тясна. Тя беше най-умната жена, която някога съм виждал. Но дори в онези дни, когато Нимю още беше повече дете, отколкото жена, нейната мъдрост я изпълваше с тъга. Тя знаеше толкова много. Тя се беше родила със знания или може би Боговете й бяха дарили знанието, когато я бяха спасили от морето. Като малка тя често вършеше глупости и бели, но сега, лишена от напътствията на Мерлин и в същото време поела неговите отговорности върху слабите си рамене, тя се променяше. И аз се променях, разбира се, но в моята промяна нямаше нищо необикновено — кльощавото момче се превръщаше във висок млад мъж. А Нимю излизаше от детството, за да поеме тежестта на една власт. Тази власт беше родена от мечтата на Нимю, мечта, която и Мерлин споделяше, но за разлика от Мерлин Нимю никога не би се съгласила на компромиси със своята мечта. Тя искаше всичко или нищо. Тя по-скоро би оставила цялата земя да потъне в студа и пустотата на Безбожието, отколкото да отстъпи и педя пред онези, които биха изкривили представата й за съвършената Британия, почитаща своите собствени британски Богове. Знаех, че тогава, коленичила пред мен, Нимю преценяваше дали аз бях достоен да стана част от нейната пламенна мечта.
Тя взе решение и се приближи до мен.
— Дай ми лявата си ръка — каза тя.
Протегнах към нея лявата си ръка. Тя я взе в своята лява ръка. Дланите ни бяха обърнати нагоре. Нимю изрече някакво заклинание, в което чух имената на Камулос, Бога на войната, на Мауидан фаб Лир, Бога на морето, спасил Нимю, на Агрона, богинята на клането и на Златната Аранрод, Богинята на зората. Повечето от имената и думите обаче бяха непознати и изречени с хипнотизиращ глас, който ме отпусна и приспа, беше ми все едно какво казва или прави Нимю, но изведнъж тя заби ножа в дланта ми и аз изкрещях. За секунда прорезът остана тънък като острието, след това изби кръвта.
Нимю заби ножа по същия начин и в своята лява длан. После допря раната си до моята и сграбчи треперещите ми пръсти. Тя пусна ножа, вдигна един от краищата на наметалото си и го уви около кървящите ни ръце.
— Дерфел — каза тя меко, — докато твоята и моята ръка са белязани, ние с теб сме едно. Съгласен ли си?
Гледах в очите й и чувствах, че това не беше нещо незначително, не беше детска игра, а клетва, с която щях да бъда обвързан през целия си живот, а може би и след това. Обзе ме ужас пред неизвестното бъдеще, но след секунда кимнах с глава и успях някак си да кажа:
— Съгласен съм.
— Докато носиш този белег, Дерфел — продължи Нимю, — твоят живот принадлежи на мен и докато аз нося белега, моят живот принадлежи на теб. Разбираш ли?
— Да — казах аз. Ръката ми пулсираше. Усещах я гореща и подута. А ръката на Нимю беше мъничка и студена в кървавата прегръдка на пръстите ми.
— Някой ден, Дерфел — каза Нимю, — ще те повикам и ако не дойдеш, по този белег Боговете ще разпознаят неверния приятел, предателя и врага.
— Да — казах аз.
Тя ме погледа няколко минути в мълчание, после пропълзя върху купчината от кожи и одеяла и се сви в ръцете ми. Беше неудобно да лежим един до друг, тъй като левите ни ръце все още бяха овързани, но някак си успяхме да се нагласим. Отвън долитаха гласове, прахът се стелеше из тъмната стая, прилепите спяха, котенцата ловуваха. Беше студено и Нимю издърпа една кожа върху нас. След това тя заспа, отпуснала слабичкото си тяло върху дясната ми ръка. Аз стоях буден, изпълнен със страх и смут пред общото ни бъдеще, очертано с кървавия нож.
Нимю спа до следобяд.
— Гундлеус си е отишъл — каза тя сънливо. Чудех се откъде ли можеше да знае това. Нимю се измъкна от прегръдката ми и от струпаните кожи и отви края на наметалото, което още стоеше намотано около ръцете ни. Кръвта се беше съсирила и когато разделихме дланите си коричката се скъса и отново ме опари остра болка. Нимю отиде до делвата със снопа копия, взе шепа паяжини и ги наложи върху кървящата ми рана.
