забрави, че доктор Маркъс е отказал да пие кафе с нея. А ако отново го покани, той вече ще има готов отговор — в понеделник и четвъртък в осем и половина има оперативка с личния състав, на която трябва да присъства на всяка цена. Но ако госпожа губернаторката му отправи покана за по-късен час, той с удоволствие ще приеме. Не беше сигурен какво му е попречило да й предложи това извинение още първия път, но за следващия щеше да го използва.
Вдигна слушалката на телефонния апарат в хола и за пореден път огледа пустата улица. Изпита огромно облекчение, тъй като през следващите три дни нямаше да има проблеми с боклука. Пръстите му бързо започнаха да прелистват малкото оръфано тефтерче, което имаше толкова отдавна, че половината телефони вътре бяха зачеркнати. Набра един номер, а очите му механично проследиха един стар шевролет импала, който се плъзна по улицата. Спомни си как майка му винаги закъсваше със своята бяла импала в долния край на заснежената им улица в Шарлотсвил, въпреки заканите да си сложи зимни гуми.
— Скарпета — прозвуча женски глас в слушалката.
— Обажда се доктор Маркъс — представи се той, използвайки авторитетния, но все пак любезен тон, с който разговаряше с подчинените си.
— Добро утро — поздрави тя. — Надявам се, че доктор Филдинг ви е запознал с резултатите от повторното изследване на Джили Полсън…
— За съжаление да — отвърна той. — От него научих за мнението ви… — Изрече „мнението ви“ с нескрита наслада и съжали, че не може да види реакцията й. Подобен израз би употребил всеки предпазлив адвокат, докато прокурорът би казал „заключението ви“ — един израз на уважение към опита и дългогодишния й стаж. „Мнението ви“ звучеше като скрита обида…
— Питам се дали сте чули за лабораторните резултати. Открити са някои улики — подхвърли след кратката пауза той, сетил се за имейла на вечно нетактичния Джуниъс Ийс.
— Не — каза Скарпета.
— Бих казал, че са доста необикновени — продължи Маркъс с многозначителен тон. — Това е причината да насрочим спешно заседание… — Пропусна да й каже, че заседанието беше насрочено още вчера. — Бих искал да се отбиете в кабинета ми в девет и половина… — Старата импала в син цвят отби в алеята две къщи по-нататък. Запита се защо спира там и кой е собственикът й.
Скарпета се поколеба за миг, сякаш часът не й беше много удобен, после рече:
— Добре, няма проблем. След половин час ще бъда там.
— Мога ли да попитам какво правихте вчера следобед? Не ви видях в службата…
От синята импала слезе чернокожа старица.
— Занимавах се с документацията, проведох няколко телефонни разговора… Защо, трябвах ли ви?
Доктор Маркъс усети как му се завива свят, но очите му продължаваха да следят възрастната негърка и старата импала. Великата Скарпета го питаше дали му е трябвала, сякаш му беше подчинена. В момента наистина му беше подчинена, защото работеше за него. Не беше за вярване, но си беше чистата истина.
— В момента не ми трябвате — отговори на глас той. — Ще се видим на съвещанието.
Прекъсна разговора с особено удоволствие, защото имаше чувството, че е треснал телефона на великата Скарпета.
Токовете на старомодните му кафяви обувки с връзки затракаха по дъбовото дюшеме към кухнята. Изправи се пред масата и си направи втора порция кафе без кофеин. По-голямата част от първата му чаша беше отишла на вятъра, защото беше прекалено разтревожен от боклукчийския камион и чернокожите му придружители. А когато опасността отмина, кафето беше изстинало, придобивайки вкус на престояла супа. Затова го изля в умивалника. Сега зареди кафеварката наново, след което се върна в хола и надникна през прозореца за импалата.
Обикновено надничаше през един и същи прозорец — онзи, който беше разположен срещу любимото му кожено кресло. Възрастната негърка вадеше торбички с хранителни продукти от багажника. Вероятно е икономката, рече си той. Стори му се доста странно, че една чернокожа икономка може да кара същата кола, която караше майка му в детството му. Тогава тези коли бяха модерни. Не всеки можеше да си позволи бяла импала със сини странични ленти по корпуса. Той много се гордееше с нея, ако не се броят случаите, при които майка му буксуваше в снега, струпал се в подножието на хълма. Не я биваше като шофьор и не би трябвало да й позволят да кара онази кола. Импала е името на мъжка африканска антилопа, известна с бързината и плашливостта си. А майка му беше достатъчно нервна и на собствените си два крака, за да й поверяват управлението на автомобил, кръстен на бързоногото и плашливо африканско животно.
