— Напоследък лекарите все по-рядко са склонни да отделят от времето си за благотворителна работа — каза доктор Филпот, стиснал чашата между дланите си. — Особено младите. Страхувам се, че светът става все по-егоистичен.
— Опитвам се да не мисля в тази посока, защото се депресирам — въздъхна Скарпета.
— Това е добра тактика — кимна колегата й и в сините му очи се появи някаква тъга. — С какво конкретно мога да ви помогна? Знам, че не сте дошла с радостни новини. Какво е направил Едгар Алан?
— По всичко личи, че ще бъде обвинен в убийство, в опит за убийство, изработване на бомби с цел умишлено нараняване — отвърна Скарпета. — Сигурна съм, че сте чували за смъртта на едно четиринайсетгодишно момиче недалеч оттук, преди няколко седмици… — Замълча, защото не искаше да навлиза в подробности.
— О, Боже — въздъхна той и наведе глава към кафето си. — Мили Боже!
— Колко време е бил ваш пациент, доктор Филпот?
— Откакто се помни. От невръстно момче. Бях личен лекар и на майка му.
— Тя жива ли е?
— Умря, може би преди десетина години. Беше жена с труден характер. Едгар Алан бе единственото й дете.
— Бащата?
— Алкохолик, който се е самоубил преди доста време. Може би двадесет години. Нека веднага ви предупредя, че не познавам добре Едгар Алан. Отбиваше се от време на време, с обикновените оплаквания. Най-вече от грип и за да му сложа ваксина срещу пневмония. Никога не пропускаше тези ваксини, поставях му ги винаги през септември…
— Включително и последния септември? — погледна го Скарпета.
— Не. Малко преди да дойдете, хвърлих едно око на картона му. Дошъл е на 14 октомври, поставили сме му ваксината срещу пневмония, но не и тази против грип. Доколкото си спомням, бяхме я свършили. Може би си спомняте, че имаше недостиг. Затова той получи само ваксина срещу пневмония, след което си тръгна.
— Какво още си спомняте?
— Ами, какво… Дойде, каза „здрасти“. Аз го попитах как я кара с болните си дробове. Той страда от доста тежка форма на белодробна фиброза, причинена от хроничен контакт с изпаренията на балсамиращите течности. Мисля, че някога е работил в погребална агенция…
— Не съвсем — поклати глава Скарпета. — Работеше при мен.
— Така ли? — изненадано вдигна глава доктор Филпот. — Не знаех това. Питам се защо ли… Всъщност, той каза, че работи в погребална агенция, бил заместник-директор, или нещо подобно…
— Не е вярно. В края на осемдесетте, когато аз станах главен лекар в службата по съдебна медицина, той работеше в анатомичното отделение. През деветдесет и седма напусна по здравословни причини, малко преди да се преместим в новата сграда на Четвърта улица-изток. Какво обяснение ви даде за болните си дробове? Хроничен контакт с химикали?
— Каза, че се е напръскал случайно с формалдехид, при което няколко капчици са проникнали в дробовете му. Това беше придружено от една доста гротескна история. Права сте, че Едгар Алан е доста странен младеж. Винаги съм го знаел. Според това, което ми разказа, инцидентът станал, докато си работел в погребалната агенция и балсамирал някакво тяло. Забравил да запуши устата и балсамиращата течност започнала да изтича навън, тъй като струята била прекалено силна. После се спукал някакъв маркуч. Разказваше с доста голям драматизъм… Всъщност, няма смисъл да ви обяснявам, защото той е работил при вас и вероятно го познавате по-добре от мен…
— За пръв път чувам тази история — поклати глава Скарпета. — Помня само това за хроничния контакт и факта, че наистина има белодробна фиброза.
— В това няма никакво съмнение. Правена му е биопсия, която доказва уврежданията на белодробната тъкан. В този случай не се преструва…
— Опитваме се да го открием — рече Скарпета. — Дали няма да ни помогнете с някой конкретен съвет къде да го търсим?
