Но работата беше там, че без дарените на науката трупове студентите по медицина нямаше да имат върху какво да се упражняват, като това важеше и за самата Кей Скарпета. Тя също е била студентка, нали? Къде щеше да бъде сега без труповете на Едгар Алан Пог? Разбира се, не в буквалния смисъл, тъй като по време на обучението си тя не е имала контакт с неговите трупове. Беше следвала в Балтимор, а не във Вирджиния, а освен това беше с около десетина по-възрастна от Пог.
Вярно е, че повдигна въпроса за носилката пред него, но той не би могъл да я обвини в пренебрежително отношение, тъй като никога не го беше оставяла без внимание. „Здрасти, Едгар Алан“, „Добро утро, Едгар Алан“, „Къде е Дейв, Едгар Алан“… По подобен начин се обръщаше към него при всяка своя поява в анатомичното отделение, но този път не каза нищо. Крачеше по кафявата теракота на пода, с ръце в джобовете на бялата си манта, гледайки право пред себе си. Не го поздрави, защото не го видя. Не беше дошла за него. Ако беше вдигнала глава, непременно щеше да го зърне — изправен до своята пещ като Пепеляшка с метла в ръка, събрал на купчина пепелта и остатъците от кости, които току-що беше натрошил с любимата си бухалка.
Но важното в случая беше, че тя не го погледна. Изобщо не го видя. Той, от друга страна, можеше да се възползва от предимството на малката ниша до пещта, откъдето имаше отлична гледка към общото помещение и розовата старица, окачена на куките на Дейв, която бавно пресичаше пространството със свити ръце и крака — така, както беше лежала във ваната с формалин. Моторчето на трансмисията глухо бръмчеше, луминесцентното осветление се отразяваше в стоманената идентификационна табелка, която висеше от лявото ухо на мъртвата.
Пог мълчаливо наблюдаваше процедурата. Механизацията го караше да се чувства горд, но следващите думи на Скарпета бързо прогониха това чувство.
— В новата сграда няма да го правим по този начин, Дейв — обясни тя. — Ще ги държим в хладилници, на метални скари, като всички други трупове. Това тук е унижение на човешкото достойнство, останало от Средновековието, на което трябва да се сложи край.
— Да, госпожо — кимна Дейв. — С хладилник ще бъде по-добре, макар че и с ваните се справяме… — Натисна някакъв ключ и конвейерът спря. Розовата старица се люшна напред, сякаш се беше качила на открит лифт в планината.
— Разбира се, ако успея да осигуря нужната площ — добави Скарпета. — Знаеш как става: борят се със зъби и нокти за всеки квадратен метър, който могат да измъкнат от мен… Затова всичко зависи от площта… — Докосна брадичката си с пръст, а очите й пробягаха по подземно й царство.
Едгар Алан Пог отлично помнеше какво си беше помислил тогава: „Да, сега, в този момент, тук е твоето царство… Подът с кафява теракота, вкопаните вани с формалин, пещта и камерата за балсамиране… Но в деветдесет и девет процента от времето теб те няма тук и тогава аз съм пълновластният господар. Мои поданици и приятели са всичките тези хора, които излитат през комина или освободените им от течности тела се потапят във ваните с формалин.“
— Надявах се да получа някое все още небалсамирано тяло — каза Скарпета, обръщайки се към Дейв. Розовата старица продължаваше да се поклаща на куките си. — Май ще се наложи да отложа демонстрацията…
— Едгар Алан беше прекалено бърз — оправда се Дейв. — Балсамира я и я пусна във ваната още преди да му кажа, че ще ви трябва една бройка в прясно състояние… За съжаление, в момента не разполагаме с друга.
— Никой не я потърси, така ли? — попита Скарпета, спирайки поглед върху полюшващата се фигура на старицата.
— Едгар Алан! — извика Дейв. — Тази е от непотърсените, нали?
Едгар Алан излъга, че случаят е такъв, защото знаеше, че Скарпета няма да използва тяло, което трябва да бъде предадено на близките. А в такива случаи се нарушава и духът на завещанието… Но Пог разбираше, че на розовата бабичка би й било все едно. Изобщо не би й пукало. Единственото й желание вероятно би било да си върне на Господ за някои несправедливости. Нищо повече.
