беше виждала да го правят. В онези години вярваше на всякакви митове и легенди, просто защото беше млада и наивна, изпълнена със страхопочитание. Днес със сигурност беше различна, но началното обучение беше оставило неизлечими следи в душата й. Затова ако й се плачеше, предпочиташе да го прави сама, без значение колко рядко се случваше това. Същото беше и с болката — никой не разбираше, че нещо изобщо я боли…
Усети тишината малко преди да приключи с обличането. Изпусна една сподавена ругатня и трескаво бръкна в джоба на скиорското си яке, където беше оставила джиесема си. Батерията беше изтощена. Снощи беше прекалено уморена и нещастна, за да мисли за телефона си, който така и си остана в джоба на якето. Това не беше характерно за нея, никак не беше характерно… Руди не знаеше къде е, какво става с нея. Леля й също. Не знаеха и името, което използва в момента, тъй че дори да звъннат на рецепцията на „Сейнт Реджис“, пак няма да я открият. Единствено Бентън знаеше къде е и как се казва. Немислимо беше да отреже Руди по този начин! Немислимо и непрофесионално! И той с право ще бъде бесен… Да не говорим, че точно сега изобщо не е време да му обтяга нервите, тъй като и без това е на ръба… Какво ще стане, ако вземе да напусне? Тя нямаше доверие на никой друг, можеше да работи единствено с него. Откри зареждащото устройство на дъното на сака, тикна го в близкия контакт и включи джиесема. Оказа се, че има единадесет съобщения, повечето от които бяха оставени след шест сутринта, източно време. Значи бяха от него.
— Вече си мислех, че си изчезнала от лицето на земята! — каза Руди в момента, в който се включи. — От три часа се опитвам да вляза във връзка с теб. Какво правиш, за Бога? Откога престана да се обаждаш на джиесема си? Само не ми казвай, че не работи, защото няма да ти повярвам. Този телефон има обхват навсякъде, освен това те търсих и по радиостанцията. Но ти си изключила проклетото нещо, нали?
— Успокой се, Руди — рече тя. — Батерията ми беше паднала. Нито телефонът, нито радиостанцията могат да работят без батерии… Съжалявам.
— Не си ли взе зарядното?
— Вече казах, че съжалявам, Руди!
— Хубаво. Става въпрос за нова информация и няма да е зле, ако моментално тръгнеш насам…
— Какво се е случило? — попита Луси и седна на пода под контакта, в който беше включила зарядното.
— За съжаление ти не си единствената, на която нашият човек е изпратил малък подарък… Някаква бедна старица е получила една от химическите му бомби, но не е имала твоя късмет…
— Исусе! — прошепна Луси и за миг затвори очи.
— Била е келнерка в някакъв скапан бар в Холивуд, намиращ се точно срещу една бензиностанция на „Шел“. И познай какво се продава там: високите пластмасови чаши с капак и сламка, известни като „Голямата глътка“! Жертвата е силно обгорена, но няма опасност за живота й. По всяка вероятност той е посещавал заведението, в което работи. Казва се „Другият начин“, може би си го чувала…
— Не съм — почти безгласно отговори тя, представяйки си ясно обгорената — Исусе!
— В момента претърсваме района. Изпратих част от нашите хора. Не наемниците, защото те едва ли са най-острите ножове в чекмеджето — ако разбираш какво искам да ти кажа…
— Исусе! — потрети тя, неспособна да разсъждава трезво. — Няма ли най-сетне нещо да е като хората?!
— Те са най-близо до понятието „като хората“ — успокои я Руди. — Имам още две новини. Според леля ти Пог най-вероятно носи перука. Дълга перука, черна и къдрава, изработена от боядисана човешка коса. Мисля, че митохондриалният ДНК тест ще ни покаже интересни неща… Най-много да стигнем до някоя проститутка, която е продала косата си на някой производител на перуки, за да си купи дрога…
— Само това ли можеш да ми кажеш? Че носи перука?
— Едгар Алан Пог е червенокос. Леля ти е открила червени косми в леглото в къщата, където се е укривал. Перуката обяснява дългия черен косъм в леглото на Джили Полсън, също и подобните косми на тиксото, с което е била закрепена бомбата в пощенската ти кутия. Според леля ти перуката дава обяснение на много неща. Издирваме и колата му. Оказа се, че госпожа Арнет — старицата, която е умряла в къщата зад тази на семейство Полсън, е притежавала бял буик модел деветдесет и първа, който изчезва безследно след смъртта й… Близките й изобщо не се сетили за него, а май и за нея… Според нас има вероятност Пог да кара точно този буик, който все още е регистриран на името на госпожа Арнет. Затова пак повтарям — няма да е зле веднага да тръгнеш насам. И без това е опасно да отсядаш в къщата си.
