невъзможно да събере пепелта, която се оказа по-лека от въздуха и се разлетя на всички страни. Какъв ужас! Това не беше честно! Неусетно изтече един месец и той закъсня за противогрипната си инжекция, а и ваксината свърши. Отново се закашля, силна болка прониза гърдите му. Но той не помръдна, попивайки витамините от слънчевите лъчи. В съзнанието му се въртеше само една мисъл и тя беше свързана с Голямата риба…
Когато мислеше за нея, винаги се чувстваше ядосан и депресиран. Тя не знаеше нищо за него и дори не му беше казвала „добър ден“, но въпреки това беше станала причина за възпалените му дробове. Заради нея той остана без нищо. Тя притежаваше имения и коли, които струваха стотици пъти повече от къщите, в които беше живял той. А когато това се случи, дори не си направи труда да се извини… Само се засмя. Вероятно й се стори смешно да го види как подскача от изненада и проскимтява като настъпено кученце, стъписан на прага на стаята за балсамиране. Стъпила на платформата на една от празните колички, тя профуча на сантиметри от него и весело се смееше. Леля й стоеше пред една от вградените в пода вани и обясняваше на Дейв за някакви проблеми, възникнали на общото събрание.
Скарпета слизаше долу само ако имаше проблем. В онзи ден, който беше горе-долу по същото време като сега — някъде около Коледа, тя домъкна и тази разглезена Луси, за която Пог само беше чувал — като всички останали. Знаеше, че е от Флорида и живее в Маями при сестрата на Скарпета. Без да е запознат с всички детайли, му стана ясно, че тази Луси се къпе във витамини и никой не й натяква, че не е достатъчно заслужила, за да живее във Флорида.
Защото тя вече живееше там. Беше родена там, без никакви заслуги от нейна страна. И се беше изсмяла на Пог. Яхнала празната количка, тя почти се сблъска с него, но успя да го избегне и да се забие в платформата с празни бидони от формалдехид. Един от тях падна и се затъркаля по наклонения под, а той подскочи и предизвика смеха на Луси. Тя прелетя покрай него като палаво дете, яхнало количката за пазаруване в някой супермаркет. С тази разлика, че не беше дете, а напращяла тийнейджърка — едно напълно разцъфнало и гордо с хубостта си седемнайсетгодишно момиче. За възрастта й Пог беше абсолютно сигурен, тъй като знаеше наизуст датата на раждането й. Всяка година й изпращаше анонимни поздравителни картички, надписани за д-р Скарпета, Съдебна медицина, Четиринайсета улица — север, номер девет. Продължи да ги изпраща и в периода, в който сградата вече беше изоставена от всички, макар да се съмняваше, че Луси е получила някоя от тях…
В онзи паметен ден Скарпета стоеше до каменната вана, наметнала бялата манта върху едно изключително елегантно костюмче. Имала среща с някакъв депутат, обясни на Дейв тя. Щели да разговарят за някакъв законопроект, но Пог не помнеше какъв, защото тогава хич не му беше до законопроекти. Пое си дъх, гърдите му болезнено проскърцаха. Остана да лежи със затворени очи под топлите лъчи на слънцето. Онази сутрин Скарпета изглежда изключително добре в хубавите си дрехи. Пог винаги беше страдал от липсата на внимание от нейна страна, тъй като тя изобщо не го поглеждаше. Наблюдавайки я отдалеч, усети как отмалява от някаква непонятна, но сладка тръпка, която прониза тялото му. Изпитваше чувства и към Луси, но те бяха по-различни. Усещаше специалното отношение на Скарпета към племенницата й и вероятно по тази причина и той започна да храни някакви чувства към нея. Но те бяха съвсем различни…
Празният бидон с грохот се търкаляше към Луси, която още стоеше на количката. От отвора му пръскаха ситни капчици формалдехид, част от онези два-три литра на дъното, които никой не беше в състояние да източи. Няколко от тях попаднаха в лицето му в момента, в който сграбчи варела с две ръце, една проникна в устата му и той неволно преглътна. По-късно, затворен в тоалетната, Пог се скъса да кашля и повръща, но никой не дойде да го види. Нито Скарпета, нито Луси. През залостената врата на тоалетната се чуваше веселият смях на момичето, което отново беше яхнало количката. Никой не си даде сметка, че точно в този момент беше разбит животът на Едгар Алан Пог, разбит завинаги…
— Добре ли си, Едгар Алан? — подвикна зад залостената врата Скарпета, но не направи опит да влезе.
