— Но тя е била богата, защо е умряла сама, без медицинска помощ?
— Не знам какво значение има всичко това — въздъхна Полсън и очите му пробягаха по кабинета. Беше нащрек, но вече по-самоуверен.
— Има — увери го Луси. — Подобряваш собственото си положение. — В гласа й се промъкна и лека заплаха. — Искам да се запозная с медицинския картон на госпожа Арнет. Покажи ми го, изкарай го на екрана на компютъра си…
— Вероятно съм го изтрил, защото е умряла — отвърна доктор Полсън и леко се усмихна: — Странното е, че скъпата госпожа Арнет е дарила тялото си на науката, защото не е искала погребение и е мразила Господ… Предполагам, че някое студентче по медицина е накълцало старата кучка… Понякога си мисля по този въпрос и ми става жал за бедното студентче по медицина, което е имало лошия късмет да се докосва до грозното й сбръчкано тяло… — Вече говореше значително по-спокойно, но това само усилваше гнева, който клокочеше в душата на Луси.
— Питай го за кученцето — обади се Бентън.
— Какво стана с кученцето на Джили? — попита тя. — Жена ти твърди, че кученцето им е изчезнало и ти имаш нещо общо с това…
— Тя вече не ми е жена — хладно отвърна той. — И никога не е имала куче.
— Суити — подсказа му Луси.
Той само я погледна, в очите му играеха странни пламъчета.
— Къде е Суити?
— Единствените сладури13, които познавам, сме аз и Джили — отвърна с лека насмешка той.
— Не се прави на интересен! — предупреди го Луси. — В това няма нищо смешно!
— Сузи ме наричаше Суити. Винаги го е правила. Аз пък използвах същото обръщение към Джили.
— Това е отговорът, който ни трябва — обади се Бентън. — Достатъчно. Можеш да се махаш.
— Няма никакво кученце, всичко това са пълни глупости — добави доктор Полсън, който очевидно нямаше намерение да приключва разговора. Луси моментално усети какво ще последва. — Коя си ти? Дай ми тази писалка! — Той се надигна от стола: — Ти си едно нагло момиченце, което е решило да ме поизстиска, нали? Да изкара някой долар от мен… Но вероятно вече разбираш, че няма да стане. Хайде, дай ми писалката!
Луси се подготви, ръцете й бавно се спуснаха надолу.
— Излизай! — заповяда Бентън. — Веднага!
— Ти и някоя стърчиопашка като теб сте решили да изкарате малко пари, нали?
Полсън се изправи пред нея, а тя разбра какво ще последва.
— Изнасяй се! — настоятелно прошепна Бентън. — Всичко свърши!
— Искаш камерата, а? — засмя се злобно. — Искаш и микрорекордера? — Нямаше такъв, той беше при Бентън. — Наистина ли ги искаш?
— Нека се престорим, че това изобщо не се е случвало — каза докторът с усмивка на уста. — Дай ми ги, нали вече получи информацията, която търсеше? Дай ми тези машинки!
Луси чукна с пръст клетъчния интерфейс, който беше закачен с клипс за колана й, а тънката му жичка минаваше през малка дупка в летателния й комбинезон. Това беше достатъчно, за да го изключи, и екранът на Бентън се опразни. Беше в състояние да чува и говори, но не виждаше нищо.
— Недей! — умолително рече той. — Махай се, веднага!
— Суити — подигравателно подхвърли Луси. — Какъв майтап! Не мога да си представя, че някой ще те нарича Суити! Направо ми се гади! Ако искаш камерата и магнетофона, ела си ги вземи!
Полсън се втурна напред и се надяна на юмрука й. Миг по-късно краката му литнаха нагоре и тялото му тежко се тръшна на пода. От устата му излетя вик на болка, а Луси се озова на гърба му. Едното й коляно притискаше дясната му ръка, а другата се оказа болезнено извита зад гърба.
— Пусни ме, боли! — изрева той.
— Луси, недей! — изкрещя Бентън, но нямаше кой да го чуе.
Дала воля на гнева си, Луси сграбчи доктора за косата и рязко изви главата му назад.
