— Ти си най-доброто момче на света, което познавам — усмихна му се от леглото старицата. — Майка ти трябва да е била много щастлива!
— Тя не мислеше така.
— Значи е била лоша жена.
— Аз лично ще подпиша документа — обеща й Пог. — Всеки ден се натъквам на смъртни актове, подписани от небрежни доктори…
— Никой не го е грижа, Едгар Алан…
— Ще фалшифицирам един подпис, ако се наложи — увери я той. — Затова изобщо не си губете времето да мислите за това…
— Много си сладък — погледна го с благодарност тя. — Искаш ли да получиш нещо, което ми принадлежи? В завещанието ми пише, че те нямат право да продават къщата. Хубавичко съм ги подредила. Ти можеш да живееш в нея докогато пожелаеш, само не им казвай… Можеш да вземеш и колата ми. Не съм я карала отдавна и акумулаторът вероятно е свършил. Чувствам, че времето ми изтича. Затова ми кажи какво искаш. Много бих искала да имам син като теб…
— Искам списанията — каза той. — Онези холивудски списания…
— О, мили Боже! Онези, дето са пръснати на масичката в хола? Разказвала ли съм ти за времето, което прекарвах в хотел „Бевърли Хилс“, за всичките звезди, с които се срещах в „Поло Лондж“ и другите модерни заведения?
— Пак ми разкажете — отвърна той. — Обичам Холивуд повече от всичко на света.
— Слава Богу, че онзи загубеняк мъжът ми ме заведе в Бевърли Хилс. Това му го признавам. И трябва да ти кажа, че си прекарахме чудесно. Аз много обичам киното, Едгар Алан. Надявам се, че и ти гледаш филми. Няма нищо по-хубаво от един добър филм…
— Да, госпожо, така е. Хубавият филм е голяма работа. Някой ден ще замина за Холивуд.
— Непременно трябва да го направиш. Ако не бях толкова стара и болна, сама щях да те заведа там. Господи, колко беше хубаво!
— Вие не сте стара и болна, госпожо Арнет. Искате ли да се запознаете с майка ми? Някой ден ще я донеса…
— Чудесно! Ще пийнем по един джин с тоник и ще хапнем по един сандвич. Аз правя много хубави сандвичи…
— Тя е в кутия — поясни Едгар Алан.
— Много странно! — втренчено го погледна госпожа Арнет.
— Почина, а аз я сложих в кутия.
— О, разбирам. Имаш предвид пепелта й…
— Да, госпожо. Не исках да се разделяме.
— Колко мило! За съжаление никой няма да се заинтересува от моята пепел. Знаеш ли какво искам да направиш с пепелта ми, Едгар Алан?
— Не, госпожо.
— Искам да я разпръснеш през оградата, в двора на съседите. Дано доктор Полсън напълни лулата си с нея! Той не желае да бъде обезпокояван, затова аз ще му наторя ливадата…
— О, не, госпожо. Не мога да проявя подобно неуважение към вас.
— Ако го направиш, ще бъдеш възнаграден. Иди да ми донесеш чантичката от хола…
Написа му чек за петстотин долара. Аванс за изпълнение на желанията й. След като осребри чека, той й купи една роза, избърса пръсти с носната си кърпичка и остана да си поговори с нея. Беше много любезен и през цялото време бършеше ръцете си.
— Защо непрекъснато си бършеш ръцете, Едгар Алан? — попита от леглото си старицата. — Трябва да махнем целофана на тази прекрасна роза и да я поставим във ваза. Хей, защо я слагаш в чекмеджето?
— За да я имате завинаги — отговори той. — А сега ще ви помоля да се обърнете за минутка…
— Какво? — изненадано го погледна тя.
— Направете го и ще видите…
Помогна й да се обърне по корем и с изненада установи, че е лека като перце. После седна на гърба й и натика бялата си кърпичка в устата й. Искаше да е сигурен, че няма да вдига шум.