— Предполагам, че всичко е наред — реши след кратко колебание Скарпета. — Ще я взема, защото не обичам да отменям насрочените демонстративни упражнения.
— Наистина съжалявам — рече Дейв. — Знам, че не е много приятно да правите демонстративна аутопсия на балсамирано тяло…
— Не бери грижа — потупа го по ръката Скарпета. — Не си могъл да знаеш, че днес ще ни липсват пациенти. Аз съм кутсуз, след като това се случва точно когато съм поканила курсанти от полицейската академия. Но както и да е… Експедирай ми я горе…
— Дадено — намигна Дейв, който понякога се опитваше да флиртува със Скарпета. — Но да знаете, че ви правя услуга! Приемаме и дарения…
— Бъди благодарен, че обществото дори не подозира къде свършва земният път за голяма част от неговите членове — усмихна се Скарпета. — Ако видят тая картинка тук, ще забравиш за всякакви дарения… Затова трябва да помислим къде ще ги слагаме в новата сграда… Чао, Дейв.
Обърна се и тръгна към асансьора.
Пог помогна на Дейв да откачат от куките трупа и да го положат на същата прашна носилка, от която Скарпета се беше оплакала преди броени минути. Подкара розовата бабичка към ръждясалия служебен асансьор, качи я на първия етаж и мрачно поклати глава. Нещастната жена със сигурност не беше допускала, че ще й се наложи да предприеме подобно пътешествие. Ами да, разбира се. И той не беше допускал, че ще стане така. Нали си беше поговорил с нея? Включително и преди да умре… Изкара количката от мрачната кабина, найлонът върху тялото леко прошумоля. Подкара по белите плочки на коридора, който водеше към залата за аутопсии. Въздухът вонеше на дезинфектанти.
— Ето какво се случи с госпожа Арнет, мила мамо — промърмори Едгар Алан Пог и изправи гръб в шезлонга. Фотографиите на синекосата госпожа Арнет останаха да лежат на брезентовата жълто-бяла седалка, която се виждаше между широко разтворените му космати крака. — О, знам, че ти звучи гадно и несправедливо, знам това… Но на практика не беше така. Помислих си, че тя ще предпочете компанията на пълна зала млади полицаи пред неопитния нож на някой начинаещ студент по медицина. Хубава история, нали, мамо? Много хубава история!
18.
В спалнята се побираше само единично легло с малко нощно шкафче и закачалка до скрина. Мебелите бяха от бук — стари и здрави, без антикварна стойност, стената над леглото беше облепена с плакати.
Джили Полсън беше спала на стъпалата на катедралата в Сиена, а сутрин се беше събуждала под древния дворец на Домициан, издигнат на римския хълм Палатин. Дългата си руса коса беше сресвала пред голямото огледало, разположено в близост до прочутия флорентински площад „Санта Кроче“, където се намира статуята на Данте. Вероятно не е знаела кой е Данте и не е била в състояние да открие Италия на картата.
Марино стоеше до прозореца с изглед към задния двор. Не се налагаше да обяснява какво вижда, всичко беше ясно. Прозорецът беше на малко повече от метър от земята, имаше обикновени резета — от онези, които се натискат с палец и освобождават движението на рамката нагоре и надолу.
— Не хващат — каза Марино и натисна резетата, за да илюстрира заключението си. Беше си сложил бели памучни ръкавици.
— Детектив Браунинг би трябвало да го знае — заяви Скарпета и също извади чифт памучни ръкавици. Оказаха се леко влажни, вероятно защото ги беше поставила в страничния джоб на чантата си. — Но в рапортите, които ни бяха предоставени, никъде не се споменава за повредени или счупени резета. Има ли следи от насилие?
— Няма — отвърна Марино и плъзна рамката обратно на мястото й. — Просто са стари и износени. Мисля, че никога не е отваряла прозореца си. Не ми се вярва някой да е видял, че току-що се е върнала от училище, а майка й е отскочила до аптеката, и да си е рекъл: хей, що не взема да се вмъкна в тая къща, а после: хей, не съм ли късметлия с тоя прозорец…
— По-скоро злосторникът е знаел, че прозорецът се отваря лесно — поклати глава Скарпета.
— И аз мисля така.
