видя Джили за последен път?
— За какво става въпрос?
— За розата — подсказа в слушалката Бентън.
— Аз задавам въпросите! — отсече Луси. Отговаряше на доктор Полсън, но й се прииска да каже същото и на Бентън. — Бившата ти съпруга разпространява невероятни истории… Знаеш ли за тях, доктор Чики?
Той навлажни устните си. Очите му продължаваха да гледат налудничаво.
— Според нея ти си причината за смъртта на Джили… Това знаеш ли го?
— Розата — прошепна в ухото й Бентън.
— Тя твърди, че си отишъл да видиш Джили малко преди смъртта й. Занесъл си й роза. О, да, ние знаем за тази роза. Повярвай ми, всичко в стаята на горкото момиченце беше изследвано, при това най- подробно!
— В стаята й е имало роза?
— Накарай го да я опише — каза Бентън.
— Ти ще кажеш — отвърна на доктор Полсън тя. — Откъде я взе?
— Нищо не съм вземал. Не знам за какво говорите.
— О, я стига! Не ми губи времето!
— Нали няма да отидете във ФАА?
Луси се разсмя и поклати глава.
— Господи! Задници като теб трябва да ги ликвидират до девето коляно! Нима наистина мислиш, че ще ти се размине?! Разкажи ми за Джили! Всичко, без да скриваш каквото и да било. А после може би ще поговорим и за ФАА…
— Изключи това! — прошепна той и посочи писалката камера.
— Разкажи ми за Джили и ще го изключа.
Той кимна с глава.
Тя докосна писалката, сякаш я изключваше.
Полсън я гледаше с широко отворени, недоверчиви очи.
— Розата — повтори Луси.
— Кълна се в Бога, че не знам нищо за никаква роза! — пламенно рече той. — Никога не бих причинил нещо лошо на Джили! Какво казва тя? Какво казва онази кучка?
— За Сузана ли питаш? — изгледа го Луси. — Много неща казва. И от начина, по който ги казва, излиза, че ти си причина за смъртта на Джили. По-скоро за убийството й…
— Не! Боже Господи! Не!
— И с Джили сте си играли на войници, нали? Обличал си я в камуфлажни дрехи и си я обувал в ботуши, нали, задник? Събирал си у дома разни перверзници, за да играете гадните ти игри!
— О, Боже! — простена мъжът и закри очите си с длан. — Каква кучка! Това си беше само между нас…
— Между вас?
— Между Сузи и мен.
— И още кой? Водил ли си и други хора да участват в игрите?
— Това си беше моят дом!
— Господи, каква свиня! — изгледа го с отвращение Луси.
— Вършил си гадости пред очите на невръстната си дъщеря!
— Ти от ФБР ли си? — попита Полсън и отвори очи. Бяха безжизнени като на акула и в тях се четеше смъртна омраза. — Оттам си, нали? Знаех си аз! Нямаше как да не стане! Всичко в живота ми се обърква по този начин! Пак съм прецакан!
— Аха, сега разбирам — кимна Луси. — ФБР те принуди… Нямаше друг избор, освен да ме накараш да се съблека за преглед, нали?
— Това няма нищо общо — глухо промърмори той. — Няма никакво значение…
— Според мен има, при това много — иронично отвърна тя. — Скоро ще разбереш това. А аз не съм от ФБР. Нямаш чак толкова късмет…
— И всичко беше заради Джили, така ли? — попита Полсън. В гласа му пролича известно облекчение, но тялото му продължаваше да е отпуснато върху стола. — Аз обичах дъщеря си. Господ ми е свидетел, че не съм я виждал от Деня на благодарността…
— Кученцето — подсказа Бентън и тя за малко не изтръгна слушалката от ухото си. Тоя вече прекаляваше!
— Мислиш, че някой е убил дъщеря ти, защото си доносник на Вътрешна сигурност, така ли? — Въпросът беше зададен точно навреме. Тя си знаеше работата и беше сигурна, че ще го пипне. — Хайде, Франк, кажи ми истината! Не си утежнявай положението…
— Някой я е убил… — унесено повтори той. — Не, това не може да бъде!
— Може.
— Не, не може!
— Кой е идвал у вас да играете на войници? Познаваш ли Едгар Алан Пог? Онзи, който е живял в къщата отзад? В къщата на госпожа Арнет?
— Нея я познавам — отвърна докторът. — Беше ми пациентка. Пълна хипохондричка и ужасна досадница!
— Това е важно — прошепна Бентън, сякаш Луси не го осъзнаваше. — Започва да се изповядва. Дръж се приятелски…
— Пациентка в Ричмънд? — попита Луси. Зададе въпроса си с по-мек глас, въпреки че нямаше никакво желание да се държи дружелюбно с този тип. — Кога?
— О, не помня. Преди цяла вечност. Фактически от нея купих онази къща в Ричмънд. В началото на века семейството й е притежавало целия шибан квартал, който е представлявал едно голямо имение, по-късно раздробено на парцели. Аз купих нашата къща от нея, при това на добра цена. На много добра цена…
— От тона ти усещам, че не си я харесвал кой знае колко — подхвърли Луси така, сякаш двамата бяха добри приятели в прекрасни отношения.
— Непрекъснато се влачеше у дома, в кабинета, навсякъде. Адска досадница, която все мрънкаше и се оплакваше…
— Какво стана с нея?
— Умря. Преди осем, десет години… Отдавна.
— От какво? — попита Луси. — От какво умря?
— Имаше рак. Умря си у дома.
— Подробности — рече Бентън.
— Какво знаеш за това? — попита Луси. — Сама ли е била в момента на смъртта си? Голямо погребение ли й направиха?
— Но защо ме питате? — погледна я с недоумение доктор Полсън. Беше ясно, че се чувства доста по- добре, усетил приятелското й отношение.
— Може да има връзка с Джили. Знам неща, които ти не знаеш. Отговори на въпросите ми, ако обичаш…
— Внимателно — обади се Бентън. — Дръж го изкъсо…
— Добре, слушам — кимна с въздишка Полсън.
— Беше ли на погребението?
— Не помня дали изобщо е имало такова.
— Трябва да е имало — настоя Луси.
— Тя мразеше Бог, обвиняваше го за всичките си болки и страдания, за самотата си. И това беше напълно разбираемо за онези, които я познаваха… Една отвратителна бабичка, просто непоносима! Няма лекарски хонорар, който да е достатъчно голям за лечението на такива като нея!
— Умряла е у дома си, така ли? Била е болна от рак и е умряла в дома си, съвсем сама? Не бяха ли я прибрали в старчески дом?
— Не.
