компетентност, прекъсвайки я, както обикновено. — Ако някой се е оказал жертва или смъртта му не е свързана с конкретно престъпление, това не означава, че в някакъв момент от живота си този човек не е бил въвлечен в криминална дейност. Приемам за сигурно, че братята Суифт са еднояйчни близнаци.
— Изглеждат еднакво, говорят еднакво, обличат се еднакво и чукат еднакво — изсъска му Марино.
— Марино? — гласът на Скарпета отново изпълни стаята. — Полицията взела ли е проба за ДНК на Лоръл Суифт при смъртта на брат му?
— Не. Нямало е причина.
— Дори и само за да го изключат? — попита Джо.
— От какво да го изключат? ДНК-то на Лоръл не върши никаква работа — обърна се към него Марино. — Неговата ДНК е из цялата къща. Той живее там.
— Би било добре, ако можем да тестваме ДНК-то на Лоръл — каза Скарпета. — Матю? Използвахте ли някакви химикали при обработката на кървавата ръкавица от къщата на Даги Симистър? Нещо, което би попречило на евентуални по-нататъшни тестове?
— Цианоакрилат — отвърна Матю. — И проверих единствения отпечатък, който получихме. Нищо. Нищо в AFIS. Не мога да кажа дали съвпада с частичния отпечатък от комбито, няма достатъчно повърхност.
— Мери? Искам да вземеш проби от кръвта по тази ръкавица.
— Цианоакрилатът няма да попречи на резултатите, тъй като той реагира на аминокиселините в мастния секрет на кожата и потта, а не на кръвта — не устоя Джо на порива да обясни. — Не би трябвало да имаме проблем.
— С удоволствие ще й дам проба — каза Матю, обърнат към черния телефон. — Има достатъчно от кървавия латекс.
— Марино? — прозвуча гласът на Скарпета. — Искам да отидеш в Центъра по съдебна медицина и да вземеш папката с документите по случая на Джони Суифт.
— Мога и аз да го направя — бързо се отзова Джо.
— Марино? — повтори тя. — Вътре в папката трябва да са и неговите ДНК-карти. Винаги правим повече от една.
— Ако само с пръст докоснеш тази папка, ще си събираш зъбите по земята — изсъска Марино на Джо.
— Сложи една от картите в плик за улики и го предай на Мери — продължаваше Скарпета. — Мери? Вземи проба от кръвта в тази карта и от кръвта по ръкавицата.
— Не съм сигурна дали те разбирам добре — каза Мери и Матю не я обвиняваше.
И той не виждаше какво ще прави един токсиколог с капка изсъхнала кръв от ДНК-карта и същото минимално количество изсъхнала кръв от ръкавица.
— Да не би да имаш предвид Ранди — каза Мери. — Още ДНК тестове ли искаш?
— Не — отвърна Скарпета. — Искам да провериш пробите за литий.
Скарпета миеше едно цяло пиле в мивката. Нейният „Трео“ беше в джоба й, а слушалката на ухото.
— Защото тогава не са тествали кръвта му за това — обясняваше тя на Марино по телефона. — Ако все още е взимал литий, брат му, както изглежда, въобще не е казал на полицията.
— Щяха да намерят лекарството на местопрестъплението — отвърна Марино. — Какъв е този шум?
— Отварям кутии с пилешки бульон. Жалко, че не си тук. Не знам защо не са открили никакъв литий — каза тя, докато изсипваше съдържанието на кутиите в меден тиган. — Но е възможно брат му да е прибрал лекарствата, за да не ги намери полицията.
— Защо? Това да не е кокаин или нещо подобно.
— Джони Суифт е бил известен невролог. Може би брат му не е искал хората да знаят, че страда от психично разстройство.
— Аз определено не бих искал някой с променливо настроение да се рови в мозъка ми.
Тя започна да реже лука.
