— Хенри умее да се грижи за себе си, при това съвсем нелошо — напомни й Бентън, докато правеше големи крачки в замръзналия сняг.
— Но не като мен. Даже е много далеч от мен. Каза ли ти какво направи в тренировъчния лагер?
— Не.
— Когато използваме стила „Гавин де Бекер“ в симулираните бойни действия, ние сме доста брутални… Но курсантите не знаят това, защото така е в живота — никой не знае какво го очаква… По тази причина някъде към средата на обучението им предлагаме малка изненада. Пускаме им кучетата, но без намордници. Разбира се, Хенри беше екипирана със специален дебел ръкав, но когато видя, че кучето е без намордник, буквално превъртя. Разпищя се и хукна да бяга, а кучето се втурна подире й. Накрая се разрева и заяви, че напуска…
— Съжалявам да го чуя — рече Бентън. — Ето го и втория маркер… — Щеката му посочи към дебелия кол, на който беше изписана голяма цифра 2.
— Все пак успя да го преодолее — добави Луси, стъпвайки в старите им дири, защото беше по-лесно. — Справи се и с гумените куршуми. Но не бих казала, че беше във възторг от тези симулации.
— Човек трябва да е луд, за да ги хареса — поклати глава Бентън.
— Познавам неколцина, на които симулациите им допаднаха — призна Луси. — Може би и аз самата съм сред тях. Болката е ужасна, разбира се, но именно в това се съдържа предизвикателството, нали? Значи съжаляваш, че тя не напусна? Мислиш ли, че е трябвало да го направи? Аз самата си давам сметка, че би трябвало да я освободя…
— Защото е била нападната в дома ти?
— Знам, че не мога — въздъхна Луси. — Ако я уволня, тя ще ме даде под съд.
— Да — рече след кратка пауза той. — По мое мнение тя трябва да се махне. Абсолютно задължително! — Направи няколко крачки, забивайки щеките в снега, после се обърна да я погледне. — Когато си я накарала да напусне полицията на Лос Анджелис и да постъпи при теб, разсъдъкът ти трябва да е бил замъглен като онези планини отсреща… — Дясната му щека се насочи към приближаващата буря. — Може би е била добро ченге, но това не я прави подходяща за операции на твоето ниво. Надявам се да напусне, преди да се е случило нещо наистина лошо…
— Прав си — изпусна облаче бяла пара Луси. — Слава Богу, че то още не се е случило…
— Никой не е убит — подхвърли той.
— Засега — допълни тя. — Господи, това ми идва доста… Наистина ли го правиш всеки ден?
— Горе-долу. Ако времето позволява…
— По-лесно е да пробягаш маратонското разстояние — оплака се тя.
— Разбира се, стига да тичаш там, където има кислород… Ето го и маркер номер едно… Ще бъдеш доволна, като разбереш, че разстоянието между него и номер две е съвсем малко.
— Пог няма криминално досие. Той е просто един неудачник. Направо не мога да повярвам… — Луси изпусна поредното облаче бяла пара и добави: — Неудачник, който е работил при леля ми. Но защо мен? Може би иска да докопа нея, а не мен… Може би обвинява леля Кей за здравословните си проблеми и Бог знае още за какво…
— Не — поклати глава Бентън. — Обвинява теб.
— Но защо? Това е лудост!
— Да, малко или повече е лудост. Но ти си удобна за илюзорния му начин на мислене. Само това мога да ти кажа… Той наказва теб. Когато е нападнал Хенри, вероятно е наказвал именно теб. Няма как да знаем какво точно минава през ум като неговия. Логиката му е различна от нашата. Мога да кажа, че е по-скоро психотичен, отколкото психопатичен; импулсивен, а не преценяващ тип… Това горе-долу е всичко, което мога да ти кажа… — Замълча за момент, после добави: — Ето, бурята вече е тук…
Луси побърза да си сложи очилата. Вятърът я блъсна здраво, снежинките жилнаха незащитената й кожа. Бяха сухи и твърди, по-близо до представата за градушка, отколкото за мек и пухкав сняг. Дърветата от двете страни на замръзналата пътека тихо простенаха.
50.
Клоните на смърчовете и трепетликите зад прозореца се огъваха от тежестта на снега.
Скърцането на скиорските обувки на минувачите се чуваше дори горе, на третия етаж. Ниската и издължена сграда на хотел „Сейнт Реджис“ й напомняше за дракона, клекнал в подножието на планината Аякс. За разлика от хората, кабинковият лифт все още не беше се събудил за живот в този ранен час. Планината блокираше лъчите на слънцето и всичко наоколо тънеше в синкави сенки. Студената тишина се нарушаваше единствено от стъпките на подранилите скиори.
