възрастен мъж; тя, младата и красива съпруга или любовница. Мина му през ума, че някой може да я вземе за негова дъщеря, но Бентън не се държеше като баща. Всъщност, не се държеше и като любовник Можеше да се обзаложи, че богаташите наоколо ги вземат за типична семейна двойка от тяхната собствена черга… Той не носеше нито кожи, нито злато, нито пък изглеждаше показно богат. Но около него се носеше онази особена аура, която излъчват само богатите, ама много богатите хора… В продължение на много години Бентън беше водил тих и незабележим живот. И през всичките тези години беше имал достатъчно време да трупа фантазии, планове и пари…
— Поръчала съм кола под наем — каза Луси, докато прекосяваха терминала, който нямаше нищо общо с обичайните летища, а приличаше по-скоро на малка хижа от дърво и камък, обзаведена с кожени мебели и модерно западно изкуство. Пред входа й се издигаше внушителната бронзова скулптура на скален орел.
— Ами тогава вземи си я — рече Бентън и изпусна облаче пара в ледения въздух. — Ще се срещнем в „Маруун Белс“.
— Какво? — погледна го с недоумение тя и спря пред входа, без да обръща внимание на пиколата с дълги палта и каубойски шапки.
Бентън бавно извърна към нея загорялото си лице с твърди черти. Отначало се усмихнаха само очите му, а след това ги последваха и устните. Стоеше на крачка от бронзовия орел и внимателно я оглеждаше от главата до петите. Тя носеше ботуши, в които бе затъкнала широки брезентови панталони, а нагоре бе облякла скиорско яке.
— В колата имам апрески — рече той.
Очите му останаха приковани в нейните. Вятърът развя косата й, която беше по-дълга, отколкото я помнеше. Имаше тъмнокестеняв цвят, с червеникав оттенък, сякаш близната от огън. Студът бързо зачерви бузите й. Винаги си мислеше, че да я гледа в очите, беше все едно да наднича в сърцето на ядрен реактор или в кратера на действащ вулкан… За да зърне това, което е видял Икар в полета си към слънцето…
Очите й променяха цвета си както от светлината, така и от непостоянното й настроение. В момента бяха яркозелени. Очите на Кей бяха сини, също така наситени, но по свой начин. Оттенъците им бяха по- ненатрапчиви — меки като утринна мъгла или твърди като стомана. Сърцето му се сви. Кей му липсваше, адски много му липсваше! Появата на Луси върна болката му, още по-жестока от преди.
— Мислех, че ще ходим пеша и ще си поговорим — подхвърли той, докато вървяха към паркинга. Каза го с тон, който изключваше всякакви възражения. — Длъжни сме да го направим, при това веднага. Затова ще те чакам в „Маруун Белс“ — там горе, където свършва пътят и дават моторни шейни под наем… Ще се справиш ли с височината? Въздухът е доста разреден…
— Знам, че е разреден — каза на гърба му тя, тъй като Бентън вече се беше обърнал и се отдалечаваше.
49.
От двете страни на прохода се издигаха стръмни заснежени склонове, върху които падаха сенките на късния следобед. На високите върхове отвъд тях вече валеше сняг. След три и половина беше безсмислено да се карат ски, тъй като тук, в Скалистите планини, се мръкваше рано, а пътищата бързо замръзваха.
— Трябваше да тръгнем обратно по-рано — промърмори Бентън, забивайки щеки пред обувките си. — Двамата сме опасни заедно, тъй като не знаем кога да се откажем…
Бяха подминали четвъртия маркер за лавини, до който Бентън предложи да стигнат в началото на прехода, и бяха продължили със стабилно темпо нагоре, към езерото Маруун. Но бяха принудени да се върнат обратно на по-малко от километър от него, за да не замръкнат в планината. По всичко личеше, че ще стигнат до колите си по тъмно. Бяха гладни, започваше да им става студено. Дори Луси се почувства уморена, макар че за нищо на света нямаше да го признае. Бентън обаче виждаше, че голямата надморска височина започва да й се отразява — тя забави крачка и изгуби желание за разговор.
