от мечове, който води към Отвъдния свят. Колата се движеше между живи плетове, побелели от цвят, горите бяха осеяни със синчец, а червените макове грееха сред полетата с жито, ръж и ечемик. Сред поляните, почти готови за сенокос, се криеха шумни дърдавци. Великият крал пътуваше бавно и често спираше в селата и край вилите, за да хвърли поглед на стопанствата и домовете на своите поданици, да дава съвети на хора, които по-добре от него знаеха как да пресушат мочурище или да скопят шопар. Той се изкъпа в горещите извори при Акве Сулис и се почувства толкова добре след това, че извървя цяла миля преди да го настанят отново в колата върху меките кожи. Великият крал пътуваше придружен от своите менестрели, съветници, кралския лекар, множество прислужници и една дружина воини начело с Оуейн, най-добрия боец в думнонската армия. Всички бяха закичени с цветя, а воините носеха щитовете си обърнати наопаки, с което показваха, че вървят в мир (но Утър беше не само много стар, той беше и твърде предпазлив. Затова по копията на войниците му нямаше цветя, а остриета им блестяха от всекидневното лъскане).
И аз отидох в Глевум. Нямах работа там, но Утър беше повикал Моргана да присъства на Великия съвет. Жени никога не бяха добре дошли на съветите, независимо велики или обикновени, но Утър вярваше, че единствено Моргана може да говори от името на Мерлин. Кралят беше отчаян от отсъствието на Мерлин и затова повика Моргана. Освен всичко друго тя беше и дъщеря на Утър, а той обичаше да казва, че под златната маска на Моргана има повече разум, отколкото в главите на половината кралски съветници взети заедно. При това Моргана носеше отговорността за здравето на Норуена, а именно бъдещето на Норуена щеше да се решава на този съвет (въпреки че самата Норуена нито беше призована да присъства, нито беше потърсено нейното мнение). Принцесата остана в Инис Уидрин, където за нея щеше да се грижи Гуендалин, жената на Мерлин. Моргана не искаше да води никого в Глевум освен Себил, но в последния момент Нимю спокойно обяви, че и тя ще пътува, а аз трябва да я придружа.
Моргана, разбира се, вдигна голям шум с протестите си, но Нимю я вбеси със спокойствието, с което посрещна възмущението на по-възрастната жена.
— Така ми е наредено — каза Нимю на Моргана.
— Кой ти е наредил — изпищя остро Моргана. Нимю само се усмихна. Моргана беше два пъти по-едра от Нимю и два пъти по-възрастна, но след като Мерлин повика Нимю в леглото си властта в Инис Уидрин премина в ръцете на младата жена. Пред тази власт Моргана беше безпомощна. Все пак тя се опита поне мен да лиши от възможността да отида в Глевум. Според нея Нимю можеше да вземе Люнет, другото ирландско момиче сред сирачетата на Мерлин. Момче като мен, каза Моргана, не било компания за млада жена. Отново единственият отговор на Нимю беше усмивката. Тогава Моргана заплаши, че щяла да каже на Мерлин за привързаността на Нимю към мен и с Нимю щяло да бъде свършено. Тази заплаха само разсмя Нимю и тя обърна гръб на Моргана.
Аз не се интересувах от спора, важното беше да отида в Глевум, да видя турнира и да чуя менестрелите, да гледам танците и най-вече да бъда заедно с Нимю.
Накрая тръгнахме и четиримата към Глевум. Моргана вървеше напред с тояга от трънка в ръка, златната й маска блестеше на слънцето. Тя пристъпваше тежко с куция си крак и цялото й същество изразяваше нейното неодобрение от присъствието на Нимю. На две крачки след господарката си ситнеше Себил, сакската робиня, превита под товар от одеяла, сушени билки и гърнета. Нимю и аз вървяхме отзад, боси, гологлави и с празни ръце. Нимю беше с бяла рокля, привързана в кръста с кожен каиш за роби, а отгоре бе наметнала дълга черна пелерина. Дългата й черна коса бе събрана на висок кок. Нимю не носеше никакви бижута, нямаше дори костена игла, с която да затваря пелерината отпред. Моргана обаче беше сложила на врата си тежка златна огърлица, а сивокафявото си наметало беше закопчала на гърдите с две златни брошки — едната с формата на трирог елен, а другата беше драконът, който Утър й беше дал в Каер Кадарн.