— Скоро ще заздравее — каза тя безгрижно. Нейната порязана ръка беше увита с някакъв парцал и вече държеше комат хляб със сирене.
— Ти не си ли гладен? — попита тя.
— Аз винаги съм гладен.
Ние си разделихме храната. Хлябът беше твърд и сух. Сиренето беше гризано от мишки. Поне Нимю смяташе така.
— Може и прилепи да са били — каза тя. — Прилепите ядат ли сирене?
— Не знам — казах аз и след това колебливо попитах — Онова опитомен прилеп ли беше?
Имах предвид съществото, което Нимю си беше завързала в косата. И преди бях виждал такива неща, разбира се, но Мерлин никога не би говорил за тях, нито пък неговите ученици, но аз се надявах, че след странната церемония с нашите кървави ръце Нимю щеше да ми се довери.
И се оказах прав, защото Нимю поклати глава и каза:
— Това е стар номер за сплашване на глупаци. Мерлин ме научи. Слагаш примки на краката на прилепа, както се слагат на соколите, и след това привързваш примките към косата си.
Тя прокара ръка през черната си коса и се засмя.
— И Танабурс се изплаши. Представяш ли си? И това ми било друид.
За мен нямаше нищо забавно в това. Аз исках да вярвам в нейните магии, а не да виждам зад тях евтини номера.
— А змиите? — попитах аз.
— Той ги държи в една кошница. Аз трябва да ги храня — потръпна тя. След това забеляза разочарованието, изписано на лицето ми. — Какво има?
— Няма ли поне една магия във всичко това? — попитах аз.
Тя се намръщи и дълго време остана смълчана. Помислих, че изобщо няма да ми отговори, но накрая започна да ми обяснява. И докато я слушах, знаех, че чувам онова, на което я беше научил Мерлин. Магията, каза ми тя, става тогава, когато животът на Боговете и животът на хората се докоснат, но тези моменти не зависят от хората.
— Аз не мога да щракна с пръсти и да изпълня стаята с мъгла. — каза тя — Но съм виждала друг да го прави. Не мога да съживя мъртвите, а Мерлин разправя, че и такова нещо е виждал. Аз не мога да заповядам на някоя светкавица да убие Гундлеус, макар че бих искала да мога, но на това са способни само Боговете. Имало е време, Дерфел, когато и ние сме можели да правим такива неща, тогава сме живеели с Боговете и те са били доволни от нас. Тогава за нас е било възможно да използваме тяхната сила и да запазим Британия такава, каквато са я искали Боговете. Ние сме следвали волята на Боговете, но тази воля е била и наша, разбираш ли — Нимю сплете пръстите си да покаже какво има пред вид и се намръщи, защото притисна дланите си и раната на лявата й ръка я заболя. — Но след това дошли римляните и единството било разрушено.
— Но защо? — прекъснах я аз нетърпеливо. Това го бях чувал и преди. Мерлин все ни повтаряше, че римляните разкъсали връзката между Британия и нейните Богове, но никога не ни обясняваше как е могло да се случи това след като Боговете са били толкова могъщи. — Защо не сме победили римляните? — попитах аз Нимю.
— Защото Боговете не са искали това. Някои Богове са зли, Дерфел. Пък и те нямат никакви задължения към нас, само ние имаме към тях. Може би нашият погром е бил забавен за тях. Или нашите предци са нарушили договора с тях и Боговете са ги наказали като са изпратили римляните. Това никой не знае, но всички знаем, че римляните вече ги няма тук и Мерлин казва, че имаме възможност, само възможност, да възстановим Британия. — Нимю говореше тихо, но с плам. — Ние трябва да изградим отново старата Британия, истинската Британия, земята на Боговете и хората. И ако успеем да го направим, Дерфел, ако успеем, отново ще притежаваме силата на Боговете.
Исках да й вярвам. О, как исках да вярвам, че ние хората, заплашени от болести и безсилни пред смъртта, можехме да се надяваме на нещо по-хубаво благодарение на добрата воля на някакви свръхестествени същества с незнайна сила.
— Да, но ти използваш просто евтини номера, нали? — попитах аз без да крия разочарованието си.
