него се издигаха широки тухлени колони. Някога те са били покрити с гладка бяла замазка, върху която е имало картини. На места още личаха части от картините — виждах червените контури на бягащ елен, някакво морско същество с рога и двуостра опашка и две жени, които държаха чаша с две дръжки.
Утър не беше в залата, но неговите воини християни присъстваха, както и епископ Бедуйн, съветникът на Великия крал. Бедуйн участваше в церемониите, които ние с Нимю наблюдавахме като непослушни деца, сврели се да подслушват по-големите. В залата беше и крал Тюдрик, а с него и някои от зависимите крале и принцове, които на следвщия ден щяха да присъстват на Великия съвет. Тези важни особи бяха седнали отпред, но светлината на факлите не беше насочена към техните столове, а към християнските свещеници, събрали се около своята маса. За първи път виждах тези същества по време на техните ритуали.
— Какво точно представлява един епископ? — попитах аз Нимю.
— Нещо като друид — каза тя (наистина подобно на друидите всички християнски свещеници бръснеха до кожа косата на темето си), — само дето не са минали през никакво обучение и нищо не знаят — добави Нимю с насмешка.
— Тези всички ли са епископи? — попитах аз, защото там около масата се суетяха един куп бръснати мъже, идваха и си отиваха, навеждаха се и се изправяха.
— Не. Някои са само свещеници. Те знаят дори по-малко от епископите — засмя се Нимю.
— Няма ли жени свещенички? — попитах аз.
— Според тяхната религия — каза тя презрително — жените трябва да се подчиняват на мъжете. Нимю плю срещу злото и някои от по-близкостоящите воини се обърнаха възмутени. Тя се направи, че не ги вижда. Беше седнала, загърната с черното наметало, обхванала с ръце коленете си, които бе свила плътно до гърдите. Моргана ни беше забранила да присъстваме на християнските церемонии, но Нимю вече не се подчиняваше на заповедите на Моргана. Светлината на пламтящите факли не стигаше до слабото й лице, но очите светеха.
Странните свещеници напяваха и мърмореха на гръцки език, който никой от нас не разбираше. Те продължаваха да се кланят и да коленичат. В отговор на това цялата тълпа се покланяше и после се мъчеше да се изправи. А всеки път когато се гмурваха надолу, отдясно се чуваше нестройното дрънчене на стотината мечове, допрели покрития с камъни под. Свещениците подобно на друидите се молеха с широко разперени ръце. Те носеха странни роби, които приличаха на тогата на Тюдрик, а върху тях бяха облекли къси украсени пелерини. Те пееха и тълпата им отговаряше. Някои от жените, застанали зад крехката белолика кралица Енид, започнаха да пищят и да треперят в екстаз. Свещениците обаче не им обърнаха никакво внимание и продължиха да пеят и монотонно да напяват. На масата, на която се кланяха, имаше обикновен кръст. Нимю направи знака срещу злото, когато го видя, и тихо изрече защитно заклинание. Скоро и на двамата ни стана скучно. Вече исках да се измъкна и да видя дали ни бяха осигурени добри места на голямото угощение, което Утър щеше да даде след церемонията. И тогава в залата зазвуча езикът на бритите — говореше един млад свещеник.
Този млад свещеник беше Сенсъм. В онази нощ аз за първи път видях светеца. Тогава той беше много млад, много по-млад от епископите, но от него се очакваше много, той беше надеждата за християнското бъдеще. Епископите съзнателно го бяха удостоили с честта да изнесе тази проповед, защото това щеше да тласне напред неговата кариера.
Сенсъм винаги е бил слаб и нисък, с остра, гладко обръсната брадичка и полегато чело, над което косата беше обръсната. След тонзурата косата му, черна и твърда, стърчеше като жив плет, който на върха беше подрязан по-ниско отколкото отстрани и затова точно над ушите му имаше по един черен рошав кичур.
— Той прилича на Люхтигерн — прошепна Нимю и аз високо се засмях, защото Люхтигерн е Господарят на мишките от детските приказки — същество, което непрекъснато се хвали и перчи, но когато котаракът се появи винаги бяга. Но този Миши господар с тонзура определено знаеше как да проповядва. Никога преди това не бях слушал Благословеното евангелие на Нашия Господ Иисус Христос и понякога изтръпвам като си помисля колко зле се държах по време на тази първа проповед, но никога няма да забравя силата, с която беше произнесена. Сенсъм се възкачи на една друга маса, за да може да вижда и да бъде виждан. Когато се разгорещеше, той забравяше къде е и на няколко пъти стъпваше на ръба на масата, но свещениците около него го задържаха. Аз всеки път се надявах, че ще падне, но той всеки път успяваше да възстанови равновесието си.