— Няма смисъл да подчертавам очевидното, но все пак бих попитал хората, с които е работил…
— Полицията ги издирва в момента, но лично аз не храня особени надежди — поклати глава Скарпета. — Докато работеше при мен, той беше самотник… Имам информация, че след няколко дни изтича срокът на рецептата му за преднизон. Прецизен ли е по отношение на лекарствата?
— От опит знам, че е на фази — сви рамене доктор Филпот. — Отначало, в продължение на около година, ги взема стриктно, после изведнъж ги зарязва за месеци. Това става главно с онези от тях, които водят до напълняване…
— С наднормено тегло ли е?
— Да, беше доста пълен, когато го видях за последен път…
— Колко е висок и колко тежи?
— Някъде към метър и седемдесет. През октомври тежеше поне сто килограма. Предупредих го, че това затруднява дишането му, да не говорим за натоварването на сърцето. Заради проблема с наднорменото тегло го запознах доста подробно с действието на кортикостероидите. Предупредих го, че докато ги взема, има опасност от параноични кризи…
— Опасявали сте се от стероидна психоза?
— Няма начин да избегна подобни опасения, при това за всички пациенти — поклати глава докторът. — Сблъскаш ли се веднъж със стероидната психоза, цял живот я помниш. Но не мога да кажа дали Едгар Алан е имал пристъпи заради лекарствата, или просто си е превъртал. Как го е извършил, ако разрешите да попитам? Как е убил момиченцето Полсън?
— Чували ли сте за Бърк и Хеър? Двамата шотландци от началото на XIX век, които убивали хора и продавали телата им за медицинска дисекция? По онова време трупове за дисекция се намирали трудно. На практика студентите по медицина получавали шанс да изучават анатомията на човешкото тяло само ако то било доставяно от пресния си гроб или по други незаконни начини.
— Кражбите на трупове — кимна доктор Филпот. — Чувал съм нещичко за тях, но нямам представа дали ги има и в наше време. Хората, които разкопавали гробовете и предоставяли тела за дисекция, били наричани „възкресители“.
— В днешно време не говорим за убийства с цел продажба на трупове, но все още се среща този феномен. Тези случаи обаче са толкова трудни за разкриване, че нямаме представа за честотата им.
— Удушаване, арсеник?
— Според съдебномедицинската патология, този тип убийство се характеризира с механична асфикция. Говори се, че практикуващите го имали навик да избират жертвата си предварително — обикновено възрастен човек или болно дете, след което сядали върху гърдите, покривайки носа и устата…
— Така ли е умряло клетото дете? — попита доктор Филпот, а лицето му се разкриви от ужас. — Така ли е убил момиченцето Полсън?
— Сам знаете, че понякога поставяме диагноза, като се базираме на липсата на такава — поклати глава Скарпета. — По метода на елиминирането. По нея нямаше никакви видими следи, ако изключим известно количество свежи натъртвания, отговарящи на предположението, че някой е седял върху гърба й, притискайки ръцете й към леглото. Имаше и кръвотечение от носа. — Никак не й се искаше да навлиза в подробности. — Разбирате, че споделям строго конфиденциални неща, нали?
— Нямам представа къде може да се е запилял — замислено промълви доктор Филпот, без да обръща внимание на последната й реплика. — Ако случайно се обади, веднага ще ви уведомя…
— Ще ви дам и телефона на Пит Марино — кимна тя и започна да пише на лист хартия.
— Не знам кой знае колко за Едгар Алан — направи гримаса докторът. — А и честно казано, никога не съм го харесвал. Странен тип, от когото ме побиваха тръпки. Докато майка му беше жива, тя неизменно го придружаваше на прегледите. Имам предвид периода, в който вече беше възрастен мъж, непосредствено преди смъртта й…
— А тя от какво почина?
— Като се замисля, започвам да се тревожа — намръщено отвърна той. — Беше доста пълна жена, но полагаше грижи за себе си. Почина през зимата, след като хванала грип. У дома си. Тогава не видях нищо