Той запомни тези думи, които впоследствие си повтаряше години наред. Толкова често, че в крайна сметка не помнеше дали пресъздава вярно интонацията на гласа й.
— Добре ли си, Едгар Алан?
— Да, госпожо. Искам само да се измия…
Когато Пог най-сетне излезе от тоалетната, количката на Луси беше зарязана в средата на помещението, а тя самата беше изчезнала. Нямаше я и Скарпета, Дейв също си беше тръгнал. В подземието беше само Пог, който щеше да умре, тъй като самотната капка формалдехид бе успяла да проникне в дробовете му и те горяха като жарава. Но той беше сам в подземието, нямаше кой да му помогне.
— Сама виждате, че знам всичко — обясни по-късно на госпожа Арнет, зает да подрежда шестте шишенца с розова балсамираща течност до лъскавата маса от неръждаема стомана. — Понякога човек трябва да страда, за да почувства страданието на другите — каза на госпожа Арнет, докато късаше парче канап от кълбото, закачено на количката. — Знам, че помните колко време прекарах край вас, как разговаряхме за вашето завещание и намеренията ви, как обсъждахме къде могат да ви изпратят — в обикновена морга или в някоя университетска патология. Вие казахте, че обичате Шарлотсвил, а аз ви обещах, че в такъв случай ще направя всичко възможно да попаднете в тамошната университетска патология. Стоях с часове в къщата ви и ви слушах, нали? Отзовавах се на всяко ваше позвъняване — първо заради документа, а после, защото вие имахте нужда от слушател и се опасявахте, че близките ви ще го оспорят.
Не могат, успокоих ви аз. Това е абсолютно законен документ. Това е последната ви воля. Ако желаете да дарите тялото си за медицински цели, а след това да бъдете кремирана от мен, вашите близки нямат думата…
Пог опипа шестте месингови патрона 38-и калибър в джоба си, продължавайки да се припича на слънце зад волана на белия буик. В компанията на госпожа Арнет се чувстваше като господар на света, по-силен от всякога. Като Господ Бог, като олицетворение на всички закони.
— Аз съм една нещастна старица, Едгар Алан — сподели при последната им среща тя. — Тялото ми се разкапва, а докторът не иска дори да ме погледне, въпреки че живее оттатък оградата. Никога не остарявай толкова, Едгар Алан…
— Няма — обеща й Пог.
— Оттатък оградата живеят странни хора — каза му тя и на лицето й се появи многозначителна усмивка. Тази усмивка искаше да му внуши нещо, но какво? — Жена му е пълен боклук, да знаеш. Виждал ли си я?
— Не, госпожо. Не вярвам да съм я виждал.
— Не ти и трябва — поклати глава старицата, а очите й отново искаха да му намекнат нещо. — Изобщо не ти трябва!
— Не, госпожо Арнет. Наистина не ми трябва. Ужасно е, че вашият доктор не желае да бъде обезпокояван, но това няма да му се размине.
— Такива като него винаги си получават заслуженото — прошепна тя от леглото си в задната стаичка на къщата. — Повярвай ми, Едгар Алан, всеки си получава заслуженото. Познавам го от много години и знам, че не иска да го закачат. Изобщо не разчитай на него, когато ти потрябва подпис…
— Какво искате да кажете? — погледна я Едгар Алан. Изглеждаше дребна и съсухрена в широкото легло, покрита с всички завивки и дрехи, защото все й беше студено.
— Предполагам, че когато човек си отиде, някой трябва да подпише съответните документи, нали?
— Да, така е. Лекуващият лекар подписва смъртния акт. Легитимирането на смъртта беше едно от нещата, които Пог познаваше добре.
— Но той ще бъде твърде зает, помни ми думите. И какво ще стане тогава? Може би Господ ще ме върне обратно? — Тя невесело се изсмя. — Като нищо, да знаеш! Ние с Господ никога не сме се разбирали…
— Ясно — кимна Пог. — Всичко ми е ясно. Но няма за какво да се тревожите. — Знаеше, че в момента той е Господ. Просто защото Господ не е Господ, а неговото място е заел той — Едгар Алан Пог. — Ако докторът отвъд тази ограда откаже да подпише смъртния ви акт, госпожо Арнет, аз ще имам грижата…
— Но как?
— Има си начин…