След безумното изкачване до езерото Маруун в късния следобед на предния ден Бентън и Луси се качиха в колите и всеки подкара по пътя си. Той по принцип не я искаше в Аспен, още по-малко пък искаше Хенри, която почти не познаваше, но която въпреки това му се натресе на главата. Но такъв е животът: странен и пълен с изненади. Хенри вече беше тук, а сега цъфна и Луси. Бентън побърза да я предупреди, че не е удобно да отсяда при него. И това беше напълно разбираемо, защото се опасяваше, че появата й ще повлияе зле и на малкото, което бе успял да постигне с Хенри. Днес обаче Луси щеше да се види с нея, в удобно за Хенри време. Бяха изтекли две седмици и Луси вече не издържаше, смазана под тежестта на въпросите без отговор. Искаше да види Хенри, независимо от моментното й състояние.
С напредването на деня нещата започнаха да се подреждат в съзнанието й. Всичко направено и изречено от Бентън имаше своя смисъл. Първо я подкара нагоре към върховете и разредения въздух, където тя нямаше сили дори да отговаря на въпросите му, да не говорим да изрази по някакъв начин гнева, натрупал се в душата й. После, хладнокръвно и практично, я беше изпратил да си легне. Тя не беше дете, но вчерашното му поведение подсказваше, че я мисли за такова. Въпреки това не му се сърдеше, защото знаеше, че го прави с искрена загриженост. Винаги беше усещала, че той е загрижен за нея. Беше добър, дори когато самата тя го мразеше.
Бръкна в една от раниците си за скиорските панталони от трико, пуловера и коприненото бельо и чорапи, които разстла върху леглото. Редом с дрехите лежеше 9-милиметровият глок с мерник от титан и пълнител за седемнадесет патрона — оръжието, до което прибягваше в случаите, когато ставаше въпрос за охрана в затворени помещения. То беше достатъчно мощно, без да е унищожително. Никой разумен човек не би стрелял в хотелска стая с патрон 40-и или 45-и калибър. Още не беше решила какво ще каже на Хенри, още не знаеше как ще се почувства, когато я види…
„Не очаквай нищо добро — напомни си тя. — Не очаквай да демонстрира радост от срещата, да бъде любезна и възпитана.“ Седна на леглото, смъкна дебелия чорапогащник и тениската, след което се изправи пред голямото огледало. Присви очи и направи обстоен преглед на фигурата си, търсейки някакви следи от възрастта. Не би трябвало да има такива, просто защото все още не беше навършила тридесет.
Тялото й беше жилаво и стройно, но в никакъв случай момчешко. По принцип нямаше никакви оплаквания от физическото си състояние, но й беше малко странно да се изучава пред огледалото. Струваше й се, че външната й обвивка е много различна от това, което представляваше душата й. Не по- малко атрактивна, но просто различна. Мина й през ума, че колкото и да бе правила любов през годините, никога няма да узнае как точно ще се чувства тялото й, нито как нейното докосване ще се отрази на мъжа, с когото се люби. Много й се искаше да разбере това, но същевременно се радваше, че не го е сторила.
„Изглеждаш добре“, рече си тя и обърна гръб на огледалото. А влизайки под душа, добави: „Изглеждаш достатъчно добре, за да ти се размине…“ Разбира се, външният й вид нямаше абсолютно никакво значение за това, което й предстоеше днес… „Няма да докосваш никого — рече си, докато пускаше водата. — Утре и вдругиден също. Господи, какво да правя?“ Въпросът беше зададен на глас, но потъна в плясъка на горещата струя, която се блъсна в стъклената преграда на кабината и в мраморния под, а след това обля тялото й. „Какво направих, Руди? Какво направих! Моля те, не ме напускай! Обещавам, че ще се променя…“ Под душа даваше воля на сълзите си откакто се помнеше, още от детските си години. Преди да започне обучението си във ФБР, тя беше само една тийнейджърка, която получаваше стипендии и временна работа през лятото благодарение на влиятелната си леля. Никога дотогава не й се беше налагало да спи в общи спални помещения — такива, каквито имаше в Куонтико, да стреля с различни видове оръжие и да преодолява препятствия редом с агенти, които никога не се паникьосваха и не плачеха, или поне тя не ги
