— За нищо не ставате, момчета — изръмжа в микрофона той, бършейки потта от лицето си. Във вътрешността на къщата симулатор беше доста горещо. — Всички сте мъртви, без изключение…
Излезе на прага и изчака облечените в черно агенти, които бавно крачеха към празнично украсения двор. Правеше им чест, че с нищо не издаваха болката, която вероятно изпитваха. Той прекрасно знаеше колко болезнено е попадението на гумен куршум върху незащитено тяло. Няколко такива попадения и човек е готов да се разреве. Тези петимата, макар и новобранци, явно издържаха на болка. Руди натисна копчето на малкото дистанционно в джоба си и записът на кучешки лай от вътрешността на къщата рязко се прекрати.
Агентите бяха на няколко крачки. Дишаха тежко и гледаха навъсено, крайно недоволни от себе си.
— Какво стана? — попита Руди и поклати глава: — Отговорът е лесен…
— Прецакахме се — процеди един от агентите.
— Защо? — попита той и отпусна дългата пушка край тялото си. Голите му гърди, стегнати и мускулести, бяха облени в пот. Яките му ръце бяха прорязани от изпъкнали вени. — Искам кратък отговор, какво пропуснахте, че да сте мъртви сега?…
— Не очаквахме, че ще бъдеш въоръжен с бойна карабина — обади се друг агент, докато бършеше с ръкав изпотеното си лице. — Предполагахме, че ще използваш пистолет…
— Никога не разчитайте на предположения — каза Руди и обхвана с поглед цялата група. — Бих могъл да се затворя тук и с ръчна картечница, бих могъл да ви подложа на обстрел с куршуми петдесети калибър… Но вие направихте една друга грешка и тя се оказа фатална. Хайде, спомнете си. Говорили сме за нея…
— Обърнахме се с гръб към шефа — обади се някой и групата избухна в смях.
— Комуникацията, момчета — бавно и отчетливо рече Руди, след което посочи един от агентите с много прах по униформата: — Ти, Андрюз… В момента, в който беше улучен в лявото рамо, трябваше да предупредиш другарите си, че стрелям от кухненския прозорец, който е в задната част на къщата. Направи ли го?
— Не, сър.
— Защо?
— Вероятно защото никой до този момент не беше стрелял по мен…
— Боли, а?
— Адски боли, сър — кимна младежът.
— Така е. Защото не си го очаквал…
— Не съм, сър. Никой не ни предупреди, че ще стрелят по нас с бойни патрони.
— Точно по тази причина наричам това място „Лагерът на болката и сълзите“ — поклати глава Руди. — Когато ни се случи нещо лошо в реалния живот, обикновено се оказваме неинформирани за него, нали така? Теб те улучват, болката е ужасна, разтърсен си от шубе… В резултат забравяш, че имаш радиостанция, и не предупреждаваш другарите си. Впоследствие всички те загиват. Някой да е чул кучешки лай?
— Аз — обадиха се няколко души едновременно.
— Значи чувате, че шибаното куче си дере гърлото, но пак нищо не предприемате! — гневно изръмжа Руди. — Не съобщихте този факт по радиото, нали? Шибаното куче лае, та се къса, което означава, че човекът в къщата е предупреден за появата ви… Не е ли така?
— Така е, сър.
— Край на упражнението — обяви Руди. — Махайте се. Трябва да се измия и преоблека, за да присъствам на погребението ви…
Обърна се, влезе в къщата и затръшна вратата зад гърба си. Докато разговаряше с наемниците, радиотелефонът в колата му беше вибрирал на два пъти. Сега погледна екранчето, за да види кой го беше търсил. И двете обаждания бяха от компютърния гений.
— Какво има? — набра номера му Руди.
