подозрително, но сега започвам да се питам дали е така…
— Мога ли да хвърля един поглед на медицинския му картон? И на нейния, ако все още го пазите…
— Вероятно ще ми бъде трудно да стигна до нейния, тъй като е починала доста отдавна — отвърна доктор Филпот. — Но неговият ми е подръка и веднага ще ви го дам. Почакайте само да го взема от кабинета си…
Стана и излезе от кухнята. Движенията му бяха по-бавни и по-уморени.
Скарпета се извърна към прозореца и спря поглед върху синята сойка, която лакомо опразваше хранилката, прикрепена към един от клоните на стария дъб отвън. Птицата кълвеше с ожесточение, семената летяха във всички посоки, синкавите й пера блестяха на слънцето. Миг по-късно вече я нямаше. Едгар Алан Пог спокойно може да отърве кожата, мрачно си помисли тя. Пръстовите отпечатъци не доказват кой знае какво, а причините за смъртта ще бъдат обект на оживени дебати. Няма как да се разбере колко души е убил… Не искаше да си представя с какво се е занимавал, докато е работил при нея… Какво ли е правил там долу, в мрачното подземие? Беше го виждала единствено там, винаги зает с някаква дейност, свързана най-често с обработката на телата. Тогава беше едно бледо и слабичко момче, което й хвърляше по някой и друг срамежлив поглед, докато тя слизаше от онзи ужасен служебен асансьор и отиваше да говори с Дейв. Отговорникът на моргата също не обичаше Едгар Алан и едва ли щеше да разполага с някаква информация за него.
По принцип Скарпета гледаше да съкращава максимално престоя си в анатомичното отделение. Беше мрачно и депресиращо място, главно защото щатът не отделяше достатъчно средства за поддръжката му, а медицинските факултети плащаха толкова малко за труповете, които вземаха, че мъртъвците не можеха да получат дори онзи минимум уважение, който се полага на всеки човек след края на жизнения му път. Крематориумът беше в ужасно състояние и непрекъснато се повреждаше. В ъгъла до пещта бяха струпани няколко бухалки за бейзбол, които се използваха за ръчно раздробяване на костите. Иначе пепелта на кремираните не влизаше в евтините урни, предоставяни от щата. Електрическата мелачка беше твърде скъпа, а и бухалките вършеха добра работа. С тях костите се натрошаваха достатъчно, за да могат да се смесят с пепелта. Скарпета не искаше да й се напомня за това, което ставаше долу. По тази причина слизаше там само в краен случай, като старателно избягваше да поглежда към крематориума и бухалките в ъгъла до пещта. Прекрасно знаеше, че са там, но се правеше, че не ги вижда…
„Трябваше да купя мелачка — въздъхна тя, докато гледаше опразнената хранилка на дървото. — Трябваше да я купя с лични пари, а не да търпя проклетите бухалки. Днес в никакъв случай не бих позволила подобно нещо…“
— Ето, заповядайте — появи се отново доктор Филпот. В ръцете си държеше обемиста папка, върху корицата на която беше напечатано името на Едгар Алан Пог. — Четете спокойно, а аз ще се върна при пациентите си. По някое време ще се отбия да видя дали имате нужда от нещо…
Истината беше съвсем ясна — тя просто не обичаше анатомичното отделение. Специализирала съдебна патология и право, не можеше да се види нито като директор на погребална агенция, нито като балсаматор. Винаги беше поддържала мнението, че всичките тези мъртъвци нямат какво да й кажат, тъй като смъртта им не е обвита в тайнственост. Просто им е дошло времето и толкоз. Докато мисията на нейния живот бяха другите — онези, които не бяха починали в мир. Онези, които бяха умрели внезапно, при подозрителни обстоятелства, вследствие на насилие. Не изпитваше желание да контактува с хората, потопени в басейните с формалин, като цяло избягваше подземната част от тогавашния си свят. Избягваше както работещите там хора, така и онези, които лежаха мъртви на металните си ложета. Нямаше никакво желание да отделя време на Дейв или Едгар Алан, не искаше да гледа как розовите трупове се придвижват с помощта на зловещи на вид куки и вериги… О, не!
