възрастта не бе успяла да прегърби високата му фигура. Гладко обръснатото му лице беше покрито с белези. Той носеше римска униформа, но много по-внушителна от дрехите на неговите воини. Неговата туника беше алено червена, нагръдникът и броните на краката му бяха сребърни, а сребърният шлем, който Агрикола държеше под мишница, беше увенчан с ален гребен, направен от боядисана конска грива. Агрикола също съобщи за разгромени сакси на изток от кралството на неговия господар, но новините от Загубените земи на Лоегир бяха тревожни. Агрикола беше чул, че от сакските земи отвъд Германско море прииждали нови лодки, а новите лодки означаваха и нови воини, които след време щяха да тръгнат на запад срещу земите на бритите. Освен това Агрикола ни предупреди, че сред саксите се утвърждавал нов вожд на име Аел. За първи път чувах името на Аел, тогава само Боговете знаеха, как щеше да ни преследва това име с годините.
— Саксите — продължи Агрикола — може временно да са утихнали, но това не донесе мир на Гуент. От юг ни нападаха войските на Поуис, а от запад — войските на Силурия. Монарсите на тези две британски кралства бяха поканени да присъстват на Великия съвет. Но, уви — тук Агрикола посочи двата празни стола на кралския подиум — нито Горфидид от Поуис, нито Гундлеус от Силурия дойдоха.
Тюдрик не можа да скрие разочарованието си, защото очевидно той се беше надявал, че Гуент и Думнония щяха да успеят да сключат мир със своите северни съседи. Мислех си, че може би със същата надежда и Утър беше поканил Гундлеус да посети Норуена през пролетта, но празните тронове като че ли говореха единствено за неосъществени надежди.
— Ако не сключим мир — предупреди Агрикола сурово — кралят на Гуент ще бъде принуден да обяви война на Горфидид от Поуис и на неговия съюзник Гундлеус от Силурия.
Утър кимна в знак на съгласие.
Агрикола съобщи и новините, дошли от земите северно от Поуис. Кралство Хенис Уирън вече не съществуваше. Крал Лиодиган бил изгонен от земите си от ирландския нашественик Диурнач, който дал ново име на новозавоюваните територии — Лейн. Лишеният от кралството си Лиодиган намерил убежище при крал Горфидид от Поуис, след като Кадуолън от Гуинед отказал да го приюти. Тази вест разсмя хората в залата, защото крал Лиодиган беше известен със своята глупост.
— Чувам — продължи Агрикола след като смехът стихна, — че в Демеция са дошли още ирландци и нападат непрекъснато западните граници на Поуис и Силурия.
— За Силурия ще говоря аз и никой друг — прекъсна го силен глас откъм вратата.
Настъпи голямо раздвижване, тъй като всеки се опитваше да се обърне към вратата. Беше дошъл Гундлеус.
Кралят на Силурия влезе в залата като герой. В поведението му нямаше нито колебание, нито извинение, въпреки че воините му многократно бяха нападали земята на Тюдрик и бяха прекосявали Севърнско море, за да безпокоят страната на Утър с постоянните си нападения. Той изглеждаше толкова самоуверен, че аз трябваше да напомня на самия себе си как този наперен герой избяга от Нимю в замъка на Мерлин. Зад Гундлеус си влачеше краката друидът Танабурс, отпуснал лигавите си устни и аз отново си спомних ямата на смъртта. Веднъж Мерлин ми каза, че щом като Танабурс не беше успял да ме убие, неговата душа ми принадлежи, но въпреки това аз изтръпнах от страх, когато видях старецът да влиза в залата с подрънкващите кости в сплетената на стегнати тънки плитки коса. След Танабурс се появи свитата на Гундлеус — дългите им мечове лежаха в кании обшити с червено сукно. Те бяха сплели косите и мустаците си, но бяха оставили свободно дългите си бради. Те застанаха до другите воини, но се наредиха така, че формираха плътна фаланга от горди мъже, дошли на Великия съвет на своите врагове. А Танабурс, облечен в мръсната си сива роба с бродираните по нея полумесеци и зайци си намери място сред съветниците. Надушвайки кръв, Оуейн се беше изправил да прегради пътя на Гундлеус, но Гундлеус му подаде меча си с дръжката напред, с което показваше, че идва с мир и след това се просна по очи пред трона на Утър.
— Стани, Гундлеус, сине на Мейлир, кралю на Силурия — заповяда Утър и вдигна ръка за поздрав.
