възползваме от нея, Боговете ще ни изоставят на зверовете. И онези глупаци там вътре, Мишият господар и неговите последователи, ще провалят тази възможност, ако не ги победим. А те са толкова много, ние толкова малко.
Тя гледаше в очите ми и отчаяно плачеше. Аз не знаех какво да кажа. Нямах никакви умения за общуване с Отвъдния свят, въпреки че бях едно от сирачетата на Мерлин и дете на Бел.
— Бел ще ни помогне, нали? — попитах аз безпомощно. — Той ни обича, нали?
— Обича ни! — дръпна тя ръката си от мен. — Обича ни! — повтори презрително — Задачата на Боговете не е да ни обичат. Ти обичаш ли прасетата на Друидан? Защо, в името на Бел, един Бог трябва да ни обича? Любов! Какво знаеш ти за любовта, Дерфел?
— Знам, че обичам теб — казах аз. И сега се изчервявам като си помисля за отчаяния стремеж на едно момче да спечели любовта на някоя жена. Бях впрегнал всеки нерв на тялото си и цялата си смелост, за да изрека това, а когато го казах, потънах в земята от срам и ми се искаше никога да не бях продумвал.
Нимю ми се усмихна.
— Знам — каза тя, — знам. Ела сега. Да идем на угощението.
Сега, в последните дни от живота ми, които прекарвам над пергамента с перо в ръка в този манастир сред хълмовете на Поуис, понякога затварям очи и виждам Нимю. Не каквато стана впоследствие, а каквато беше тогава — така изпълнена с плам, жизнена и уверена. Знам, че съм спечелил любовта на Христос, а чрез Неговата благословия съм спечелил целия свят, но какво загубих, какво загубихме всички ние — не ми се мисли. Загубихме всичко.
Пирът беше чудесен.
Великият съвет започна на следващия ден сутринта, след като християните присъстваха на още една от своите церемонии. А те имаха ужасно много служби. Струваше ми се, че всеки час изисква ново преклонение пред кръста. Забавянето поне даде възможност на принцовете и воините да се възстановят след пиенето, хвалбите и кавгите от предната нощ. Великият съвет щеше да се проведе в голямата зала, която отново беше осветена с факли. Навън лятното слънце грееше, но залата имаше твърде малко прозорци, освен това бяха тесни и на високо и по-лесно пропускаха пушека навън, отколкото светлината навътре (но всъщност и за отдушници не ставаха).
Утър, Великият крал, седеше върху една платформа, издигната над подиума, предназначен за кралете, престолонаследниците и принцовете. Тюдрик от Гуент седеше на подиума пред платформата на Утър, а от двете страни на краля домакин имаше десетина други трона, заети този ден от зависими крале или принцове, които плащаха данък на Утър или на Тюдрик. Там беше принц Кадуи от Иска, крал Мелуас от Белге и принц Гърийнт, Господарят на Камъните. Далечното кралство Кърнау, което се намираше в западните краища на Британия, беше представено от своя престолонаследник — принц Тристан. Той седеше, загърнат с вълча кожа, в края на подиума, а до него имаше два празни трона.
Всъщност троновете бяха обикновени столове, донесени от залата за угощения и маскирани като тронове с помощта на самари. На ръба на подиума пред всеки от троновете, беше изправен по един щит със знака на съответното кралство. Имало е време, когато са били нареждани по тридесет и три щита пред подиума, но в дните, за които разказвам, племената в Британия враждуваха помежду си и някои от кралствата вече не съществуваха, заличени от саксите. Една от целите на този Велик съвет беше останалите британски кралства да сключат мир, мир, който вече бе поставен под въпрос, защото Поуис и Силурия не бяха изпратили представители. Техните празни тронове бяха безмълвно свидетелство за това, че двете кралства не се бяха отказали от враждбеното си отношение към Гуент и Думнония.
Срещу кралете и принцовете имаше едно празно място, оставено за произнасяне на речи, а наоколо седяха съветниците и висшите магистрати на присъстващите владетели. Съветите на Гуент и Думнония бяха големи, но на някои кралства се състояха само от шепа хора. Съветниците и магистратите седяха на пода (едва сега забелязах, че подът е покрит с хиляди разноцветни камъчета, подредени в огромна картина, която се виждаше между телата на насядалите). Всички съветници си бяха донесли одеяла, за да седят на тях, защото знаеха, че Великият съвет може да продължи до късно през нощта. Зад съветниците стояха (само като наблюдатели) въоръжени воини. Някои бяха дошли с любимите си ловни кучета, които държаха на каишка до краката си. Аз стоях сред тези воини. Бронзовата огърлица с изображението на Кернунос, която носех, беше достатъчна, за да ми осигури достъп до залата.