Проповедта започна съвсем традиционно. Сенсъм благодари на Бога за присъствието на великите крале и могъщите принцове, дошли да чуят евангелието и направи някои приятни комплименти на крал Тюдрик. Но след това се впусна в дълга реч, в която разясни становището на християните за положението в Британия. По-късно си дадох сметка, че това беше по-скоро политическа реч, отколкото проповед.
— Бог обича Британския остров — каза Сенсъм. — Това е особена земя, отделена от другите земи и обгърната от синьото море, което я пази от епидемии, ереси и врагове. Британия — продължи той — е благословена и с велики владетели и могъщи воини. Въпреки това в последно време чужди воини заграбват земите на острова, а нивите, оборите и селата са под заплахата на чужда сеч и огън. Езичниците сакси отнемат земята на нашите предци и я опустошават. Ужасните сакси оскверняват гробовете на бащите ни, изнасилват жените ни и избиват децата ни. Такива неща не могат да се случат — твърдеше Сенсъм, — ако Господ не ги е пожелал, а защо Бог би обърнал гръб на любимите си деца?
Защото — каза Сенсъм — тези деца са отказали да чуят Неговото свещено послание. Децата на Британия все още се кланят на дървото и камъка. Така наречените свещени горички все още растат и светилищата в тях все още пазят човешки черепи и попиват кръв от жертвоприношения. Такива неща може и да няма в градовете — каза Сенсъм, — но по селата гъмжи от езичници. В Британия може да са останали малко друиди, но във всяка долина и във всяко стопанство има мъже и жени, които действат като друиди. Те принасят живи същества в жертва на камъни и използват заклинания и амулети, за да мамят простите хора. Дори християните — скара се Сенсъм на своето паство — водят своите болни при вещиците езичници и разказват сънищата си на ясновидки езичници. Докато това зло съществува и се насърчава, Бог ще праща на Британия насилия, убийства и сакси.
Тук Сенсъм замълча да си поеме дъх. Аз докоснах огърлицата си, защото знаех, че този Миши господар с неговите надути речи бе враг на моя учител Мерлин и на моята приятелка Нимю.
— Ние всички сме грешници — извика Сенсъм внезапно, при което залитна към ръба на масата и разпери ръце — и ние всички трябва да се покаем. Кралете на Британия трябва да обичат Христос и Неговата благословена майка. Само когато целият британски народ стане единен в Христа, само тогава Господ ще позволи на Британия да стане единна.
Тълпата отговаряше на проповедта като изразяваше съгласие, някои се молеха на глас на своя Бог за милост, други искаха смъртта на друидите и на техните последователи. Беше ужасно.
— Ела — прошепна Нимю, — чух достатъчно.
Смъкнахме се от пиедестала и си пробихме път през тълпата, изпълнила предверието на залата. За мой срам, докато вървях след Нимю по стълбите надолу към ветровития площад, аз придържах наметалото си плътно под голобрадото си лице, за да скрива огърлицата на врата ми. Площадът беше осветен отвсякъде с пламтящи факли. Ръмеше ситен дъжд и мократа каменна настилка блестеше. По всички краища на площада стояха на пост войници на Тюдрик. Нимю ме заведе в самия център на откритото пространство, спря се там и изведнъж започна да се смее. Най-напред беше само кикот, после смях, който се превърна в свиреп присмех и накрая премина в предизвикателен вой, който отекна над Глевум и литна към небесата, за да завърши в безумен писък, див като предсмъртния вик на обречен звяр. Докато пищеше, Нимю се обърна на север и направи пълен кръг, заставайки с лице към всички посоки на света. Нито един войник не се помръдна. Някои от християните в предверието на голямата сграда погледнаха гневно към нас, но не се намесиха. Дори християните разбираха, когато някой беше докоснат от Боговете и никой не посмя да се приближи до Нимю.
Накрая Нимю остана без дъх и се строполи на камъните безмълвна — свита дребна фигура, покрита с черна пелерина, безформена купчина, трепереща в краката ми.
— Ох, мъниче, — каза тя уморено, — о, мой малък приятелю.
— Какво има? — попитах аз. Признавам, че мислех повече за миризмата на печено свинско, която се носеше от залата за угощение на Утър, отколкото за краткотрайния транс, изтощил Нимю.
Тя протегна белязаната си лява ръка и аз я изправих на крака.
— Имаме една възможност — каза Нимю тихо и боязливо — само една възможност и ако не се
