Норуена и Гундлеус се ожениха две седмици след Великия съвет. Церемонията бе извършена в едно християнско светилище в пристанищния град Абона на северното ни крайбрежие, което гледаше към Силурия отвъд Севърнско море. Сватбата едва ли е била особено радостно събитие, защото Норуена се върна в Инис Уидрин още същата вечер. Никой от обитателите на Хълма не присъства на церемонията. Принцесата беше придружена от монасите от Инис Уидрин и техните съпруги. Тя се върна при нас като кралица на Силурия, но си остана с предишната охрана и с предишната прислуга, нито човек повече. Гундлеус отплавал за собственото си кралство, защото си имал проблеми с Юи Лиатайн, вожда на ирландците с Черните щитове. Те бяха колонизирали старото британско кралство Дайфед и му бяха дали ново име — Демеция.
Присъствието на една кралица сред нас с нищо не промени живота ни. Ние, обитателите на Хълма, може да сме изглеждали мързеливи в сравнение с хората от подножието на хълма, но и ние си имахме задължения. Косяхме тревата и я разстилахме да съхне, стрижехме овцете и оставяхме вълната да кисне в едни смрадливи езерца. Всички жени в Инис Уидрин носеха хурки и вретена, с които предяха новата вълна. Единствено кралицата, Моргана и Нимю не участваха в тази безкрайна работа. Друидан скопяваше прасета, Пелинор командваше въображаеми войски, а Хюел, управителят, се подготвяше за преброяване на летните плащания. Мерлин не се върна в Авалон, нито ни изпрати някаква вест. Утър си почиваше в двореца в Дурновария, а Мордред, неговият наследник, растеше под грижите на Моргана и Гуендалин.
Артър остана в Арморика. Казаха ни, че щял да дойде в Думнония след като си изпълни дълга при крал Бан. Кралството на Бан се казваше Беноик. То граничеше със страната Брослианд, където управляваше крал Будик, женен за сестрата на Артър — Анна. Кралствата в Бретания бяха загадка за нас, защото никой от Инис Уидрин не беше прекосявал морето и не беше посещавал онези места, където се бяха събрали толкова много брити, изтласкани от родните си земи от саксите и намерили убежище в Арморика. Ние знаехме наистина, че Артър беше военачалник при Бан и че беше опустошил земите на запад от Беноик, за да държи франките на разстояние. Тези неща научавахме от разказите на разни пътешественици, които слушахме през дългите зимни вечери. Те възхваляваха смелостта и бойните умения на Артър и описваха чудното кралство Беноик, което изпълваше със завист сърцата ни. Крал Бан беше женен за кралица на име Илейн. В тяхната страна правосъдието беше бързо и честно, там дори най-бедният крепостен получаваше през зимата храна от кралските складове. Звучеше твърде хубаво, за да е истина, но след време отидох лично в кралството на Бан и открих, че то беше такова, каквото го описваха разказите. Столицата на Бан беше изградена на един крайбрежен остров и се наричаше Инис Трийбс. Тя беше известна със своите поети. Кралят беше влюбен в този град и щедро пръскаше пари за него, но затова пък се говореше, че Инис Трийбс бил по-красив от самия Рим. Разправяха, че там имало извори, които Бан наредил да бъдат каптирани, а водите им да бъдат отведени по целия град така че всяко домакинство да има близо до вратата си чиста вода. Теглилките на търговците били проверявани за точност. Дворецът на краля бил отворен денонощно за всеки, който търсел справедливост. Бан заповядал различните религии да съжителстват в мир, иначе храмовете и църквите им щели да бъдат съборени и превърнати в прах. Инис Трийбс беше остров на мира, но само докато войниците на Бан успяваха да държат врага далеч от неговите крепостни стени. Точно затова крал Бан не искаше Артър да напуска Арморика. А вероятно и Артър не бе пожелал да дойде в Думнония докато Утър беше още жив.
Онова лято беше истинска благодат за Думнония. Събрахме сеното на огромни купи, които издигнахме върху дебели основи от орлова папрат. Тя щеше да предпазва сеното от влагата и щеше да държи плъховете по-надалеч. Ръжта и ечемикът узряха по полята, които се простираха по цялата земя между мочурищата на Авалон и Каер Кадарн. На изток бяха овощните градини, където дърветата бяха отрупани с ябълки. А реките и езерата ни бяха пълни със змиорки и щуки. Нямаше епидемии, нямаше вълци и почти нямаше сакси. Понякога на югоизток виждахме стълб пушек далеч на хоризонта и предполагахме, че на нашия бряг бяха акостирали сакси пирати и бяха опожарили някое село. След третия такъв случай принц Гърийнт поведе воините си, за да отмъсти за щетите, нанесени на Думнония, и нападенията на саксите спряха. Вождът им дори си плати навреме данъка, макар, без съмнение, голяма част от предоставените средства да бяха ограбени от нашите собствени гранични села. Всъщност това беше последният данък, който щяхме да получим от саксите за много години напред. Независимо от редките нападения на саксите, онова лято като цяло беше мирно и хората говореха, че Артър щеше да умре от скука, ако беше довел славните си конници в Думнония. Дори Поуис кротуваше. Крал Горфидид беше загубил Силурия като съюзник, но вместо да се обърне срещу Гундлеус, той пренебрегна неговото предателство и съсредоточи вниманието си срещу саксите, които заплашваха северните му територии. Кралство Гуинед, на север от Поуис, беше влошило отношенията си със страшните ирландски воини на Диурнач от Лейн. Но в Думнония, най-благословеното от всички британски кралства, цареше мир и благоденствие.