Пътувахме три дни. Вървяхме бавно, защото Моргана не можеше по-бързо, но на мен много ми хареса. Слънцето грееше над нас, а по римския път беше толкова лесно да се ходи. Привечер спирахме в най- близката голяма къща. Посрещаха ни като уважавани гости и спяхме в пълния със слама хамбар. Рядко се срещаха други пътници и всички ни правеха път, защото бляскавата златна маска на Моргана беше символ на високото положение на тази жена в кралството. Преди да тръгнем ни бяха предупредили, че по широките пътища разбойници без господар и хора без земя обират търговци, но нас никой не ни нападна. Минахме покрай десетина разлагащи се вече тела, побити на колове край пътя, явно войниците на Утър бяха прочистили горите и хълмовете, за да осигурят безопасно пътуване на членовете на Великия съвет. Крепостните и робите, които срещахме коленичеха пред Моргана, търговците й правеха път. Само един пътник се осмели да не прояви уважение към нас — брадясал християнски свещеник, следван от дрипави рошави жени. Християните танцуваха по пътя и славеха своя прикован Бог, но когато свещеникът видя златната маска, покриваща лицето на Моргана и брошките с трирогия елен и крилатия дракон, той се нахвърли срещу нея като дяволско изчадие. Свещеникът вероятно си мислеше, че такава обезобразена и саката жена ще стане лесна жертва на неговите подигравки. Но един странстващ проповедник, придружен от съпругата си и своите свещени развратници не можеше да се мери с дъщерята на Игрейн, ученичката на Мерлин и сестрата на Артър. Моргана го удари само веднъж по ухото с тежката си тояга, но ударът го запрати в крайпътния ров, обрасъл с гъста коприва. След това тя продължи по пътя без дори да хвърли поглед назад. Жените на свещеника изпищяха и й сториха път. Едни се молеха, други кълняха, но стената от неприязън не можеше да спре Нимю — тя мина през нея като дух.
Аз не носех никакво оръжие, само една тояга и нож. На тръгване поисках да взема със себе си и меч, и копие както пътуват мъжете, но Хюел ми се присмя като каза, че детето не става мъж с искане, а с можене. Вместо оръжие той ми даде една бронзова огърлица, на която бе изобразен рогатият Бог на Мерлин, за да ме пази. Никой няма да посмее, каза ми той, да си навлече гнева на Мерлин. Въпреки това без истинско оръжие аз се чувствах безполезен.
— Ще ми кажеш ли защо поиска да тръгна с теб? — попитах аз Нимю.
— Защото си моят клетвен приятел, мъниче, — отговори Нимю. (Вече бях по-висок от нея, така че обръщението беше израз на обичта й към мен.) — И защото ти и аз сме избранници на Бел. Щом Той е избрал нас, ние трябва да се избираме един друг.
— Добре, тогава ще попитам защо ние двамата отиваме в Глевум.
— Защото Мерлин иска да бъдем там, разбира се.
— Той ще бъде ли там? — бързо попитах аз. Мерлин беше отсъствал толкова дълго, а Инис Уидрин без него беше като небе без слънце.
— Не — каза тя спокойно. Не можах да разбера как тогава Нимю беше толкова сигурна какво точно иска Мерлин, след като той все още беше някъде далече, а Великият съвет беше свикан много след като Мерлин беше заминал.
— И какво ще правим като стигнем в Глевум?
— Ще разберем като стигнем. — каза тя с тайнствен глас и замълча.
Град Глевум ми се видя странен и прекрасен (но преди това трябваше да свикна със силната воня на човешките изпражнения, които събираха нощем, за да ги използват за тор). Познавах римските постройки от малкото вили в именията на Мерлин. Сега за първи път влизах в истински римски град и гледах ококорен като новородено пиле. Улиците бяха покрити с плътна каменна настилка и въпреки че с годините плочите бяха хлътнали неравномерно, хората на Тюдрик бяха направили всичко по силите си, за да заличат следите оставени от времето. Те бяха изчистили плевелите край камъните и бяха смели пръстта, така че сега деветте улици на града приличаха на каменни речни корита (през сухия сезон). Беше трудно да се върви по тях и конете, които се опитваха да се справят с коварните камъни, стъпваха много смешно.
Сградите също бяха много странни. Ние правехме нашите замъци и къщи от дърво, слама, глинен кирпич и сплетени пръти. Римските постройки обаче бяха долепени една до друга и направени целите от камък и странни тесни тухли, само дето с годините някои от сградите се бяха срутили. На тяхно място стърчеха руини — нащърбени дупки в дългите редици от ниски къщи, които бяха покрити със странни керемиди от печена глина. Градът бе ограден с крепостна стена. Той пазеше един от бродовете на река Севърн, намираше се на границата на две кралства и беше недалеч от още едно кралство. Затова Глевум беше известен търговски център. Тук имаше грънчари, които работеха в къщите си; златари, свели глави над масите си. Телета мучеха в двора на кланицата зад пазара, където хората от околността на Глевум продаваха масло, орехи, кожа, пушена риба, мед, боядисано сукно и необработена вълна. Но на мен най-
