— О, Дерфел — каза Нимю и сви рамене. — Помисли само. Не всички хора могат да почувстват присъствието на Боговете. Затова тези, които могат, имат специален дълг. Ако аз покажа слабост, ако само за момент проявя неверие, тогава ще лиша от всякаква надежда хората, които искат да вярват. Това, което използвам аз, не може да се нарече евтин номер, то е… тя замълча, търсейки подходяща дума — инсигния. Точно както короната на Утър, неговите огърлици, знамето му и кралският камък на Каер Кадарн. Тези неща ни казват, че Утър е Великият крал и ние се отнасяме към него по подобаващ начин. Когато Мерлин върви сред хората, той също трябва да носи своите инсигнии. Те показват, че Мерлин се докосва до Боговете и това кара хората да се страхуват от него.
Нимю посочи към вратата, разцепена от копието.
— Когато минах през тази врата без дрехи, хванала двете змии и с прилепа скрит под кожата на мъртвеца, аз се възправях пред един крал, неговия друид и кралската охрана. Едно момиче, Дерфел, срещу крал, друид и воини. Кой победи?
— Ти.
— Значи номерът свърши работа. Само че това стана не защото аз притежавам някаква особена сила, а защото Боговете имат такава сила. Но аз трябва да вярвам в тази сила, за да мога да я задействам. А за да вярваш в нея, Дерфел, трябва да й посветиш целия си живот. — Гласът на Нимю беше изпълнен с пламенна страст. — Всяка минута от деня и нощта душата ти трябва да бъде отворена за Боговете, тогава те ще дойдат при теб. Разбира се, не винаги, когато поискаш, но пък ако никога не ги викаш, те никога няма да се отзоват. А когато отговорят на твоя зов, о Дерфел, тогава е толкова прекрасно и толкова страшно, сякаш имаш криле и летиш към славни висини.
Нимю говореше и очите й блестяха. Никога не беше говорила с мен за тези неща. Доскоро тя беше само едно дете, но сега след като беше споделила леглото на Мерлин и усвоила неговото учение и сила, тя много се беше променила, а аз не исках да приема това. Чувствах ревност и гняв и нищо не разбирах. Нимю се отдалечаваше от мен, а аз не можех да направя нищо, за да я върна.
— Моята душа е отворена за Боговете — казах аз сърдито. — Аз вярвам в тях. Аз търся тяхната помощ.
Нимю докосна лицето ми с превързаната си ръка.
— Ти ще станеш воин, Дерфел, и то славен воин. Ти си добър човек, ти си честен, силен, в теб няма никаква лудост. Нито следа, никакво безумие, нито зрънце. Мислиш ли, че аз искам да вървя по стъпките на Мерлин?
— Да — казах аз с болка — Сигурен съм, че искаш! — страдах, защото бих искал Нимю да се посвети на мен, а не на Мерлин и неговите мечти.
Тя пое дълбоко въздух и впери поглед в сянката под покривните греди, където летяха два гълъба, вмъкнали се през дупката за пушека.
— Понякога си мисля — каза тя, — че бих искала да се омъжа, да имам деца, да ги гледам как растат, докато аз остарявам и накрая да умра. Но от всички тези неща, Дерфел — погледна ме отново Нимю, — ще ми се случи само последното. Не мога да понасям дори мисълта за това, което ще ми се случи. Не мога да понасям мисълта, че трябва да изтърпя Трите болки на мъдростта, но трябва да ги изтърпя. Трябва!
— Трите болки ли? — попитах аз, тъй като никога не бях чувал за тях.
— „Болката на тялото“ — обясни ми Нимю, — „Болката на гордостта“ — тук Нимю се пипна между краката, — и „Болката на разума“, каквато е всяка лудост. — Лицето й се сви от ужас и тя замълча за миг. — Мерлин е изстрадал и трите болки и затова е толкова мъдър. Моргана понесе най-тежката Болка на тялото, която някой може да си представи, но никога не е изпитвала другите две болки, затова тя никога няма истински да принадлежи на Боговете. Аз не съм изстрадала нито една от Трите болки, но това ще стане. Трябва да стане! — каза тя пламенно. — Трябва, защото съм избрана.
— А защо аз не съм избран? — попитах аз.
Нимю тръсна глава.