За известно време се чуваше само скърцането на снега под апреските им. Щеките започнаха да потъват в снега значително по-трудно, тъй като той беше хванал ледена кора. Дишаха равномерно, изпускайки облачета бяла пара. От време на време Луси нарушаваше ритъма и издишваше въздуха със силно свистене. Бяха се увлекли в разговор за Хенри и това беше причината да се отдалечат повече, отколкото беше разумно.
— Съжалявам — извини се Бентън. Алуминиевото ръбче на тежката му обувка тихичко звънна в леда. — Трябваше да се осъзная по-рано… В момента трябва просто да крачим по обратния път, защото не разполагам нито с протеинови блокчета, нито с вода.
— Ще се справя, не се безпокой — отвърна Луси, която при нормални обстоятелства не би изпитвала никакви трудности да поддържа неговото темпо. — Всичко е заради тези малки самолетчета. Не хапнах нищо, а сутринта правих крос и карах колело. Нямах представа, че това ще ми се отрази…
— Забравям всеки път, когато се озова тук — каза Бентън и хвърли поглед към снежната виелица, която се спускаше над белите върхове вдясно от пътеката. Гледана оттук, тя приличаше на бяла мъгла. Беше на около километър и половина, на височина не повече от триста метра. Той се надяваше да стигнат до колите, преди да потънат в нея. Пътят не беше труден, нямаше как да се загубят, защото посоката беше само една — надолу. Нямаше да умрат…
— Следващия път ще хапна здраво — обеща си Луси, дишайки тежко. — И няма да тръгна да правя преход още на първия час…
— Съжалявам — отново се извини той. — Забравих, че и твоите сили имат граници.
— Напоследък изразходвах доста…
— Ако ме беше попитала, щях да те предупредя… — Той премести щеката си напред и пристъпи след нея. — Но ти нямаше да ми повярваш…
— Обикновено те слушам.
— Не казвам, че не ме слушаш. Казах, че нямаше да ми повярваш. Особено в този случай…
— Може би. Още колко ще вървим? До кой маркер стигнахме?
— За съжаление едва до третия. Чакат ни още няколко километра… — Очите му отново се извърнаха към приближаващия се снежен облак. За броени минути той беше успял да скрие горната половина на високите върхове, а вятърът набираше сила. — Откакто съм тук, времето е все такова… Почти всеки ден вали сняг, най-често следобед. Трупа двайсетина сантиметра и спира… Когато се превръща в мишена, човек не може да бъде обективен. Като бойци, ние сме склонни да превръщаме в обект онези, които преследваме, по начина, по който те го правят със своите жертви. Различно е, когато ние сме обектите, когато се превръщаме в жертви. А за Хенри ти си обект. И жертва, независимо колко силно мразиш тази дума. Тя те е превърнала в обект още преди да се срещнете. Предизвикала си нейното възхищение и тя е пожелала да те притежава. И Пог те възприема като обект, но по различен начин. По свои причини, които са различни от причините на Хенри. Той иска да ти причини болка и нищо повече…
— Наистина ли мислиш, че преследва мен, а не Хенри?
— Да. Ти си набелязаната жертва. Ти си обектът. — Думите му бяха придружени от забиване на щеките в снега и тихото дрънкане на обувките. — Имаш ли нещо против да спрем за малко? — Нямаше нужда от почивка, но беше сигурен, че тя има.
— Спряха и се облегнаха на щеките, дишайки тежко. Очите им се извърнаха към снежната буря, която поглъщаше планината вдясно от пътя. Беше на около километър, почти на едно ниво с тях.
— Давам й най-много половин час — промърмори Бентън, свали слънчевите си очила и ги тикна в джоба на якето си.
— Бедата ни настига — рече Луси. — Символично, нали?
— Това е едно от хубавите неща на планинските излети или на излизането в открития океан — каза той. — Природата придава дълбочина на нещата… — Наблюдаваше бързото движение на сивите облаци, давайки си сметка, че скоро ще бъдат тук и снеговалежът ще бъде обилен. — Бедата идва… Страхувам се, че си права. Ако не го спрем, той ще направи нов удар…
— Дано да го насочи към мен този път — заяви Луси.
— Не говори така!
— Искрено се надявам на това — добави тя и отново тръгна напред. — Това е най-хубавият подарък, който може да ми направи. След това просто няма да го има!
