Той отстъпи още една крачка и тогава чух острия писък на Нимю, която бе тръгнала срещу Гундлеус. Танабурс нервно въртеше жезъла си в различни посоки, Бедуйн се молеше, бебето плачеше, а Норуена се извъртя в стола си с измъчен вид.
Нимю прекрачи прага на черната врата и влезе в залата. При вида на моята стара приятелка дори аз потръпнах. Тя беше гола, а слабото й бяло тяло беше цялото в кръв. Кръвта се стичаше от косите й на тънки струйки, обливаше малките й гърди и продължаваше надолу по бедрата й. Главата на Нимю беше увенчана с мъртвешка маска, направена от лицевата кожа на човек, принесен в жертва. Маската стоеше като озъбен шлем, който се крепеше на мястото си с помощта на кожата от ръцете на мъртвеца, увити около врата на Нимю. Мъртвешкото лице сякаш живееше свой собствен живот, тъй като потрепваше при всяка крачка на Нимю. Останалата част от жълтата съсухрена кожа от трупа и краката се влачеше зад Нимю, докато т,я улюлявайки се, пристъпваше към силурския крал. На кървавото й лице се виждаше само бялото на обърнатите й очи и то святкаше докато тя редеше проклятие след проклятие с език, пред който бледнееха и най-грубите войнишки ругатни. През това време в ръцете й се извиваха две змии. Тъмните им тела проблясваха, а главите им се стрелкаха срещу краля на Силурия.
Гундлеус отстъпваше и правеше знака против зло. След това той си спомни, че е мъж, крал и воин и хвана дръжката на своя меч. Нимю тръсна глава, мъртвешката маска падна от косата й, която беше навита на висок кок. Тогава всички видяхме, че това всъщност не беше коса, а прилеп, който внезапно разпери своите черни, сбръчкани криле и озъби червена паст срещу Гундлеус.
Норуена изпищя и се спусна да грабне бебето си, а ние всички с ужас гледахме съществото, привързано към косата на Нимю. То подскачаше и удряше с криле, опитваше се да полети, зъбеше се и се бореше. Змиите се извиваха и изведнъж залата се опразни. Норуена първа избяга, след това Танабурс, след това всеки (дори и кралят) хукна към утринната светлина, проникваща през източната порта.
Нимю стоеше неподвижно, докато хората бягаха. След това извъртя очи и примигна. Отиде до огнището и нехайно хвърли двете змии в пламъците, където те засъскаха и се замятаха, докато смъртта ги укроти. Нимю пусна прилепа и той отлетя към тавана. След това тя развърза мъртвешките ръце от врата си и нави кожата на вързоп. Изящното римско шише сред подаръците на Гундлеус привлече вниманието на Нимю. Тя го взе, впери поглед в него за няколко секунди. След това се изви и захвърли скъпата вещ срещу една от дъбовите колони, където светлозеленото стъкло се разби на хиляди парчета.
— Дерфел? — гласът й изплющя в настъпилата тишина. — Знам, че си тук.
— Нимю? — казах аз нервно и се изправих иззад плетения сандък. Бях ужасен. Змиите все още пръщяха в огъня, а прилепът се блъскаше в покривните греди.
Нимю ми се усмихна.
— Трябва ми вода, Дерфел — каза тя.
— Вода? — попитах аз глупаво.
— Да измия пилешката кръв — обясни Нимю.
— Пилешка?
— Вода — каза тя пак. — Там до вратата има една стомна. Донеси я.
— Там вътре ли? — попитах аз удивен, защото тя махна с ръка към стаите на Мерлин, сякаш трябваше да занеса водата именно там.
— Защо не? — попита тя.
След това Нимю мина покрай вратата, в която все още стърчеше голямото ловно копие. Аз вдигнах тежката стомна и я последвах. Тя стоеше пред един лист кована мед, който отразяваше голото й тяло. Нимю не се притесняваше от мен, може би защото като деца бяхме тичали голи, но аз се чувствах неудобно, съзнавайки че и двамата вече не бяхме деца.
— Тук ли? — попитах аз.
Тя кимна. Оставих стомната и тръгнах към вратата.
— Остани — каза тя, — моля те, остани. И затвори вратата.
Трябваше да извадя копието, за да затворя. Нимю не беше в настроение да отговаря на въпроси, затова не попитах как е успяла да пробие дебелата греда с острието. Мълчаливо освободих оръжието от дървото, докато Нимю отмиваше кръвта от бялата си кожа. След това тя се загърна в едно черно наметало.
— Ела тук — каза тя след като свърши.