— Говорите прекалено много — рече й. — Но сега не е време за приказки. — Не би трябвало да говорите толкова много — промърмори, докато притискаше ръцете й към леглото. Тя раздвижи глава и направи опит да се бори, но силите й бързо се изчерпаха. Последният дъх излетя почти неусетно от гърдите й, смазани от тежестта на тялото му. Той изчака още малко, после внимателно извади кърпичката си от устата й. Остана отгоре й, просто за да е сигурен, че ще стои кротко и няма да диша, докато той й говори. Така беше постъпил и с момичето, дъщерята на доктора… С красивото малко момиченце, бащата на което вършеше разни неща в къщата насреща. Неща, които Пог не би трябвало да вижда…
Резки почуквания по стъклото го накараха да подскочи. Отвори очи и в същия миг избухна в остра кашлица. Над страничното стъкло се беше привел едър ухилен негър, който чукаше с пръстена на едната си ръка, а с другата размахваше стек цигари М&М.
— Пет долара! — извика той. — Събирам дарения за църквата!
Пог трескаво завъртя стартерния ключ, включи на заден и натисна педала на газта.
52.
Кабинетът на доктор Стенли Филпот се помещаваше в една от белите тухлени къщи, по Мейн Стрийт. Той беше общо практикуващ лекар, който прояви голяма любезност към Скарпета, потърсила го по телефона във връзка с пациент на име Едгар Алан Пог.
— Знаете, че не мога да направя това — студено заяви той, когато чу молбата й.
— Мога да дойда с полицейска заповед, ако това ще ви направи по-сговорчив — уведоми го тя.
— Едва ли — рече доктор Филпот.
— Искам да си поговорим за този човек, нищо повече — увери го Скарпета. — Може ли утре сутринта да ви посетя в кабинета ви? Страхувам се, че така или иначе ще се наложи да говорите за него, най-вероятно с полицията.
Доктор Филпот не прояви желание да си контактува с полицията. Не искаше патрулни коли в близост с кабинета си, не искаше униформените да плашат пациентите в чакалнята му. Оказа се приятен мъж с чисто бяла коса и безупречни обноски, който беше наредил на секретарката си да я покани в задната стаичка, която някога е била кухня.
— Присъствал съм на няколко ваши лекции — каза той, докато пълнеше две чаши с кафе от машината. — Веднъж в Медицинската академия на Ричмънд, втори път в „Комънуелт Клъб“. Разбира се, вие няма как да сте ме запомнили… Как го пиете?
— Черно, моля, благодаря — отвърна тя от мястото си до прозореца, отвъд който се виждаше тясната, покрита с паваж алея. — Това в „Комънуелт Клъб“ трябва да е било доста отдавна…
Домакинът донесе чашите, издърпа един стол и седна с гръб към прозореца. Самотен слънчев лъч изскочи иззад облаците и лизна гъстата му бяла коса, която се сливаше с колосаната престилка. На врата му се поклащаше забравен стетоскоп, а от ръцете му, положени спокойно върху масата, се излъчваше сила.
— Доколкото си спомням, тогава разказахте няколко доста любопитни истории — промълви замислено доктор Филпот. — С мярка и отлично чувство за хумор. Спомням си какво си помислих, като ви слушах — че сте смела жена. По онова време в „Комънуелт Клъб“ рядко канеха представителки на нежния пол. Май и сега е така. Признавам, че ви слушах в захлас и дори ми мина през ума да се запиша за медицински следовател. Толкова убедително говорехте…
— Още не е късно — отвърна с усмивка тя. — Доколкото ми е известно, дефицитът на такива кадри продължава да е остър. Не достигат повече от сто души и това е сериозен проблем, тъй като именно медицинските следователи подписват смъртните актове, посещават местата, където е настъпила смъртта, и решават дали съответният случай се нуждае от аутопсия. Това важи с особена сила за вътрешността на щата… По мое време тук имаше около петстотин медицински следователи, наричах ги „бойци“. И трябва да ви призная, че без тях изобщо не бих се справила…