Гундлеус се качи на подиума, целуна ръката на Великия крал и едва тогава откачи ремъка и свали от гърба си щита с изобразената на него лисича глава — герба на Гундлеус. Той постави щита си до другите и зае отредения му трон. След това огледа залата ведро, сякаш беше много доволен, че бе тук, кимна на някои познати с израз на изненада към едни и с усмивка към други. Всички мъже, които Гундлеус поздрави, бяха негови врагове, а той се беше отпуснал на стола си като че ли седеше пред собственото си огнище. Даже увеси дългия си крак на облегалото на трона. Той повдигна вежда, когато видя двете жени, а на мен ми се стори, че се смръщи, когато разпозна Нимю, но бодрият му поглед се възвърна веднага щом вдигна очи към тълпата. Тюдрик сърдечно го покани да съобщи на Великия съвет новините за своето кралство, но Гундлеус само се усмихна и каза, че в Силурия всичко е наред.
Няма да ви отегчавам с подробностите от работата на Съвета. Над Глевум се струпаха облаци докато в залата се решаваха спорове и се уреждаха бракове. Гундлеус не призна нападенията си срещу съседните кралства, но се съгласи да даде на Тюдрик и на Великия крал добитък, овце и злато. По подобен начин бяха обезщетени и много други по-дребни оплаквания. Страните спориха продължително, но един по един всички въпроси бяха решени. Най-много работа свърши Тюдрик, но винаги поглеждаше с едно око към Великия крал, за да улови и най-малкия жест, с който Утър би показал своето решение. Всъщност Утър помръдваше само в такива случаи или когато някой роб му донасяше вода, хляб или лекарство, изпратено от Моргана за успокояване на кашлицата (тя го правеше от копито на жребче, киснало в медовина). Утър напусна подиума само веднъж, когато отиде да пикае на задната стена на залата. През това време Тюдрик, винаги търпелив и внимателен, обсъждаше граничния спор на двама земевладелци от своето кралство. Утър плю върху урината си, за да премахне злото в нея и след това накуцвайки се върна на подиума. Тюдрик вече бе отсъдил спора и решението му беше записано на пергамент. Тримата писари, които записваха кралските решения, седяха на една маса зад подиума.
Утър пестеше силите си за най-важната работа през този ден, с която Съветът се зае на смрачаване. Слугите на Тюдрик донесоха десетина запалени факли. Заваля силен дъжд и през дупките по покрива започна да прониква вода — капеше по пода и се стичаше на струйки по грубите тухлени стени. Изведнъж в залата стана толкова студено, че няколко слуги донесоха мангал — железна кошница, широка повече от метър, пълна с дърва — сложиха го при краката на Великия крал и запалиха дървата. Те махнаха кралските щитове и преместиха трона на Тюдрик настрани, така че да не пречат на топлината да достига до Утър. Пушекът се понесе из въздуха, завъртя се високо в сенките и потърси пътя си навън, където шуртеше дъждът.
Най-после Утър се изправи да говори пред Великия съвет. Не можеше да се крепи здраво на краката си, затова се облегна на едно голямо копие за лов на глигани.
— Думнония — каза той — има нов наследник и трябва да благодаря на Боговете за тази милост. Но престолонаследникът е слаб. Той е само едно бебе и при това с куц крак.
Залата зашумя, когато самият Утър потвърди слуховете за това лошо знамение, но веднага утихна, щом Великият крал вдигна ръка. Димът се уви около него и той изглеждаше така сякаш душата му вече бе приела ефирното тяло, с което щеше да се запъти към Отвъдния свят. На врата и на китките му проблясваше злато. Златна беше и короната на Великия крал, която блестеше върху разпиляната му бяла коса.
— Аз съм стар — каза Утър — и не ми остава много да живея. Залата отказа да приеме това, но той спря протестите като махна безсилно с ръка. — Нямам претенциите моето кралство да стои над което и да е друго в тази земя, но твърдя, че ако Думнония бъде превзета от саксите, цяла Британия ще падне. Ако Думнония падне, губим връзката си с Арморика и с нашите братя отвъд морето, Ако Думнония падне, значи саксите са разединили Британия, а една разединена страна не може да оцелее.
Утър замълча и аз за миг си помислих, че умората няма да му позволи да продължи. Но той вдигна огромната си глава и отново заговори:
— Саксите не трябва да стигат до Севърнско море! — извика Утър. Той беше подчинил на тази цел всичките си амбиции. Докато бритите ограждаха саксите от всички страни съществуваше възможността някой ден да изтласкат нашествениците отново в Германско море. Но ако саксите се доберяха до западното ни крайбрежие, тогава те щяха да разделят Думнония от Гуент, да разделят бритите на юг от бритите на север.
— Мъжете на Гуент — продължи Утър — са нашите най-велики войни — и тук той кимна с уважение към Агрикола, — но не е тайна, че Гуент разчита на хляба на Думнония. Трябва да пазим Думнония, иначе с