Приближих покорно до едно легло — дървена платформа, отрупана с кожи и вълнени одеяла — където тя очевидно спеше нощем. Над леглото имаше балдахин от някакъв тъмен стар плат. Седнах в тъмнината, прегърнах Нимю и я залюлях в ръцете си. Усещах ребрата й през меката вълнена тъкан на наметалото. Тя плачеше. Не знаех защо, така че просто я държах непохватно и зяпах из стаята на Мерлин.
Беше странно място. Имаше купища дървени сандъци и плетени кошове, струпани така че образуваха ъгълчета и коридори, из които дебнеха дузина кльощави котета. На места куповете бяха съборени, сякаш някой беше търсил нещо в по-долните кутии и не си беше направил труда да подреди отново купа. Имаше прах навсякъде. Тръстиковите стебла по пода изглежда не бяха сменяни от години. Тук там те бяха покрити с килими и одеяла, които гниеха. Миризмата в стаята беше много остра — миришеше едновременно на прах, на гнило, на котешка урина, на влага и мухъл и всичко това смесено с изтънчените аромати на билките, висящи от гредите. До вратата имаше маса, отрупана с навити, смачкани пергаменти. Над масата върху прашна полица бяха наредени животински черепи (когато очите ми свикнаха с полумрака на стаята забелязах, че сред тях имаше и два човешки черепа). В една голяма глинена делва стърчаха, оплетени в паяжина, копия, а около съда бяха подпрени стари щитове. На една от стените висеше меч. Димящ мангал стоеше върху купчина сива пепел до огледалото, над което (колкото и странно да беше) висеше един християнски кръст с извитата фигура на техния мъртъв Бог, прикован към дървото. На кръста беше окачен имел, за да неутрализира присъщото му зло. На една от покривните греди висяха сплетени еленови рога, снопчета сушен имел, а до тях се поклащаха спящи прилепи, чиито изпражнения бяха оформили купчинки на пода. Прилепи в къщата, това се смяташе за най-лошата поличба, но аз предположих, че хора с такава сила като Мерлин и Нимю нямаше защо да се притесняват от такива заплахи. На една друга маса бяха натрупани купички, хаванчета, чукала, метална везна, шишета и запечатани с восък съдини, в които (както разбрах по-късно) имаше роса, събрана от гробовете на убити хора, прах от счукани черепи, запарки от белладона, мандрагора и татул. А в една странна каменна делва близо до масата бяха струпани орлови камъчета, самодивски хлебчета, елфови стрелички, змийски камъни, а сред тях стърчаха пера, раковини и шишарки. Никога не бях виждал толкова претрупана стая, толкова мръсна и едновременно с това толкова очарователна. Чудех се дали съседната стая — Кулата на Мерлин — беше също така ужасяващо прекрасна.
Нимю беше спряла да плаче и сега лежеше неподвижно в ръцете ми. Тя изглежда беше почувствала удивлението и отвращението, което стаята беше породила у мен.
— Той нищо не изхвърля — каза тя уморено — нищо.
Не отговорих, оставих ръцете ми да я утешават. Тя лежеше изтощена, но когато ръката ми погали малките й гърди през наметалото, Нимю се дръпна ядосано и каза:
— Ако искаш това, върви при Себил.
Тя се загърна плътно в наметалото, слезе от леглото и отиде до масата със сечивата на Мерлин.
Аз смутено заекнах, исках да се извиня.
— Няма значение — прекъсна ме Нимю.
Чувахме гласовете на хората отвън, както и на тези, които бяха в залата отвъд вратата, но никой не ни обезспокои. Нимю търсеше нещо по масата сред купичките, гърнетата и черпаците и накрая го откри — един нож, направен от черен камък, но острието по ръбовете беше бяло като кост. Нимю се върна при леглото, коленичи до него и впери поглед право в лицето ми. Наметалото й се беше отворило, можех да видя голото й тяло в сянката на меката тъкан, но Нимю така втренчено ме гледаше в очите, че единственото, което можех да направя беше да отвърна на този поглед.
Тя мълча дълго, а на мен ми се струваше, че чувам ударите на сърцето си в тишината. Нимю сякаш обмисляше съдбоносно решение, едно от онези решения, които могат да преобърнат живота ти. Затова чаках и не мърдах, изпълнен със страх. Разрошената черна коса на Нимю се спускаше около острото й лице. Нимю не беше хубава, но лицето й излъчваше жизненост и одухотвореност и нямаше нужда от изваяна красота. Челото й беше голямо, очите й тъмни и диви, носът — остър, устата й беше широка, а брадичката