И в това топло идилично лято аз убих първия си враг и така станах мъж.
Мирът никога не е вечен, а нашият мир бе разрушен по най-жесток начин. Утър, Великият крал и Пендрагон на Британия, умря. Знаехме, че беше болен, знаехме, че скоро щеше да умре, дори знаехме, че самият той беше направил всичко възможно, за да се подготви за собствената си смърт и все пак всички бяхме някак убедени, че това никога няма да се случи. Той беше крал от толкова дълго време, под неговото управление Думнония се беше превърнала в могъщо и богато кралство. Струваше ни се, че всичко това ще продължи вечно. Но точно преди жътвата Пендрагонът умря. Нимю твърдеше, че по пладне, точно в мига, когато Великият крал издъхнал, тя чула писък на див заек, а Моргана, сломена от загубата на баща си, се затворила в колибата си и заплакала като дете.
Тялото на Утър беше изгорено както повелява древният обичай. Бедуйн беше предложил Великият крал да бъде погребан по християнски, но останалите членове на съвета отказаха да дадат съгласието си за подобно светотатство. Така подпухналото тяло на Утър беше положено върху една клада, издигната на върха на Каер Маес, и беше предадено на пламъците. Мечът на Великия крал беше разтопен от ковача Иструт, а горещата стомана бе излята в едно езеро, така че Богът на ковачите от отвъдния свят да може да изкове наново меч за преродената душа на Утър. Горещият метал изсъска при допира с водата и над езерото се понесе гъст облак пара. Гадателите се наведоха над водата, за да могат по изкривените форми на втвърдяващия се метал да предскажат бъдещето на кралството. Знаменията бяха добри, но въпреки това епископ Бедуйн изпрати най-бързите вестоносци на юг в Арморика, за да извикат Артър, а на север бяха изпратени по-бавните, за да кажат на Гундлеус, че кралството на неговия заварен син вече имаше нужда от своя законен покровител.
Три нощи горя смъртната клада на Утър. Едва тогава спряха да подклаждат огъня. Точно на четвъртия ден се изви страшна буря, дошла от Западното море, която бързо изгаси и последните пламъци. Огромни облаци закриха небето, над земята на мъртвия крал се кръстосваха светкавици, а над полята с натежали класове се сипеше пороен дъжд. Ние в Инис Уидрин клечахме в колибите си, слушахме как барабани дъждът и как трещят гръмотевиците, гледахме водата, която се сипеше от сламенните стрехи. По време на тази буря вестоносецът на епископ Бедуйн донесе голямото кралско знаме с дракона, за да го предаде на Мордред. Човекът трябваше да крещи като луд, докато го чуе някой зад укрепленията, но накрая Хюел и аз отворихме портата. Когато бурята отмина и вятърът стихна, забихме знамето пред замъка на Мерлин. То показваше, че Мордред вече беше кралят на Думнония. Бебето нямаше да бъде Велик крал, разбира се, защото тази чест принадлежеше на онзи владетел, когото другите крале доброволно поставяха над себе си. Мордред не беше и Пендрагон на Британия, защото тази титла се даваше само на Великия крал, утвърдил се като пръв сред другите крале със силата на оръжието си. Всъщност Мордред не беше и истински крал на Думнония все още и нямаше да стане докато не бъде занесен в Каер Кадарн и не бъде провъзгласен за крал с меч и воински възгласи при кралския камък. Но Мордред притежаваше знамето, така че червеният дракон сега се вееше пред замъка на Мерлин.
Знамето представляваше парче бял вълнен плат широко колкото дръжката на едно воинско копие. Върбови клончета, зашити за ръбовете на тъканта, държеха знамето изпънато. То беше прикрепено към дълга дръжка от бряст, на върха на която имаше златна фигура на дракон. Драконът на самия плат беше избродиран с червена вълнена нишка. Дъждът беше размил боята и платът под дракона беше станал розов. Няколко дни след като беше донесено знамето, пристигна Кралската гвардия. Начело на стоте воини от Гвардията стоеше Оуейн, най-добрият боец, чиято задача беше да защитава Мордред, краля на Думнония.