На Съвета присъстваха две жени, само две и въпреки това присъствието им породи сподавен протест, но и той заглъхна щом очите на Утър гневно проблеснаха.
Моргана беше точно срещу Утър. Съветниците бяха седнали по-далече от нея, така че тя седеше сама. Скоро Нимю влезе спокойно в залата, проправи си път между насядалите мъже и зае мястото до Моргана. Нимю излъчваше такава спокойна самоувереност, че никой дори не направи опит да я спре. След като седна тя вдигна очи и погледна Великия крал Утър право в лицето сякаш го предизвикваше да я изгони, но кралят не й обърна внимание. Моргана също се направи, че не забелязва младата си съперница, която седна много тихо и много изправено. Нимю беше облечена с бялата си ленена рокля с кожения робски ремък на кръста и сред покритите с тежки наметала посивели мъже изглеждаше слаба и уязвима.
Великият съвет като всеки съвет започна с молитва. Ако Мерлин беше тук, той щеше да се обърне към Боговете, но вместо това епископ Конрад от Гуент се помоли на християнския Бог. Видях Сенсъм сред съветниците на Тюдрик и забелязах с каква дива омраза погледна двете жени, защото те не сведоха глави по време на молитвата. Сенсъм знаеше, че тези жени заместват Мерлин.
След молитвата трябваше да се отправи предизвикателството и тази чест бе дадена на Оуейн, най- добрият боец на Думнония, който победи двамата най-добри воини на Тюдрик два дни преди това. Мерлин винаги наричаше Оуейн звяр и той наистина изглеждаше като звяр, когато се изправи пред Великия крал с извадения си меч и с наметалото от вълча кожа, което се спускаше върху широките му рамене и издутите мускули на ръцете му.
— Има ли тук някой, който да оспорва правото на Утър над Великия трон? — изръмжа той.
Никой не се обади. Оуейн сякаш разочарован, че никой не прие предизвикателството му, прибра меча си в ножницата и седна с нежелание сред другите съветници (много по-добре щеше да се чувства, ако стоеше сред своите воини).
След това бяха съобщени новините от Британия. От името на Великия крал говори епископ Бедуйн. Той оповести, че засега сакската заплаха на изток от Думнония била отстранена, но на твърде висока цена. Принц Мордред, престолонаследник на Думнония и воин, чиято слава се носела по всички краища на земята, бил убит в часа на победата. Лицето на Утър остана безизразно докато слушаше този често повтарян разказ за смъртта на сина си. Името на Артър не беше споменато, макар че именно Артър беше успял да грабне победата въпреки грешките в тактиката на Мордред и всички в залата го знаеха. Бедуйн съобщи, че победените сакси били дошли от земите, принадлежали на племето катувелан. Те не били изтласкани напълно от тези древни британски територии, но се съгласили да плащат годишен данък на Великия крал — злато, жито и волове.
— Да се молим Богу — добави Бедуйн — този мир да продължи.
— Да се молим Богу — прекъсна го Тюдрик — саксите да бъдат прогонени от тези земи!
Неговите думи накараха воините отзад да ударят с дръжките на копията си по пода с такава сила, че на места мозайката бе избита. Кучетата завиха.
— На север от Думнония — продължи спокойно Бедуйн след като шумът утихна — цари мир благодарение на мъдрия договор за приятелство, който свързваше Великия крал и благородния крал Тюдрик. На запад — Бедуйн се обърна към красивия принц Тристан и се усмихна — също цари мир. Кралство Кърнау живее само в собствените си граници. Разбрахме, че крал Марк има нова съпруга. Дано и тя подобно на своите видни предшественички да ангажира изцяло вниманието на своя господар.
Това предизвика сподавен смях.
— Коя поред му е тази жена? — попита Утър изведнъж — Четвъртата или петата?
— Мисля, че дори моят баща им е загубил сметката, Велики господарю — каза Тристан и залата избухна в смях. Мозайката отново пострада, едно от камъчетата се търкулна и се спря в крака ми.
Бедуйн беше заменен от Агрикола. Не само името му беше римско, но и той самият беше известен със своята вярност към римските обичаи. Агрикола беше офицер на Тюдрик и макар че вече беше стар, воинските му умения все още всяваха страх. Късоподстриганата му коса беше сива като острие на меч, но