— Ти не разбираш, Дерфел. Мен никой не ме е избирал, аз сама се избрах. Ти сам трябва да направиш своя избор. Всеки от нас тук на Хълма може да направи този избор. Нали затова Мерлин събира самотни деца, защото смята, че тези сирачета могат да носят в себе си особена сила, но малцина от тях действително притежават такава сила.
— А ти притежаваш, така ли? — казах аз.
— Аз виждам Боговете навсякъде — каза простичко Нимю. — И те виждат мен.
— Аз пък никога не съм виждал нито един Бог — казах аз упорито.
Тя ми се усмихна.
— Ще видиш — каза тя, — защото трябва да си представяш Британия като увита с тънки нишки от мъгла. Съвсем тънки, само тук-там, и те потрепват и изтъняват. Тези нишки са Боговете. Ако ние ги открием и успеем да им угодим и да им върнем тази страна, нишките ще станат по-здрави. Те ще набъбнат и ще се слеят, ще се превърнат в огромна чудесна мъгла. Тя ще покрие цялата страна и ще ни закриля от всичко, което е отвъд границите ни. Именно затова ние живеем тук, на Хълма. Мерлин знае, че Боговете обичат това място. Тук свещената мъгла е най-плътна, но нашата задача е да я разстелем навсякъде.
— Това ли прави Мерлин сега?
Нимю се усмихна.
— Точно сега, Дерфел, Мерлин спи. И на мен ми се спи. Ти нямаш ли си работа?
— Да броя платените ренти — казах аз. Долните складове се пълнеха с пушена риба, пушени змиорки, гърнета със сол, върбови кошници, сукно, оловни слитъци, кошове с въглища, дори някои скъпоценни късчета кехлибар и нефрит — това бяха зимните ренти, събирани по време на празника Белтейн. Хюел трябваше да ги изчисли и запише, след това да отдели частта на Мерлин и да приготви дела на Великия крал.
— Тогава върви и брой — каза Нимю, сякаш нищо особено не се беше случило между нас. Все пак тя се приближи и ме целуна приятелски. — Върви — каза тя и излезе от стаята на Мерлин. В залата я посрещнаха навъсените и любопитни погледи на прислужничките на Норуена, които се бяха върнали отново в замъка.
Настъпи равноденствие. Християните почетоха смъртта на своя Бог, а ние запалихме големите огньове за празника Белтейн. Нашите пламъци ревяха срещу тъмнината, за да донесат нов живот на възраждащия се свят. Първите сакски воини се бяха появили далече на изток, но до Инис Уидрин все още не бяха стигали. Нямаше вест и от Гундлеус от Силурия. Писарят Гудован предполагаше, че брачното споразумение се е провалило и скоро отново ще трябва да водим война със северните кралства.
Мерлин не се върна, нито получихме някакви новини от него.
На престолонаследника Мордред му поникнаха зъби. Най-напред се появи долен зъб и това беше предзнаменование за дълъг живот. С новите си зъби Мордред разраняваше до кръв гърдите на Рала, но тя продължаваше да го кърми, така че нейният собствен пълничък син сучеше и кръвта на майка си заедно с млякото й. С нарастването на деня Нимю ставаше все по-весела. Белезите на ръцете ни заздравяха и от розовите рани остана само бяла черта. Нимю никога не говореше за това.
Великият крал прекара една седмица в Каер Кадарн и престолонаследникът беше закаран там, за да го види дядо му. Явно Утър беше останал доволен от видяното и тъй като всички пролетни знамения бяха благоприятни, три седмици след Белтейн беше оповестено, че бъдещето на кралството и съдбата на Норуена и на Мордред ще бъдат решени от Великия съвет, който не беше свикван повече от шестдесет години.
Беше пролет, дърветата се раззелениха, земята се събуждаше за нов живот и сърцата ни бяха пълни с толкова големи надежди.
Великият съвет бе свикан в Глевум — стар римски град на брега на река Севърн, до северната граница на Думнония с Гуент. Утър пристигна там с кола, теглена от четири вола, всеки от тях обкичен с клончета от цъфнали дървета и покрит със зелено платно. Пищната процесия, преминаваща през кралството сред цветовете на ранното лято, доставяше удоволствие на Великия крал. Той знаеше, че за последен път се радва на красотата на Британия, защото скоро щеше да поеме към Пещерата на Круачан и оттам по моста
