идвате, щях да дойда да ви посрещна и настаня…
— Казаха ми, че трябва да дойда рано, ако искам да си намеря място за паркиране — отвърна госпожа Полсън, оглеждайки с интерес общия офис, в който хората работеха зад своите компютри. Ясно беше, че за пръв път идва тук.
Скарпета не беше изненадана, тъй като доктор Маркъс не беше от хората, които ще си губят времето с близките на починалите, а доктор Филдинг беше прекалено зает, за да го прави. Подозираше, че госпожа Полсън е тук по чисто политически причини и нейното присъствие със сигурност ще донесе неприятности на нея, на Скарпета. Една от служителките вдигна глава от клавиатурата си и ги посъветва да влязат в заседателната зала, тъй като доктор Маркъс щял да закъснее. Скарпета забеляза, че нито една от чиновничките не мърда от работното си място. Изпита чувството, че се намира във фабрика.
— Елате — докосна рамото на госпожа Полсън. — Искате ли едно кафе? Ще идем да си вземем кафе, а след това ще видим къде ще се настаним…
— Джили още е тук — прошепна жената, оглеждайки с трепет обстановката. — Не ми дават да си я прибера. — Очите й се насълзиха, пръстите й се вкопчиха в кориците на тефтерчето. — Не е хубаво, че все още е тук!
— Какви причини ви изтъкнаха? — попита Скарпета, докато двете бавно вървиха към заседателната зала.