— Не се безпокой — рече тя. — Кракът ми няма да стъпи повече в тази къща!
51.
Едгар Алан Пог затвори очи. Седеше в белия си буик на един паркинг на магистрала А–1А и слушаше музиката, която бе станала популярна с името рок за възрастни. Стискаше клепачи и се опитваше да не кашля. Дробовете му пареха при всеки напън, тресеше го и му се виеше свят. Не знаеше кога свърши уикендът, но той наистина си беше отишъл без следа. Станцията, която излъчваше рок за възрастни, обяви, че това е часът на големите задръствания, понеделник сутрин. Пог се разкашля и очите му се насълзиха в опита да диша дълбоко.
Беше пипнал грип. Най-вероятно от онази червенокоса келнерка в „Другият начин“. В петък вечерта се беше приближила до масата му, точно когато се готвеше да си тръгне. Изправи се пред него, бършейки нос с книжна салфетка. Твърде близо, за да бъде сигурна, че ще й се плати. Както обикновено, той трябваше да отмести стола си и да стане, за да привлече вниманието й. На практика му се искаше да изпие още един „Кървав залез“ и беше готов да си го поръча, но червенокосата келнерка не желаеше да бъде обезпокоявана. Никоя от тях не желаеше да бъде обезпокоявана. Затова заслужено получи един Голям портокал…
Лъчите на слънцето проникваха през предното стъкло и затопляха лицето на Пог, който беше дръпнал седалката максимално назад и лежеше със затворени очи. Надяваше се, че слънцето ще го излекува от грипа. Майка му твърдеше, че слънчевата светлина съдържа витамини и лекува всичко. Затова като остареят, хората се местели да живеят във Флорида. Така казваше майка му. „Някой ден и ти ще се преместиш във Флорида, Едгар Алан. Сега си млад, но един ден ще бъдеш стар и болен като мен и тогава ще пожелаеш да се преместиш във Флорида. Дано дотогава си намериш по-престижна работа, Едгар Алан. Защото с тези темпове, с които се развива кариерата ти, едва ли някога ще стигнеш до Флорида.“
Майка му го ръчкаше да печели пари и това го тревожеше до смърт. После умря и му остави достатъчно, за да се премести във Флорида, стига да пожелае. Той напусна работа и започна да живее с чековете, които идваха веднъж на две седмици. Последният от тях вероятно отдавна го чакаше в пощата, но той не беше в Ричмънд, за да си го вземе. Имаше малко пари и без чековете. Засега му бяха достатъчни. Все още можеше да си позволява скъпите пури. Ако майка му беше тук, сигурно щеше да му се скара, че пуши, докато е болен, но той нямаше намерение да спира. Помисли си за инжекцията срещу грип, която пропусна, защото чу новината за събарянето на старата му сграда, а също така и за преместването на Голямата риба, отворила офис в Холивуд, Флорида.
Щатът Вирджиния назначи нов главен съдебен лекар и веднага след това Пог научи, че старата сграда на службата по съдебна медицина ще бъде съборена, а на нейно място ще се изгради паркинг. Луси беше във Флорида, а ако Скарпета не беше изоставила Пог и Ричмънд, нямаше да има нужда от нов шеф и никой нямаше да пипне старата сграда. Всичко щеше да си остане както преди, той нямаше да пропусне противогрипната си ваксина и вероятно нямаше да пипне грипа… Събарянето на старата му сграда не беше правилно, не беше и справедливо. Но никой не го попита как ще се почувства без нея. Тя си беше неговата сграда. Все още получаваше чека си веднъж на две седмици, все още разполагаше с ключ за задния вход, все още работеше в анатомичното отделение, обикновено нощем…
Работеше си спокойно там, когато изведнъж чу, че сградата ще бъде съборена. Беше последният човек, останал да работи там. На другите изобщо не им пукаше за нея. Но сега трябваше да си събира нещата и да се изнася. Всички хора, които съхраняваше в надупчените кашони там долу, трябваше да бъдат изнесени тайно, късно през нощта… Беше много уморително. Слизаше и изкачваше стълбите до мазето, прекосяваше и част от паркинга. Пепелта проникваше навсякъде и дробовете скоро започнаха да го болят. Един от кашоните се изплъзна от купчината, която носеше в ръце, падна и се разпиля на асфалта на паркинга. Беше