Трябвало е да им обръща по-голямо внимание, рече си Скарпета и механично отчете, че стомахът я заболя от кафето. Не бе направила за тях всичко, което й беше по силите. Отгърна медицинския картон на Пог и бавно започна да го преглежда. Би трябвало да купи мелачка, повтори си тя и спря поглед на адреса, който Пог беше дал на доктор Филпот. Гинтър Парк беше квартал в северния край на града. Беше живял там до 1996 г., след което адресът беше заменен от номер на пощенска кутия. Никъде не беше отбелязано къде е живял след деветдесет и шеста. Вероятно някъде по това време се е преместил в къщата зад оградата на Полсън, в къщата на госпожа Арнет… Може би беше убил и нея, а след това се е самонастанил в дома й…
На клона пред хранилката кацна някакво друго птиче и Скарпета се обърна да го погледне. Ръцете й останаха да лежат върху медицинския картон на Пог. Един слънчев лъч затопли лявата страна на лицето й. Оскъдната топлина на зимата… Гледаше как малкото сиво птиче кълве семенца. Очите му бяха като лъскави копчета, опашката му ритмично потрепваше. Скарпета знаеше какво си мислят за нея някои хора. През цялата си кариера се беше стремила да избягва коментарите на невежите за лекарите, чиито пациенти са мъртви. Тя е извратена и гадна. Тя работи тази работа, защото не може да се разбира с живите. Съдебномедицинските патолози са антисоциални типове, хладнокръвни и жестоки, напълно лишени от състрадание. Избрали са тази медицинска специализация, защото са се провалили като лекари, като бащи или майки, като любовници и човешки същества…
Именно заради подобни коментари от страна на невежите тя се беше стремила да избягва тъмната страна на професията си. Но това съвсем не означаваше, че не я познава. Отлично разбираше Едгар Алан Пог. Не знаеше какво прави, но усещаше какво изпитва. Виждаше бялото му лице, усещаше крадливите му погледи. После си спомни за деня, в който взе и Луси със себе си. Момичето й гостуваше за коледната ваканция и по цял ден се чудеше с какво да се занимава. Освен това обичаше да я придружава в службата. Случи се така, че в онзи ден тя имаше някаква работа с Дейв и трябваше да слезе в анатомичното отделение. Луси я придружи. Беше жизнерадостна и пълна с енергия, както винаги. Беше си Луси. Но нещо се случи. Нещо се случи именно когато Луси беше долу, в мрачното подземие. Но какво?
Сивото птиче продължаваше да кълве семенца, вперило поглед право в нея. Скарпета посегна към кафето си, а то плесна с криле и изчезна. Бледата слънчева светлина пробяга по бялата чаша, върху която беше изрисуван гербът на Медицинския факултет във Вирджиния. Скарпета стана от кухненската маса и набра мобилния телефона на Марино.
— Ало — обади се той.
— Пог няма да се върне в Ричмънд — съобщи му тя. — Достатъчно умен е да съобрази, че ще го търсим тук. А Флорида е отлично място за хора с респираторни проблеми…
— В такъв случай ще е най-добре да тръгвам натам. Ти какво ще правиш?
— Трябва да свърша още една работа, след което завинаги обръщам гръб на тоя град — отвърна.
— Имаш ли нужда от помощ?
— Не, благодаря.
53.
Насядали по бетонните елементи и яркожълтите строителни машини, работниците ядяха обедните си сандвичи. Каските и обрулените им лица бавно се извърнаха към Скарпета, която държеше в ръка полите на дългото си палто и предпазливо газеше гъстата червеникава кал.
Не видя майстора, с когото беше разговаряла вчера. Никой от мъжете, които я наблюдаваха с присвити очи, не приличаше на началник. Неколцина от тях, облечени в тъмни и прашни дрехи, дъвчеха сандвичите си около един булдозер. В ръцете си държаха кутийки със сода.
— Търся началника на обекта — каза Скарпета, след като най-сетне се добра до тях. — Трябва да вляза в сградата.
Очите й пробягаха по това, което беше останало от някогашната й служба. Предната част вече беше разрушена, но задната си стоеше.
— Няма да стане — изфъфли с пълна уста един от работниците. — Влизането вътре е забранено. — Свършил с изказването, човекът я изгледа сякаш е напълно откачена.
— Задната част още си е на мястото — отвърна Скарпета. — Преди време бях началник на службата по съдебна медицина и там беше кабинетът ми. Вече бях тук, един ден след смъртта на Уитби…
— Не може да влизате! — отсече същият работник, а очите му потърсиха одобрение у останалите. От изражението му личеше, че продължава да я смята за луда.