— Надявам се, че се забавляваш добре, сладур! — изсъска тя. — Би трябвало да ти пръсна гадната тиква! Насилвал си собствената си дъщеря, изрод такъв! Пускал си я и на перверзниците, които си канил в дома си! Направил си го през лятото в спалнята й, малко преди да се изнесеш, нали? — Натисна главата му в пода с такава сила, сякаш искаше да го удави в морето от бели плочки. — Колко живота си разбил, копелдак мръсен? — Блъсна главата в пода със сила, която му доказа, че наистина би могла да му пръсне мозъка. От устата му излетя грозен рев.
— Луси! Спри! — гласът на Бентън заплашваше да пробие тъпанчето й. — Пусни го и изчезвай! Веднага!
Тя примигна, бавно осъзнала какво всъщност прави. Не можеше да го убие. Не биваше да го убие. Пусна го и се отдръпна. Вдигна крак да го ритне в главата, после се спря. Дишаше тежко, цялата плувна в пот. Трепереше от желание да пребие този тип, да го смачка като хлебарка.
— Да не си помръднал! — изръмжа заплашително, докато бавно отстъпваше назад. Сърцето й лудо блъскаше, а съзнанието й със смайване установи, че наистина изпитва огромно желание да го убие. — Остани по очи на пода, без да мърдаш!
Ръката й се протегна към плота с компютъра и прибра фалшивия формуляр на ФАА. Продължи да върви назад, докато стигна вратата и пръстите й напипаха бравата. Доктор Полсън остана да лежи с лице към пода, тялото му не помръдваше. Кръвта от носа му чертаеше ярка вадичка върху белите плочки.
— Свършено е с теб! — изръмжа от прага тя, обърна се и хвърли поглед към стълбището. Възрастната секретарка не се виждаше никъде. Къщата тънеше в сънлива тишина, двамата бяха съвсем сами — точно както го беше планирал докторът. — Свършен си, да знаеш! Имаш страшен късмет, че все още си жив!
Обърна се и затръшна вратата след себе си.
47.
Групата от петима агенти предпазливо напредваше по тесните улички на тренировъчния лагер, като крайната им цел беше малка къща с покрив от бетон и напукана мазилка по стените. Всички бяха въоръжени с 9-милиметрови щурмови карабини „Берета Сторм“, оборудвани с оптически мерници и тактически прожектори.
Къщата беше стара и зле поддържана, а из малкото занемарено дворче бяха пръснати гумени джуджета, дядомразовци и бонбонени бастуни. Палмовите дървета бяха накичени с гирлянди и разноцветни лампички, а от вътрешността на къщата долиташе кучешки лай. Агентите носеха пушките си на ремък, с наведени под 45 градуса дула. Бяха облечени в черни дрехи и нямаха бронежилетки — нещо доста необичайно за щурмова операция.
Във вътрешността на къщата Руди бе заел позиция зад нещо като барикада от преобърнати маси и столове, която блокираше тесния коридор към кухнята. Носеше камуфлажен комбинезон и маратонки, а оръжието му беше АР–15 — една мощна бойна карабина със седемдесет сантиметрово дуло и обхват от над триста метра, която нямаше нищо общо с леките щурмови оръжия „Берета“. Той не се нуждаеше от оръжие за прочистване на къщата, защото беше вътре в нея. Премести се от вратата към счупения прозорец над умивалника и предпазливо надникна навън. Веднага забеляза някакво движение зад контейнера за смет, който се намираше на петдесетина метра от къщата.
Опря приклада на пушката на умивалника, а дългото дуло легна на изгнилия перваз. Погледна през оптическия мерник и откри първата си жертва, клекнала зад контейнера. Всъщност, виждаше само една малка част от тялото на човека, облечен в черно. Прицели се и натисна спусъка. Агентът изкрещя от болка, а миг по-късно в полезрението му изскочи още един, спринтиращ към прикритието на близката палма. Улучи и него, но този път не чу нищо, защото бързаше да се прехвърли към барикадата в коридора, гневно отмествайки столовете и масите, които се изпречваха на пътя му. Прескочи препятствията, връхлетя в дневната и разби стъклото на прозореца с приклада на пушката си. Стрелбата му продължи около пет минути. В резултат всичките петима агенти бяха улучени с гумени куршуми, но въпреки това продължаваха да напират към къщата. Руди се принуди да включи радиостанцията си, за да ги спре.