Възрастната икономка се движеше бавно около колата, събирайки разноцветните пластмасови торбички, пръснати по седалките. Наложи й да направи няколко курса между колата и страничната врата на къщата, за да пренесе покупките си. Накрая тласна задната врата с бедрото си и уморено се прибра. Някога тази кола е била доста хубава, рече си доктор Маркъс. Импалата на икономката беше поне четиридесетгодишна — производство шейсет и трета или шейсет и четвърта, но въпреки това беше доста запазена. Маркъс не помнеше кога за последен път беше виждал този модел. Сви рамене и се върна в кухнята, изпитал странното чувство, че синята импала има някакво особено значение. Пресметна, че ако се забави още двадесетина минути, подчинените му лекари ще се заловят с аутопсиите за деня и няма да му се наложи да разговаря с когото и да било. Пулсът му отново започна да се ускорява, нервите му се опънаха. Така ставаше винаги, когато си налагаше да изчаква.
Отначало реши, че виновни за ускорения пулс, треперенето и опънатите нерви са останките от кофеин в чашата му, но после съобрази, че беше отпил едва няколко глътки, следователно причината беше друга. Помисли си за импалата на улицата и нервността му нарасна. Съжали, че възрастната жена изобщо се беше появила с тази кола, особено пък в утро като днешното — когато вече беше преживял събирането на боклука. Върна се в хола и седна в любимото си кожено кресло, опитвайки да се отпусне. Но сърцето му блъскаше с такава сила, че предницата на бялата му риза леко трепереше. Затвори очи и направи няколко дълбоки вдишвания и издишвания.
Вече четири месеца живееше тук, но никога не беше виждал тази импала. Представи си тънкото синьо кръгче на кормилото без въздушна възглавница, синьото табло от дясната страна, което не беше обезопасено като днешните автомобили. Предпазните колани се стягаха около кръста, тъй като по онова време още не бяха изобретили автоматичните им наследници, минаващи през рамото… Представи си вътрешността на импалата, но не на тази отсреща, а на бялата със сините лайсни, която караше майка му. Кафето изстина на масичката до коженото кресло, но Маркъс беше затворил очи и не го виждаше. Няколко пъти се надигаше да провери дали синята импала е там. Накрая, когато се увери, че колата е изчезнала, стана, включи алармата, заключи входната врата и се насочи към гаража. Сърцето му пропусна един удар при мисълта, че импалата не съществува и всичко е било плод на въображението му. Глупости, разтърси глава той. Разбира се, че съществува, преди малко беше там!
Няколко минути по-късно колата му напусна гаража и бавно се плъзна към къщата, където доскоро беше паркирана синята импала. Остана седнал зад волана на волвото си, което се радваше на най-високия възможен стандарт на сигурност. Очите му гледаха към празната алея, пръстите му нерешително почукваха по кормилото. После изведнъж се реши, подкара колата по алеята и слезе. Изглеждаше много добре въпреки старомодния балтон и шапката от сива вълна, въпреки протърканите ръкавици от свинска кожа, които носеше в студено време още в Сейнт Луис. Натисна звънеца на входната врата, убеден, че изглежда като уважаван гражданин. Изчака няколко секунди, после натисна бутона за втори път.
Вратата се отвори и на прага се появи жена към петдесетте, облечена в спортен анцуг и маратонки.
— Какво обичате? — попита с приветлив, но не особено дружелюбен глас.
— Аз съм Джоел Маркъс — представи се той. — Живея ей там, отсреща… Направи ми впечатление една много стара импала в син цвят, която беше паркирана в алеята ви преди малко… — Беше готов да се извини и да каже, че е сбъркал къщата, в момента, в който жената отречеше да има нещо общо със стара синя импала.
— О, това е колата на госпожа Уокър — усмихна се за негово огромно облекчение съседката. — Притежава я цяла вечност и не би я сменила, дори за чисто нов кадилак…
— Разбирам — кимна доктор Маркъс. — Любопитен съм, тъй като колекционирам стари коли…