— Всъщност, неговото биполярно разстройство едва ли е оказвало някакво влияние върху способностите му като лекар, но по света има доста невежи хора. Пак повтарям, че може би Лоръл не е искал полицията или някой друг да знае, че брат му има проблем.
— Нещо не се връзва. Ако казаното от него е вярно, той е избягал навън веднага щом е открил трупа на брат си. Едва ли е обикалял къщата, за да събира шишенца с лекарства.
— Май ще трябва да го попиташ.
— Веднага щом излязат резултатите за лития. По-добре да имам информация, когато разговарям с него. А сега имаме по-голям проблем — каза той.
— Не съм сигурна дали това е възможно — рече Скарпета, докато разрязваше пилето.
— Става въпрос за гилзата от пушката — продължи Марино. — Онази, за която е излязло съвпадение в NIBIN за случая при Уолдън Понд.
— Не исках да говоря за това пред всички — започна да обяснява Марино по телефона. — Прилича ми на вътрешна работа. Няма друго обяснение.
Той седеше на бюрото в своя кабинет, при затворена и заключена врата.
— Ето как стоят нещата. Не исках да говоря пред всички, но по-рано тази сутрин се свързах с един мой човек от холивудската полиция, който отговаря за склада за доказателства. Той провери в компютъра. За по-малко от пет минути получи цялата информация относно онзи обир в хранителния магазин преди две години. И сега познай къде би трябвало да се съхранява пушката? Седнала ли си?
— Това никога не е помагало — каза тя. — Слушам те.
— В нашата собствена оръжейна колекция.
— В академията ли? Справочната оръжейна колекция в академията?
— Холивудската полиция я е дарила на академията преди около година заедно с още няколко оръжия, от които вече нямали нужда. Спомняш ли си?
— А ти ходи ли в оръжейната лаборатория, за да се увериш лично, че не е там?
— Няма да е. Знаем, че е използвана неотдавна при убийството на някаква жена там, където си ти сега.
— Веднага иди да провериш — каза тя. — И после ми се обади.
51
Бор чакаше на опашката. Беше застанал зад една дебела облечена в крещящо розово. В едната си ръка държеше ботушите, а в другата чантата, шофьорската книжка и бордовата карта. Придвижи се напред и сложи ботушите и якето си в пластмасова табла.
После сложи таблата и чантата си на черната лента и те се скриха от погледа му. Той застана върху белите обозначения за краката и един от летищната охрана му кимна да мине през рентгеновия скенер. Бор последва указанията, мина безпроблемно през скенера, показа бордовата си карта, взе ботушите и якето от таблата, а после и чантата. Отправи се към изход двадесет и едно. Никой не му обръщаше внимание.
Още усещаше миризмата на разлагащите се тела. Не можеше да се отърве от тази миризма. Може би това беше някаква обонятелна халюцинация. Не му беше за първи път. Понякога усещаше аромата на „Олд Спайс“, същия аромат, който бе усетил и когато направи онова лошо нещо върху матрака, а после го изпратиха на онова място, където имаше стари тухлени къщи, сняг и студ, и където отиваше сега. Пак валеше сняг, но не много. Той провери времето, преди да вземе такси до летището. Не искаше да оставя своя „Блейзър“ на дългосрочен паркинг. Беше скъпо, а и нямаше да е добре, ако някой надникне отзад в колата. Не беше я изчистил много старателно.
В чантата нямаше много багаж, само най-необходимото. Чисти дрехи, тоалетни принадлежности и чифт по-удобни ботуши. Старите нямаше да му трябват още дълго. Те представляваха биологична опасност и тази мисъл го забавляваше. Той продължаваше да й се наслаждава, докато ботушите му напредваха към изход двадесет и едно, и реши, че може би нямаше да е лошо да ги запази за вечността. В края на краищата, те имаха доста богата история: с тях се беше разхождал по разни места, като че ли ги притежаваше; с тях беше отвличал хора, като че ли ги притежаваше; с тях се беше връщал на разни места, за да наблюдава; с