— По всичко личи, че твоят човек е на път да свърши преднизона. Последната му рецепта е изпълнена преди двайсет и шест дни от една аптека…
Руди бързо си записа адреса и телефона й, после поклати глава:
— Работата е там, че той едва ли се намира в Ричмънд… Следователно задачата ни е да разберем откъде, по дяволите, се снабдява с лекарството си. Разбира се, ако изобщо си прави този труд…
— Правил си го е редовно, всеки месец… В една и съща ричмъндска аптека… От което следва, че има нужда от това лекарство, или поне си мисли така…
— Кой е личният му лекар?
— Доктор Стенли Филпот…
Руди си записа още един телефонен номер.
— И никъде другаде не са изпълнявали рецептата му, така ли? Включително и в Южна Флорида?
— Само в Ричмънд — отсече човекът насреща. — Проверих в национален мащаб. Както вече ти казах, ако вярваме на последната рецепта, останало му е лекарство за още пет дни. След което ще бъде на сухо — разбира се, ако не е намерил друг начин да се снабдява…
— Добра работа — похвали го Руди, отвори хладилника и измъкна бутилка минерална вода. — Оттук нататък поемам аз…
48.
На фона на огромните бели чудовища, които ревяха по лъскавия черен асфалт на пистата, частните самолети приличаха на детски играчки. Диспечерът в оранжев комбинезон и слушалки на ушите размахваше светещите си яркожълти палки пред носа на бавно плъзгащия се към стоянката реактивен „Бийч-джет“. Изправен под козирката на частния терминал, Бентън слушаше свистенето на двигателите, оповестяващо пристигането на Луси.
Беше неделя следобед и около него се блъскаха богаташи с кожени палта, повечето от които се бяха насочили към огромната, буйно пламтяща камина, стиснали в ръце пластмасови чаши с кафе или горещ сайдер. Бяха тръгнали да се прибират и се оплакваха от закъснението на полетите си, отдавна забравили какво значи закъснение на обикновените граждански линии, ако изобщо бяха ползвали такива. В полумрака проблясваха златни часовници и огромни диаманти, редуващи се със загорели и красиви лица. Някои пътуваха с кучетата си, които, подобно на частните самолети на своите собственици, бяха от най-различни размери и породи, но винаги от най-скъпите възможни. Бентън гледаше как вратата на „Бийч-джета“ се отваря и автоматичната стълбичка пъргаво разгъна металните си стъпала. Луси обаче ги пренебрегна и скочи направо на бетона. Мъкнеше торбите си сама, с непринудената грациозност на трениран атлет, непоколебима и изпълнена със самочувствие. Сякаш винаги знаеше къде отива — включително и в случаите, в които нямаше право да знае…
Тя нямаше право да бъде тук. Той й каза не. Каза й го в момента, в който вдигна слушалката: „Не, Луси. Не идвай в Аспен. Сега не е удобно.“
Не влязоха в спор. Биха могли да спорят с часове, но и двамата не бяха устроени така, че да издържат на подобно нещо. Предпочитаха да изстрелват кратки реплики, просто за да стигнат максимално бързо до някакъв край. Бентън не беше сигурен, че е доволен от това, което започна да проумява с хода на времето. А именно, че двамата с Луси имат много общо помежду си. Това проличаваше все по-ясно и аналитичната част на съзнанието му, която никога не спираше да обработва и класифицира информацията, вероятно вече беше стигнала до заключението, че именно общите неща между него и Луси обясняваха връзката му с Кей — разбира се, дотолкова, доколкото тя изобщо можеше да бъде обяснена. Кей обичаше племенницата си пламенно и безусловно — така, както обичаше и него. Преди да опознае Луси, Бентън изобщо не можеше да разбере защо тя го обича така — пламенно и безусловно, но сега вече започваше да му просветва.
Луси блъсна вратата с рамо и влетя в терминала, стиснала по един сак във всяка ръка. След което се закова на място, изненадана да го види.
— Дай да ти помогна — рече той и пое единия сак.
— Не очаквах да те видя тук…
— Е, тук съм и толкоз. Както и ти. Нека се опитаме да извлечем най-доброто от този факт.
Богаташите с кожените палта и яки очевидно ги взеха за недоволна от живота двойка: той, богатият
